Български  |  English

В пародийната глъб на биографията

"Алсарио" на Маргарита Войнова е повест, която недвусмислено носи посланията на заглавието си – подсладената екзотичност на името някак спомня стила и вкуса на латиносериалите, на сладникавите безкрайни саги. Мотото, с което книгата се отваря – ‛Животът е като пухкав захарен памук; изяждаш го и бързо забравяш вкуса му“ – показва съпричастие, sympátheia към мимолетността. Като тук летливостта на живота всъщност е и категория на разказа, който настойчиво се вкопчва в абсурдната, но и лесна за забравяне история на главния си герой – Алсарио. Повестта жонглира с реторическите шаблони, за да ги превърне в залози на посланията си - избира аз-формата на говорене, за да направи историята лична, имитира устност, сказовост, вмъква езиците на детството, разговорни изрази, насища с възклицания, симулира емоции. Целта на разказа е да пре-създава – да върне обратно говоренето при читателя, заедно с реалността на ситуациите, в които е поместено. Това е текст на близкото, а не на далечното, защото в ‛Алсарио“ речта не е отложена, а присъства тук-и-сега – моментът на четене е момент на изричането. Всички тези стратегии на омайването, на живата реч имат за цел да уплътнят стилистиката на личната история. Обаче именно личното в повестта, макар и усилено до крайност, взима формата на прикритие, колебливо е. То само покрива една естетика на куриоза, на анекдотичността на човешката съдбата, която в много голяма степен превръща повестта в сапунена опера за четене. Главният герой в ‛Алсарио“ носи името на герой от латиноамерикански сериал, което получава от служителка в интерната, в който попада на невръстна възраст. Цялата съдба на момчето е белязана от естетиката на неочакваните обрати, на обърканите и преоткрити роднинства, на куриозните ситуации и накрая, точно както се полага на жанра на сапунената опера, завършва с happy end. Може би това е и една от стратегиите за продаваемост на текста, нещо, което го прави масов. Струва ми се обаче, че зад гладко разстланата си повърхност ‛Алсарио“ може да предложи и нещо повече, пародийна глъб към ‛небивалиците“ и ‛абсурдните житейски ситуации“, за които говори. И тази дълбочина е дадена през ироничната естетика на прекаляването – щастливият край буквално започва от средата на разказа (с прецизността на лазер – в точната среда на страниците), а историята на героя се превръща в разказ за неговата размножена биография – ‛по някое време информацията за моята биография започва да набъбва“ или ‛всичко това го знам от лелите, които като си образуват нервни реакции, започват да разказват нашите биографии наляво и надясно“. Чрез тези стратегии личната история се превръща в небивалица, която се топи като захарен памук и не оставя дълъг спомен. Въпреки това житейските куриози на Маргарита Войнова крият зад лекия и непретенциозен сказ, зад сапунените мехури на повествованието доста сериозни залози като иронията спрямо раздутите разкази, които подменят и правят абсурдни личните ни истории. И тази подмяна шества не само в телевизионните сериали, жълти вестници и романи, а населява всякакви слухове, клюки, места на социален обмен, които съпътстват цялотото ни ежедневие. Това, казано през думите на Маргарита Войнова, звучи така: "Съчинявам си небивалици, които всъщност са породени от абсурдни житейски ситуации. Трябва да ви призная, че изнамирането на простотии никак не е трудно, те просто са навсякъде.“
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”