Обърканото поколение на 60-те
Емил Трифонов-Кембъла беше от новата генерация водещи, за които да си официален в телевизията и въобще в медиите беше чиста загуба на време. В идеята му за публично присъствие се промъкваше отривисто заявеното от ‛Ку-ку“ – колкото се може повече непринуденост, че дори колкото се може повече невъзпитаност. Не случайно за него се носеше славата, че е циникът на България, въпреки че той самият отрича категорично.
Все пак, по време на своето участие в телевизионното състезание на bTV ‛Вот на доверие“, той без притеснение се държеше за ролята си на гамен и лошо възпитан млад човек, комуто е дошло до гуша от ‛дъртите бараки“. Тогава го отнесе горката Васа Ганчева. В същото време обаче той твърдо вярваше в медиите - не единствено като средство за пропаганда и печалба, но в тяхната педагогическа роля: ‛Функцията на телевизията е основно да развлича, да възпитава; и третата най-мощна функция, която остава скрита, е телевизията като мощно манипулативно средство. Добре ще бъде манипулацията да отива за подобряване вкуса на хората.“ В този смисъл Кембъла беше един от медийните хора в най-шизофренен разкрач: хем ги блазнеше телевизионната слава, хем не искаха да изпадат на равнището на вулгарния вкус. В някаква степен е типичен представител на ‛обърканото поколение“ на 60-те: ясно му е какво трябва, за да успее като популярност, ала не му се иска да го свърши, защото е в разрез с ценностите му. Можем да кажем също, че това е най-сърдитото поколение на прехода: отвратено е от нещата, които му бяха сервирани след 1989 година, но нито имаше сили, нито в достатъчна степен способности, за да ги направи други. Затова през последните години си намери свои ниши за спасяване: ако кажем, че днес, както някога, съществуват вътрешни емигранти, голямата част от тях ще намерим именно сред родените през 60-те години. Те бяха живели доволно дълго в социализма, за да нямат никакви илюзии спрямо него, а западният дух на свобода ги беше обвял най-силно, затова и с такива надежди, вери и илюзии посрещнаха падането на Стената. Оказа се обаче, че дори Стената да падне, автоматично светът не става по-добър; нещо повече, понякога се получава така, че добрите намерения на едни се капитализират в твърда валута от други. Точно това такива като Кембъла беше отвратило до бяс, превръщайки ги в поколение на погубени очаквания, точно и поради това той минаваше за циник: циникът е човек, който е имал надежди, които са се превърнали в илюзии. Защото въобще не ‛July Morning“ на Uriah Heep стана водещият нравствен ориентир след края на социализма, а една друга рок песен, също много популярна – ‛Money“ на Pink Floyd. Не случайно доста от хората на 60-те опитаха да пробият тъкмо с рок музика – Кембъла например прави песен заедно с групата ‛Тукакси“, после сформира друга – ‛Термус“.
Категорично искаха да се отличават и по начина си на обличане – никой не може да каже за Емил Трифонов, че беше елегантен, но и никой не може да отрече, че беше различен, открояващ се.
Нелепата му смърт е може би нещо много повече от случаен инцидент – знак е за това, че илюзиите на едно илюзогенно поколение окончателно са преминали в отвъдното.
Бог да ги прости и тях, Бог да го прости и Кембъла...
Все пак, по време на своето участие в телевизионното състезание на bTV ‛Вот на доверие“, той без притеснение се държеше за ролята си на гамен и лошо възпитан млад човек, комуто е дошло до гуша от ‛дъртите бараки“. Тогава го отнесе горката Васа Ганчева. В същото време обаче той твърдо вярваше в медиите - не единствено като средство за пропаганда и печалба, но в тяхната педагогическа роля: ‛Функцията на телевизията е основно да развлича, да възпитава; и третата най-мощна функция, която остава скрита, е телевизията като мощно манипулативно средство. Добре ще бъде манипулацията да отива за подобряване вкуса на хората.“ В този смисъл Кембъла беше един от медийните хора в най-шизофренен разкрач: хем ги блазнеше телевизионната слава, хем не искаха да изпадат на равнището на вулгарния вкус. В някаква степен е типичен представител на ‛обърканото поколение“ на 60-те: ясно му е какво трябва, за да успее като популярност, ала не му се иска да го свърши, защото е в разрез с ценностите му. Можем да кажем също, че това е най-сърдитото поколение на прехода: отвратено е от нещата, които му бяха сервирани след 1989 година, но нито имаше сили, нито в достатъчна степен способности, за да ги направи други. Затова през последните години си намери свои ниши за спасяване: ако кажем, че днес, както някога, съществуват вътрешни емигранти, голямата част от тях ще намерим именно сред родените през 60-те години. Те бяха живели доволно дълго в социализма, за да нямат никакви илюзии спрямо него, а западният дух на свобода ги беше обвял най-силно, затова и с такива надежди, вери и илюзии посрещнаха падането на Стената. Оказа се обаче, че дори Стената да падне, автоматично светът не става по-добър; нещо повече, понякога се получава така, че добрите намерения на едни се капитализират в твърда валута от други. Точно това такива като Кембъла беше отвратило до бяс, превръщайки ги в поколение на погубени очаквания, точно и поради това той минаваше за циник: циникът е човек, който е имал надежди, които са се превърнали в илюзии. Защото въобще не ‛July Morning“ на Uriah Heep стана водещият нравствен ориентир след края на социализма, а една друга рок песен, също много популярна – ‛Money“ на Pink Floyd. Не случайно доста от хората на 60-те опитаха да пробият тъкмо с рок музика – Кембъла например прави песен заедно с групата ‛Тукакси“, после сформира друга – ‛Термус“.
Категорично искаха да се отличават и по начина си на обличане – никой не може да каже за Емил Трифонов, че беше елегантен, но и никой не може да отрече, че беше различен, открояващ се.
Нелепата му смърт е може би нещо много повече от случаен инцидент – знак е за това, че илюзиите на едно илюзогенно поколение окончателно са преминали в отвъдното.
Бог да ги прости и тях, Бог да го прости и Кембъла...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
