Мартенски музикални дни 2007
Модерно начало с музика от ХХ и ХХІ век
Средата на март традиционно насочва погледите към Русе. У нас традициите не са най-скъпоценно съхранявани; все още сме малко способни да различим реалното звучене на традицията от натрапничеството на навика, на делничната рутина, на онези механично повтаряни от нас движения, които често, за оправдание на инертността си, наричаме традиция. И сякаш за да се опази от подобни заблуди, човек си е създал центрове на дразнение, които го изваждат от всекидневието и го вкарват (ако има таланта да им се поддаде) в извънредността на случващото се. За музикантите фестивалът може да се превърне в такъв център. И на приятни, и на неприятни дразнения. Зависи от качеството на замисъла, от идеите, заложени в него, от степента на музикантски талант и воля, които той изразява.
Че фестивалът е едно от възможните най-добри и смислени креативни средища, се потвърди за пореден път на откриването на 47-ите Мартенски музикални дни в града, когото жителите му с основание наричат ‛европейския град Русе‛. Откриването заложи на музиката на ХХ и ХХІ век – с българската премиера на Концерта за виолончело от русенеца Емил Табаков, солист – англичанина Тим Хю, с Първото кончерто гроссо на Алфред Шнитке за две цигулки, подготвено пиано и струнни с Минчо и Николай Минчеви и с Деветата симфония на Шостакович.
Композитор и диригент, с когото не само русенци се гордеят, Емил Табаков за пореден път гастролира (с огромно съжаление използвам тази дума) в България, този път с русенската филхармония. Докато следях репетициите му, си дадох сметка, че и с този български оркестър го свързват дълги спомени: свирил е на контрабас в него като тийнейджър, беше му и диригент няколко години. Не само. Ранни и по-късни произведения са акуширани от този оркестър; в историята му името на Табаков отдавна е вписано. Така че след пауза от 6-7 години, те се срещнаха, за да поработят пак.
За концерта си Табаков е поканил един фантастичен музикант – водача на челите на прочутия Лондонски симфоничен оркестър Тим Хю. Че изпитва върховно удоволствие да свири този изумително труден в соловата си партия концерт, бе абсолютно ясно (той го и потвърди). Както и че се наслаждава на идеите в поредното отстояване на личния стил на Табаков. Концертът е тричастен (бавна, бърза, бавна част), написан е за класически симфоничен състав с много ударни инструменти и отново е значимо свидетелство на ювелирното майсторство на композитора в граденето на голямата форма. Партитурата е направо красива с графиката си, в музиката ‛от пръв поглед‛ могат да се откроят няколко пласта – широкия дъх на взаимодействие между драматичния водещ мотив на виолончелото и различни добре диференцирани тембри от оркестъра в първата част, изложената ‛в прав текст‛ тема във втората част, много родееща се с еврейска мелодия (композиторът каза, че е имал предвид само ориенталския й характер – ‛нали сме на Балканите‛), която в развитието стига до твърде мрачно, драстично звучене – с мощна маса оркестър – валяк сякаш, който гази виолончеловия тембър. Контрастът тук идва и от едва ли не безгрижното експониране на темата в началото и отсеченото ‛чък‛, което е словесна задача на солиста, а в самия край на частта – на целия оркестър. Все още човек би могъл да си мисли, че това е някаква шега, която отскача в сферата на гротеската, но третата част ни потапя в мрачността – чело и вибрафон започват тази звукова драма, в която Табаков показва впечатляваща фантазия в тембровия си разказ. Действието е бавно, не търси никакви ефекти, освен този на разказа. Музиката изчезва на финала в тишината с един тон ‛ла‛, който замира и се слива с нея. Въпреки дължината си, концертът се слуша на един дъх, така го изслуша и публиката. Композиторът винаги е имал таланта да държи вниманието ти на слушател - той ‛плете‛ музикалната фактура така, че те вкарва в процеса и те прави съучастник, дава ти възможността да гадаеш накъде ще тръгне в тембровата си графика. А и Тим Хю, пак ще кажа, е действително невероятен инструменталист, много умен и диалогичен музикант, отворен за такъв род музициране. За мен това е поредният успех на Емил Табаков, който заради диригентската си дейност пише не много, но последователно и сериозно. Впрочем той съобщи една новина – английската фирма ‛Наксос‛ е издала негов авторски компактдиск с двата му инструментални концерта – за две флейти и за пиано, който скоро ще представя на читателите.
И сега – към Шнитке! Противно на очакванията ми, музиката му дойде малко в повече на хората в залата. Очевидно вечният entertainmant, който ни облъчва от телевизиите, вече си казва думата. Но сега ще се насоча към сцената. Там ставаха много интересни неща. Минчо Минчев и неговият син Николай Минчев бяха страхотни партньори и на Шнитке, и помежду си. Свириха произведението доста по-различно от познатите записи, но прочитът им е дълбок, богат, емоционално обусловен. Двамата си знаят сякаш и дъха. И това не се дължи на факта (само), че са баща и син, учител и ученик. Дължи се на умението им да се слушат, да се предвиждат, да се вписват един в друг и заедно – с оркестъра. За който пиесата също бе препъни камък поради непознаване на ‛психологическата азбука‛ на тази музика. По принцип. Въпреки колосалните усилия на Табаков. Всъщност пиесата бе изсвирена много повече от адекватно с такива протагонисти в нея. Музиката се случи. Но можеше да се случи по много естествен и изпълнен с фантазия и съучастие от страна на оркестъра начин. Въпросът е, че когато състав от музиканти не поддържа информационната си хигиена в музиката, едно такова творение – гениално, впрочем - веднага го ‛разсъблича, разкрива‛. Мина времето на предубежденията към съвременната музика. Анахронизъм са. А Шнитке отдавна се третира като класик по света. И нищо по-нормално и хубаво няма от това да се потърсят негови записи и да се послушат.
Деветата симфония на Шостакович завърши концерта. Естествено музикантската воля на Табаков се наложи, за да реализира максимално и органично концепцията си за тази ‛симфония-Гаврош‛, както я нарича прекрасно в текста си към програмата Драгомир Йосифов.
Но тук вече у мен се появи нещо повече от разочарование. Не знам как по-възпитано да го кажа, но има спад в равнището на оркестъра. И, още по-тъжно, в отношението му към музиката. Няма удоволствие, няма вълнение! Не са далеч годините, когато този оркестър бе емоционално ангажиран в това, което прави. И с това бе за пример. Деветата на Шостакович показа как един оркестър е загубил рефлекс, солов блясък и звук. Хубав звук. Никой не може да спаси едно равнище с един гастролен концерт за седмица, ако някой друг го срива в продължение на месеци!
Още малко: много съществена тема имаше семинарът, организиран от Британския съвет и Дирекцията на ММД – ‛Излез на сцената по правилата‛ – за възможностите за младите музиканти от Югоизточна Европа, за това доколко те са улеснени да излязат на музикалния пазар, доколко познават правилата на играта и доколко тези правила ги има тук, в България, и в Румъния. Това бе целодневна откровена размяна на мнения с българско, британско и румънско участие – важни неща се съобщиха; надявам се, че изговарянето им ще има последствия.
Диригентът Симон Гауденц и цигуларят Саша Рождественски с оркестъра на Класик ФМ радио свириха във втората фестивална вечер, където изненадите бяха малко. Продължавам да мисля, че Гауденц е професионален и перспективен млад музикант (той спечели първата награда на конкурса ‛Рождественски‛ в София миналата година), но и тук, в този състав от много талантливи хора, спорадичността в работата е злата вещица, която унищожава красотата на отделните им постижения. При това – в две от симфоничните поеми на Рихард Щраус ‛Дон Жуан‛ и ‛Веселите шеги на Тил Ойленшпигел‛. Руснакът Саша Рождественски е цигулар с много качества – талант, техника, стилова култура, която демонстрира най-вече в концерта на Глазунов, но далеч под възможностите си в много популярното Валс-Скерцо на Чайковски. Което не можеш да изсвириш с гафове, щом си решил да го изсвириш. Прекалено тежка и изискваща е традицията на тази пиеса. На мен ми липсваше личността на концертния изпълнител, въпреки прекрасната цигулка, на която свири. И за да стане съвсем ясно какво имам предвид, веднага ще го сравня с българина Николай Минчев, чийто характер и изпълнителски натюрел се заявяват ‛на мига‛, още с дръпването на първия лък. Това е качество, с което, струва ми се, човек се ражда!
Средата на март традиционно насочва погледите към Русе. У нас традициите не са най-скъпоценно съхранявани; все още сме малко способни да различим реалното звучене на традицията от натрапничеството на навика, на делничната рутина, на онези механично повтаряни от нас движения, които често, за оправдание на инертността си, наричаме традиция. И сякаш за да се опази от подобни заблуди, човек си е създал центрове на дразнение, които го изваждат от всекидневието и го вкарват (ако има таланта да им се поддаде) в извънредността на случващото се. За музикантите фестивалът може да се превърне в такъв център. И на приятни, и на неприятни дразнения. Зависи от качеството на замисъла, от идеите, заложени в него, от степента на музикантски талант и воля, които той изразява.
Че фестивалът е едно от възможните най-добри и смислени креативни средища, се потвърди за пореден път на откриването на 47-ите Мартенски музикални дни в града, когото жителите му с основание наричат ‛европейския град Русе‛. Откриването заложи на музиката на ХХ и ХХІ век – с българската премиера на Концерта за виолончело от русенеца Емил Табаков, солист – англичанина Тим Хю, с Първото кончерто гроссо на Алфред Шнитке за две цигулки, подготвено пиано и струнни с Минчо и Николай Минчеви и с Деветата симфония на Шостакович.
Композитор и диригент, с когото не само русенци се гордеят, Емил Табаков за пореден път гастролира (с огромно съжаление използвам тази дума) в България, този път с русенската филхармония. Докато следях репетициите му, си дадох сметка, че и с този български оркестър го свързват дълги спомени: свирил е на контрабас в него като тийнейджър, беше му и диригент няколко години. Не само. Ранни и по-късни произведения са акуширани от този оркестър; в историята му името на Табаков отдавна е вписано. Така че след пауза от 6-7 години, те се срещнаха, за да поработят пак.
За концерта си Табаков е поканил един фантастичен музикант – водача на челите на прочутия Лондонски симфоничен оркестър Тим Хю. Че изпитва върховно удоволствие да свири този изумително труден в соловата си партия концерт, бе абсолютно ясно (той го и потвърди). Както и че се наслаждава на идеите в поредното отстояване на личния стил на Табаков. Концертът е тричастен (бавна, бърза, бавна част), написан е за класически симфоничен състав с много ударни инструменти и отново е значимо свидетелство на ювелирното майсторство на композитора в граденето на голямата форма. Партитурата е направо красива с графиката си, в музиката ‛от пръв поглед‛ могат да се откроят няколко пласта – широкия дъх на взаимодействие между драматичния водещ мотив на виолончелото и различни добре диференцирани тембри от оркестъра в първата част, изложената ‛в прав текст‛ тема във втората част, много родееща се с еврейска мелодия (композиторът каза, че е имал предвид само ориенталския й характер – ‛нали сме на Балканите‛), която в развитието стига до твърде мрачно, драстично звучене – с мощна маса оркестър – валяк сякаш, който гази виолончеловия тембър. Контрастът тук идва и от едва ли не безгрижното експониране на темата в началото и отсеченото ‛чък‛, което е словесна задача на солиста, а в самия край на частта – на целия оркестър. Все още човек би могъл да си мисли, че това е някаква шега, която отскача в сферата на гротеската, но третата част ни потапя в мрачността – чело и вибрафон започват тази звукова драма, в която Табаков показва впечатляваща фантазия в тембровия си разказ. Действието е бавно, не търси никакви ефекти, освен този на разказа. Музиката изчезва на финала в тишината с един тон ‛ла‛, който замира и се слива с нея. Въпреки дължината си, концертът се слуша на един дъх, така го изслуша и публиката. Композиторът винаги е имал таланта да държи вниманието ти на слушател - той ‛плете‛ музикалната фактура така, че те вкарва в процеса и те прави съучастник, дава ти възможността да гадаеш накъде ще тръгне в тембровата си графика. А и Тим Хю, пак ще кажа, е действително невероятен инструменталист, много умен и диалогичен музикант, отворен за такъв род музициране. За мен това е поредният успех на Емил Табаков, който заради диригентската си дейност пише не много, но последователно и сериозно. Впрочем той съобщи една новина – английската фирма ‛Наксос‛ е издала негов авторски компактдиск с двата му инструментални концерта – за две флейти и за пиано, който скоро ще представя на читателите.
И сега – към Шнитке! Противно на очакванията ми, музиката му дойде малко в повече на хората в залата. Очевидно вечният entertainmant, който ни облъчва от телевизиите, вече си казва думата. Но сега ще се насоча към сцената. Там ставаха много интересни неща. Минчо Минчев и неговият син Николай Минчев бяха страхотни партньори и на Шнитке, и помежду си. Свириха произведението доста по-различно от познатите записи, но прочитът им е дълбок, богат, емоционално обусловен. Двамата си знаят сякаш и дъха. И това не се дължи на факта (само), че са баща и син, учител и ученик. Дължи се на умението им да се слушат, да се предвиждат, да се вписват един в друг и заедно – с оркестъра. За който пиесата също бе препъни камък поради непознаване на ‛психологическата азбука‛ на тази музика. По принцип. Въпреки колосалните усилия на Табаков. Всъщност пиесата бе изсвирена много повече от адекватно с такива протагонисти в нея. Музиката се случи. Но можеше да се случи по много естествен и изпълнен с фантазия и съучастие от страна на оркестъра начин. Въпросът е, че когато състав от музиканти не поддържа информационната си хигиена в музиката, едно такова творение – гениално, впрочем - веднага го ‛разсъблича, разкрива‛. Мина времето на предубежденията към съвременната музика. Анахронизъм са. А Шнитке отдавна се третира като класик по света. И нищо по-нормално и хубаво няма от това да се потърсят негови записи и да се послушат.
Деветата симфония на Шостакович завърши концерта. Естествено музикантската воля на Табаков се наложи, за да реализира максимално и органично концепцията си за тази ‛симфония-Гаврош‛, както я нарича прекрасно в текста си към програмата Драгомир Йосифов.
Но тук вече у мен се появи нещо повече от разочарование. Не знам как по-възпитано да го кажа, но има спад в равнището на оркестъра. И, още по-тъжно, в отношението му към музиката. Няма удоволствие, няма вълнение! Не са далеч годините, когато този оркестър бе емоционално ангажиран в това, което прави. И с това бе за пример. Деветата на Шостакович показа как един оркестър е загубил рефлекс, солов блясък и звук. Хубав звук. Никой не може да спаси едно равнище с един гастролен концерт за седмица, ако някой друг го срива в продължение на месеци!
Още малко: много съществена тема имаше семинарът, организиран от Британския съвет и Дирекцията на ММД – ‛Излез на сцената по правилата‛ – за възможностите за младите музиканти от Югоизточна Европа, за това доколко те са улеснени да излязат на музикалния пазар, доколко познават правилата на играта и доколко тези правила ги има тук, в България, и в Румъния. Това бе целодневна откровена размяна на мнения с българско, британско и румънско участие – важни неща се съобщиха; надявам се, че изговарянето им ще има последствия.
Диригентът Симон Гауденц и цигуларят Саша Рождественски с оркестъра на Класик ФМ радио свириха във втората фестивална вечер, където изненадите бяха малко. Продължавам да мисля, че Гауденц е професионален и перспективен млад музикант (той спечели първата награда на конкурса ‛Рождественски‛ в София миналата година), но и тук, в този състав от много талантливи хора, спорадичността в работата е злата вещица, която унищожава красотата на отделните им постижения. При това – в две от симфоничните поеми на Рихард Щраус ‛Дон Жуан‛ и ‛Веселите шеги на Тил Ойленшпигел‛. Руснакът Саша Рождественски е цигулар с много качества – талант, техника, стилова култура, която демонстрира най-вече в концерта на Глазунов, но далеч под възможностите си в много популярното Валс-Скерцо на Чайковски. Което не можеш да изсвириш с гафове, щом си решил да го изсвириш. Прекалено тежка и изискваща е традицията на тази пиеса. На мен ми липсваше личността на концертния изпълнител, въпреки прекрасната цигулка, на която свири. И за да стане съвсем ясно какво имам предвид, веднага ще го сравня с българина Николай Минчев, чийто характер и изпълнителски натюрел се заявяват ‛на мига‛, още с дръпването на първия лък. Това е качество, с което, струва ми се, човек се ражда!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
