Интересът към "Атентаторите" дойде от това, че на сайта на "Сълза и смях" видяхме цитирана статия, публикувана във вестник "Свободна мисъл". Заинтригувани, решихме да видим за какво иде реч. Малко пояснение: постановката е за "гемиджиите“, солунските атентатори.

Още със самото влизане човек започва да се смущава от неочакваната обстановка – на цената са изградени дървени стени с рисунки на светци и мъченици по тях, в дъното има голяма дървена двукрила врата, а в центъра - голям кръст с камбана, под който по-късно Павел Шатев се гърчи по време на цялата пиеса и от време на време истерично оповествява времето и мястото на събитията. Смущението идва от това, че атентаторите са анархисти и е наистина трудно да ги вържеш в подобен религиозен контекст. Трудно, но не невъзможно.

"Гемиджиите", редуцирани до петима, непрекъснато имаха терзания относно бога. През цялото време, крещейки или шепнейки, всеки от тях (с изключение на Орце, който в хода на пиесата се оказа властолюбец) се опитваше да разговаря с бог, да се кара на бог и най-вече да обясни своите действия чрез несправедливостта на бог. Изкараха ги полурелигиозни истерици, без ясна цел, неразбиращи за какво точно извършват цялата тази операция, с толкова лоши отношения помежду им, че започваме да се чудим защо не са се изклали досега, техната верица македонска.

Красимир Спасов пише в програмата на постановката: "Те задават своите тревожни, предизвикателни въпроси към бог и чакат от него да даде ясен знак за потвърждение или отрицание. Но никакъв знак не получават – за тях бог остава непроницаем в мълчанието си... Това е драма на човешки същества, чиито измъчени души остават без морална опора и без морална утеха."

Тази идея се лансира по време на цялата пиеса. Оказва се, че моралната опора и утеха на анархиста e богът, нищо, че става дума за безвластници и безбожници.

Самите атентати бяха представени като един абсурден момент от историята, безцелни и граничещи с фарса. Фактът, че са анархисти, не беше споменат на нито едно място, историческите събития бяха грубо преправени, т. е. пиесата няма даже фактологична и хронологична стойност.

Постановката започва с това как при Борис Сарафов пристига Орце. Самият Борис Сарафов се оказва невъобразим истерик, който с влизането на Орце се обръща с гръб и започва да крещи "Да ме гръмнеш ли си дошъл?... Гърми!", и разни подобни глупости. Продължава да крещи даже и след като става ясно, че никой няма да го гърми, колкото и да се напъва да накара младия велешанин да играят на някаква странна руска рулетка, философствайки за международното положение между пристъпите на дуелизъм. Евтини драматични ефекти, креслива мистика, пробутвана на рехавата публика за екзистенциално намсиквоси, което било забранено по времето на соцреализма, и демек - драматургът Георги Данаилов е дисидент.

Цялата постановка е съпроводена от уникална музика – нещо като гръцка чалга с виещ женски индийско-японски глас. Публиката, също уникална като пиесата, непрекъснато схващаше постановката като хумористична.

След антракта започнах да съжалявам, че не си тръгнах – човек в началото се възмущава, после се дразни, след това му се струва смешно, накрая просто иска да избяга някъде, за да не му се набива в главата подобен боклук.

За да имате цялостна представа за какво бездарие и безхаберие иде реч, трябва да бъде отбелязан и краят на постановката, който бележи рекорд по оригиналност – след атентатите, когато всички вече са умрели, двукрилата врата се отваря, грее ярка светлина и всички бавно и драматично излизат през нея. Ако не сте разбрали, това е вратата към ада. Публиката се изправя на крака и започва екзалтирано да ръкопляска.

Бис.

Очакваме следващия шедьовър, в който Левски и Ботев се замерят с библии в трюма на „Радецки“, който изведнъж пристига с гръм... на шампанско. Посветен на Стефан Данаилов.