Български  |  English

Блитконците

Британският литературен пейзаж е доминиран днес от трима писатели: Мартин Еймис, Салман Рушди и Иън Макюън. И тримата се интересуват от ключовия проблем на нашето време - тероризма. Еймис дори публикува нещо като манифест на това, което той нарича "хороризъм‛ (от англ. Horror – ужас, страх, потрес, бел.ред.). Въпреки различния стил, подходите и възгледите на тримата издават сходните им позиции: те оформят авангарда на неоконсерваторите на британската литература, другояче наречен "блиткон‛ (от англ. British literary neocon, британски литературни неоконсерватори, бел. ред.). Блитконците предлагат панацея за човешката ситуация. Те използват известността си, за да рекламират една световна политическа програма. Те не са първите, които разбират какво влияние може да има художествената измислица върху политиката, но със сигурност са първите, който пресмятат световното влияние, което тя има днес, и способността й да привлече вниманието ни в определена посока.

Творчеството на блитконците е основано върху три едноизмерни претенции. Първата е абсолютното превъзходство на американската култура: тяхната художествена визия представлява ориентализма на ХХІ век, в него превъзходството на американския концепт за свобода замества превъзходството на Западния концепт, най-общо казано.

Втората претенция е, че ислямът е най-голямата заплаха за това схващане на цивилизацията. Недоверието и омразата на Салман Рушди към исляма са явни в "Среднощни деца‛ (1981, "Срам‛ (1983) и "Сатанински строфи‛ (1988) В първата творба някои позовавания на тази религия може да изглеждат нарочно оскърбителни. В "Срам‛ Рушди описва исляма като митология, неспособна да издържи строго изследване, а в "Сатанински строфи‛ - като истинско кощунство. Този роман разказва алтернативен живот на пророка Мохамед, опирайки се едновременно на исторически факти и на всички ориенталистки клишета, които човек може да си представи. Той подсказва, че ислямът, като продукт на параноичните илюзии на един жесток и перверзен търговец, е срещу всички установени ценности.. Това послание е подхванато отново с още повече сила в "Клоунът Шалимар‛ (2005), чийто главен герой е симпатичен мошеник, който се превръща в яростен терорист. Какво отключва такъв бяс у него? Неверността на жена му и фанатизма на един ‛железен молла‛, който задължава вярващите си да строят джамии и крият съпругите си в бурки. В света на Рушди хуманистичното разглеждане на исляма е напълно изключено.

Идеята, че ислямската религия и култура са заплаха за нашата цивилизация, е заложена и в "Последните дни на Мухамад Атта‛, разказ, който Мартин Еймис публикува през април 2006 г. в The New Yorker. Докато пътува към кулите-близнаци, Мохамед Ата си мисли за рая: "А, да, девствениците: шест дузини на всеки – половин гроса. Беше чел в новинарско списание, че думата "деви‛ в свещената книга била грешка при превода от арамейски. Всъщност било "стафиди‛. Мухамад се зачуди нехайно дали грешката не бе свързана с думичката "sultana‛, означаваща а) дребна стафида без семка и б) съпруга или наложница на султана. Абдулазиз, Марван, Зиад и останалите няма да са възхитени, ако на влизане в Градините открият малко черно пакетче със стафиди "Сънмейд‛ (средно 72 броя).‛ (Бел. ред. По превода на Зорница Христова, публикуван в "Дом за свиждане‛, ИК „Фама‛, С., 2006.) Идеята, че един свещен текст се основава на смешна грешка при превода е отдавна изтъркана смешка. Целта е да се представи Корана в абсурдна светлина, толкова абсурдна, че не мотивира дори Атта, човекът решил да пожертва своя и на много други хора живот. Но защо този човек мрази Съединените щати? Дали е бил движен от чувството за несправедливост? Да бъде описан по такъв начин се изисква по-щедро въображение. За Еймис, Атта е станал джихадист, просто защото това ‛беше най-харизматичната идея на неговото поколение‛. Но той е джихадист, движен от свойствения на исляма недостатък – омразата към жените. По-точно към една жена, която видял един ден в някакъв самолет: стюардеса с "най-свински пищния образец на смугла женственост‛. И поискал само едно нещо – да й причини болка. Така, както Рушди разглежда исляма като толкова несъвършена религия, че не може да бъде интерпретирана по хуманен начин, Еймис е неспособен да го третира на друго ниво, освен на нивото на (безвкусната) шега.

Третата идея на блитконите е, че американските схващания за свободата не само са правилни, но трябва и да бъдат наложени на останалия свят. Смайващото преминаване от ляво към дясно, извършено от Рушди през последните двайсет години, показва до каква степен това убеждение е заело централно място в мисленето на тези писатели. Творчеството на Рушди е по-нюансирано от произведенията на Еймис и Макюън, а през 80-те години той беше явен привърженик на мултикултурализма. Но всичко се промени през 1989 година, когато аятолах Хомейни, побеснял от "Сатанински строфи‛, отправи фетвата, осъждаща го на смърт. По това време Рушди раздели света на две: от едната страна тъмнината на религията, от другата - светлината на светското. Когато се настани да живее в Ню Йорк през 90-те години, Съединените щати за него станаха олицетворение на идеалното светско общество. В колонките си, излизали в The New York Times и публикувани в "Прекрачете чертата…‛ (2002) той разобличава антиамериканските атаки като "потискаща глупост‛ и "преструвански морален релативизъм‛.

Основното есе в сборника представя американската цивилизация като граница, която в началото на ХХІ век се е разпростряла над целия свят, позволявайки на страната да предяви искания към всеки район на земното кълбо. Това, че разликата в силата може да позволи на Съединените щати да се държат с останалия свят както са се държали с американските индианци, му убягва. В името на американската свобода, пише Рушди, "ние трябва да изпратим нашите войни на мрака срещу техните".

Макюън не схваща света в толкова черно-бели краски. Неговият роман "Събота‛ (2006) е достатъчно нюансиран и предупреждава едновременно за опасностите от интервенционизма и от изолационизма. Но това не пречи на автора да заеме позиция: да защитаваш мира, пише той, означава да си за мъченията. Според него, поколението iPod не знае нищо за геноцида и мъченията, за общите гробове и тоталитарните държави, създадени от ислямистите. В крайна сметка, "религиозните нацисти" ще предизвикат срутването на западната цивилизация.

Еймис е много по-директен. За него Хамас и Хизбула са въплъщението на злото, тъй като представляват "ислямизма", който – пише той в електронното издание Jewish Chronicle, е "низък и зложелателен" култ, "тъй заразен, ирационален и изтребителен", че може да бъде сравнен с Третия Райх. Никакъв опит не се прави за разбирането защо нашата епоха роди организации като Хамас и Хизбула: тяхната поява няма нищо общо с израелската и американската политика, нито пък с конфликтите през последните петдесет години. Предпочита се да бъдат представени като необясними, ирационални движения, без връзка с геополитиката и реалността. Това прави Еймис и в "Епохата на хороризма‛. (Бел. ред. Есе, публикувано в Observer през септември 2006 – очаквайте го в следващ брой на "Култура".) Опирайки се на цитати от американски неоконсерватори като Пол Бърман и Бърнард Луис, той отбелязва, че самоубийствените атентати, мотивирани от религията, са феномен, специфичен за исляма – плод на абсолютно зложелателство.

Друго едно упражнение, очевидно без значение за блитконите, е вмъкването на "екзотични" герои в техните романи и жлъчните им критики, искам да кажа за мнозинството мюсюлмани, хората, които вярват в нещо друго от исляма, какъвто го схващат блитконите, хората, които водят нормален живот по улиците на Брадфорт, Карачи или Джакарта. Еймис очевидно не е срещал обикновен мюсюлманин през живота си. Не, не е вярно. Срещнал е един. В "Ерата на хороризма‛ той пише, че в Йерусалим се сблъскал с "абсолютното зложелателство‛ на един ислямист, портиера на Ал Акса. Той разказва как, докато той се опитвал да проникне в джамията в ден, когато календарът го изключвал – всъщност такъв вид забрана не съществува, – портиерът се преобразил: "Лицето му, дотогава сърдечно и спокойно, се превърна в маска, и тази маска ми казваше, че сега той има право да ни убие, мен, жена ми и децата ми."

Изразът на лицето обяснява може би твърдението на Еймис, според което едно единствено нещо не се вписва в британския мултикултурализъм: ислямът. Къде обаче дява той всички ония лекари, професори, полицаи, бизнесмени, предприемачи, банкери, юридически съветници, университетски преподаватели, научни работници и писатели, а също така пощаджии и хлебари, които са британски мюсюлмани, водят обикновен живот и допринасят за благосъстоянието на обществото? Може би трябва да си сменят израза и да разтегнат по-широка усмивка, застанали срещу вълната от ислямофобия, която трябва да търпят?


New Statsmman, препечатано в Courrier Internаtional
още от автора
Зиодин Сардар e журналист, писател и член на Комисията за равенство и човешки права в Обединеното кралство.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”