Всеки пътепис е фикция, претендираща за (документална) достоверност, в която ‛видяното и чутото“ са преподредени според желана – преднамерено или не – перспектива. Аналитично най-интересното предизвикателство на пътеписа е тъкмо отношението на ‛случка“ и ‛разказ“, на преживяното спрямо разказаното. В някакъв смисъл събитията се ‛случват“ в разказването им, невъзможни са вън от диалогична ситуация, като слушателят (или пък читателят) е поканен за съ-свидетел на станалото другаде и с други. Какво и как се казва, какво и защо се замълчава или преиначава са не само стратегии на общуването, но формират публичния ‛текст“ на събитието, което най-често съществува и в алтернативни, ‛частни“ версии.

«До Чикаго и назад» не прави изключение от тези добре и отдавна известни разсъждения. Въпросът е ‛как е направен“ Алековия пътепис, по какъв начин фактите в него са изработени като ‛факти“ в съпоставка с документираното другаде.

Един занимателен епизод в пътеписа ни дава възможност да надникнем в направата му. На 17 (н.с.) юли 1893 г. Алеко Константинов и двамата му спътника Филарет Голованов, руснак от Тулча, и русенецът д-р Стоян Радославов пристигат на борда на френския лайнер ‛La Touraine“ в нюйоркското пристанище, където са подложени на ‛някои неотегчителни формалности“ от страна на емиграционните власти. Изненадващо, Алеко отделя на тези ‛формалности“ почти страница:

Приближих се и аз до чиновника. Той ме попита как ми е името. Като чу фамилията с окончание на ‘off’ , той избърбори: ‛Вие сте русин?“
- Не, аз съм българин.
- ?!
- Българин съм, от България.
- ??!!
- Бългéриен! ― извиках аз по-натъртено, понеже почна да ме сърди невниманието на този американец. Глух ли е? - Бългéриен!
- Унгария [по-вероятно ‛Hungarian“ – унгарец, ‛маджарин“] ― ме поправи той.
- Каква ти Унгария! България на Балканския полуостров. - Мене и яд ме хвана, и досмеша ме, като гледах как си напрягаше той паметта да си припомни ― аджеба, где ли ще бъде туй царство! Нашите вестници ежедневно цитират такива чудесни отзиви на иностранната преса за напредъка на нашето отечество, а този невежа не чул даже името ‛България“!
Аз се сетих, че може би да не изговарям добре, по тяхному, названието на нашето княжество, и затова извадих и разложих пред него картата на Европа и си тикнах пръста всред София.
- Oh, yes, Turkey; all right!
- No, sir ― протестирах аз, а той не иска и да чува, пише ме за турчин. По този начин той потурчи и Филарета, и доктора. Последният се разочарова и намрази амеpиканците: ‛Чудно нещо ― повтаряше той, ― хич България да не знае къде е? Остави ги, невежи!“

Една съпоставка на този ‛документален разказ“ с неизползвани досега документи, запазени в архива на Елис Айлънд, показва значимо и значещо разминаване между тях. ‛Потурчването“ на тримата пътника, приписвано на американския чиновник, е всъщност един (само-) ориентализиращ жест на самия Алеко. В официалните регистри на Елис Айлънд той и ‛Докторът“ са записани тъкмо като граждани на България, а ‛Филарет“ като руски поданик; при това Алеко се ‛приближава до чиновника“ последен от тримата. Справката с останалите пътнически списъци от 1893 г. в Елис Айлънд сочи, че като ‛българи“ са регистрирани и други посетители на Чикагското изложение, някои от които са поименно споменати в пътеписа – ‛нашият представител“ Вълко Шопов, ‛търновският търговец“ Методи х. Петков, ‛еврейчето от Русе“ Соломон Блаущайн, ‛момъкът самоковец“ Георги Чакалов, подп. Спас Чилингиров от Шумен, и др. Въпреки твърдението на Алеко, американските власти вписват и него, и сънародниците му като ‛made in Bulgaria“.

Нека разопаковаме този епизод – защо е нужен той, и каква кауза обслужва. Въпросът, разбира се, не е в дребнавото уличаване в изневеряваща или фалшива памет, а в ‛лъжите“ на Алековото пътеписно разказване на границата между случка и послание. “До Чикаго и назад“ е колкото пътепис, толкова и публицистика. Убеден противник на Стамболов и неговия авторитарен проект за прозападна модернизация на страната, русофилът Алеко не пропуска да си изработи повод за поредна критика на режима и неговите дискурсивни стратегии за легитимизиране чрез подбрани ‛хвалебствени“ цитати от западната преса. Споменатите ‛чудесни отзиви за напредъка на нашето отечество“ са тъкмо австро-унгарски, а адресатът на ‛Каква ти Унгария!“ е не само ‛невежата“ чиновник,1 но и българските австрофили на власт, представящи Унгария като модел за подражание (Алековата ненавист към двойната монархия и нейната користна ‛доброжелателност“ към България е многократно декларирана в пътеписа).

Макар и оправдано, ‛партизанското“ четене на разговора с митничаря като антистамболовистки жест е прекалено очевидно, за да бъде задоволително. Както и да се е ‛случил“ епизодът, анекдотичното на пръв поглед ‛сбъркване“ на Алеко първо с руснак, после с унгарец и накрая с турчин е симптоматично за ‛българските“ географии на идентичност, за тройното полагане на ‛българското“ между славянското, европейското и ориенталското. Достоверен или не, диалогът идеологически - и в съответствие с политическите реалности - ситуира ‛България“ между трите оспорващи я имперски центъра – Русия, Австро-Унгария и Турция. В края на века българското княжество номинално е все още васал на Високата Порта и арена на конфликтуващите руски и австроунгарски интереси, които въвличат правителството в сложни дипломатически игри. Такъв е случаят и с българското участие на изложението в Чикаго. Сред ‛премълчаните“ от пътеписа събития, достатъчно гласни, за да са били известни и на Алеко, е дипломатическият скандал около дебюта на България като самостоятелен изложител. Приемайки да участва за първи път на световно изложение с отделна изложба, а не като подсекция на Отоманския павилион, българското правителство негласно пребрегва своя васален статус и предизвиква не само турското, но и руското недоволство (последното се дължи на проавстрийската политика на Стамболов и ‛немеца“ Фердинанд). Двете империи временно изоставят враждата си в съвместен протест до Вашингтон с основателното опасение, че самостоятелната изложба е опит за манипулиране на международната общност да признае страната за независима чрез демонстриране на ‛индивидуалността на нейния народ“, което би го направило ‛видим“ (вкл. в буквалния смисъл) сред и за останалите нации. Скандалът завършва с успех за българската страна, не без усилията на официалния делегат и уредник на изложбата Вълко Шопов, който в интервю за в. ‛Chicago Tribune“ заявява:

Русия и Турция са особено упорити в желанието си да държат България на заден план, защото появата ни в Чикаго като призната държава ще ни даде съществени предимства в Европа, за които малко американци подозират. Вашият народ тук е толкова свикнал със своята великолепна свобода, че я взима за даденост. Вие сте източникът, вдъхновяващ българската демокрация. Вашата покана да участвуваме в изложението е първата, която получаваме като самостоятелен народ. Това ни ласкае изключително. Ние разбираме несигурността на нашата независимост, с две велики нации готови да ни лапнат на една хапка при първа възможност. Поради това признаването ни тук, което ще отпечати, така да се каже, нашата индивидуалност върху света, е от изключителна помощ.2

За да разберем важността на събитието, нека припомним ролята на изложенията като ‛визитна картичка“ на нациите. Според националистичната реторика от XIX век, проектът на нацията е незавършен без панаир, народ без свое изложение е ‛недоправен“ народ. Именно с такава мисъл е организирано ‛Първото българско земеделческо-промишлено изложение“ в Пловдив, чието откриване на 15 август 1892 г. е прокламирано с фразата, че отсега ‛с пълно право ще можем пред света да кажем: вижте, и ний сме народ!“ (в. ‛Нашето първо изложение“, бр. 35/15 авг. 1892). Колкото и да е парадоксално, зърното истина в това вазовско-паисиевско ‛Панаир има, и става народ“, е значително. Самото събиране и излагане на едно място на ‛труда“ (земеделие и индустрия) и ‛гения“ (етнография) на разпиляната, невиждала се дотогава заедно нация (вкл. ‛българите от вилаетите“), представянето й на самата себе си като обозримо- и обходимо- визуализирана цялост, е повече инструмент отколкото следствие на конституирането й. 3 Това превръща грижата за посещаване на изложението ‛от масата на народа ни“ в залог за успеха му, като наред с моралното задължаване (‛никакви извинения не оправдават нашето отсъствие“) са използвани административно-принудителни мерки (‛всяка група от сто къщи трябва официално да изпрати в Пловдив две семейства“).4 По точния израз на лондонския ‛The Times“, Пловдивското изложение служи като ‛тренировъчна школа на нацията“,5 или – в социологически термини – като поредната институция (наред с армия и училище), която превръща селяните в ‛българи“.

Българската изложба в Чикаго година по-късно е директно продължение на Пловдивското изложение, неговото ехо в чужбина. Ако Пловдив конструира нацията за себе си, Чикаго я легитимира за другите. Както е известно, световните изложения през XIX век онагледяват и популяризират доминантни визии за света и съотношението на силите в него. Те не само представят ‛света в миниатюра“, но и го прегрупират йерархически според властовите отношения на ‛великите държави“ помежду си и спрямо техните по-дребни партньори, сателити или колонии. В символичната география на Чикагското изложение България без съмнение е маргинализирана, вкл. чрез компромисното разполагане на официалния й павилион непосредствено до турския.6 Самото й независимо участие обаче, ‛сама саминка от всичките балкански държавици“, вече е успех за страната и, по оценката на официозната преса, ‛дипломатически шамар на външните ни душмани“.7 Издадената в Чикаго на английски рекламна брошура, отпечатана във внушителния тираж от 21 000 екземпляра и раздавана даром на посетителите, е пропаганден жест на българската самостоятелност. Първата й част, придружена с карта, представя страната от климат до история: ‛още от 560 г. (?!) българите се утвърждават в Европа“ с ‛техни собствени царе“, чийто трон, вакантен по време на турското управление под което е все още Македония, е наследен от Фердинанд. Втората част описва изложбата на ‛най-характерните продукти на земята и народа“, с видимата тенденция да им се придаде етноразличителна стойност и ‛национална“ уникалност. Предимство е дадено на манекените в народни носии ‛от различните краища на страната“ (вкл. тези извън княжеството), на ‛най-голямата изложба на розово масло за всички времена“, и на аранжираните в трикольора на националното знаме витрини със зърно.8 Българската държавност пък е семиотично разиграна от восъчни фигури в униформите на майор и пощенски служител. Колкото и скромни да са тези експонати, те явно са замислени като демонстрация на етническа индивидуалност, държавна самостоятелност и (все още нереализиран) икономически потенциал.

Алеко вижда (и дори описва) експонатите, но ‛не чува“ тяхното послание. Взискателният му поглед ‛мери“ България не със собствените й мерки, не със скромните й успехи и още по-малко претенции, а с недостатъците й в сравнение с ‛цивилизования свят“ и най-вече спрямо ‛Европата“. Алековата перспектива към родината е заявено европоцентрична,9 той гледа на България не от тепетата на Пловдив, а от Айфеловата кула: ‛Пред величието на туй, което е пред очите ми, – пише той от Чикаго в пощенска картичка до Димитър Тончев – вий с вашите борби и даже целия Въсточен въпрос ми се виждате като инфузории.“ От тази позиция не изненадва, че Алековият ‛поглед“ със срам се спира върху мизерията на българското ‛дюкянче“ на грандиозния фон на изложението,10 но ‛забравя“ да забележи (и да отдаде дължимото на организаторите му) самото присъствие на България като заявка за нейния суверенитет, независимо какво и как е сложила на показ. Справедливо или не, пътеписът представя българите (сред тях и бъдещия Бай Ганьо) повече като ориенталски експонати, самите те ‛любопитности“ за американска консумация, отколкото като европейски изложители. България, поне през погледа на Алеко, не излага а ‛се излага“.

Това ни връща към ‛где ли ще бъде туй царство“ от разговора с чиновника на Елис Айлънд. Географичното ‛на Балканския полуостров“ все още не отговаря на въпроса ‛къде е България“ и дали изобщо я има, още повече пък на ‛картата на Европа“, разтворена от Алеко не толкова пред очите на американеца, колкото на българския читател. Ако се доверим на тропата за ‛самоколонизиращите се култури“ (Ал. Кьосев),11 негативно произвеждащи своята зависимост от Запада чрез списъци на съпоставително отсъстващи ценности, ще трябва да добавим към каталога на българските липси от края на XIX век още една – липсваща, ‛потурчена“ в етнофобския смисъл на ‛загубена“, е самата ‛България“. И то не от чужденци, ако повярваме на документите от Елис Айлънд.

1. Възможно е объркването на България с Унгария от чиновника да се дължи, ако изобщо се е случило, на американския далтонизъм за емигранти от Източна Европа, събирателно наричани по това време с прозвището ‛hunkies“.
2. Вж. ‛Won by Bulgarians: Turkey and Russia Defeated in a Diplomatic Fight“, Chicago Tribune, бр. 120/30 апр. 1893; срв. ‛Bulgaria’s Debut“, Chicago Tribune, бр. 177/26 юни 1893. Самият Шопов докладва за ‛малките препятствия, които се посрещнаха за независимото ни участие“, в официоза ‛Свобода“ (бр. 1106/25 май 1893).
3. ‛Пръв път днес – пише напр. в-к ‛Пловдив“ – българский народ вижда своето лице в поставеното от себе си вярно огледало; пръв път днес той излиза вкупом пред целия свят...“ (бр. 87/15 авг. 1892) Ден по-рано варненският ‛Черно море“ (бр. 56/14 авг. 1892) употребява същата метафорика: ‛Това изложение ще бъде едно огледало за нас, българите, то ще ни представи точно какви сме и що сме, то ни извожда на пазар пред света...“
4. Цитатите са по Александър Маринов и др. ‛Чудото, наречено Първо пловдивско изложение“. София: Университетско издателство, 1992, с. 109 (там и още примери) и с. 52.
5. Статията ‛The Bulgarian National Exhibition“ (The Times, 4 окт. 1892), писана по всяка вероятност от James Bourchier, подробно описва ежедневното довеждане в Пловдив на ‛селяни от всяка част на страната“ в групи от няколкостотин души начело с техните кметове.
6. Съседството на двата павилиона прави неочаквана услуга на българския. В официалната ‛Книга на изложението“ четем: ‛В контраст една спрямо друга са изложбите на Турция и България. Докато турската се състои единствено от показ на ориенталски черги, България представя добре подбрани експонати от нейната индустрия, земеделие и национални костюми – тези на селячеството в ежедневните им носии, и тези на офицерите и държавните служители.“ (Hubert Bancroft. ‛The Book of the Fair“. Vol. 1. New York: Bounty, 1894, pp. 218-9)
7. Цитатите са, респективно, от в-к ‛Балканска Зора“ (бр. 979/10 авг. 1893) и в-к ‛Пловдив“ (бр. 133/5 дек. 1892).
8. Вж. Souvenir: Bulgaria: World’s Columbian Exposition 1893. Chicago: A. L. Swift &Co., 1893.
9. За европоцентризма като ‛тоталната и единствена идеологическа оптика“ на Алековите текстове, вж. Инна Пелева. ‛Алеко Константинов: Биография на четенето.“ С.: Просвета, с. 253.
10. Алеко не преувеличава в твърдението си, че ‛в двореца на мануфактурата (с площ 123 344 кв. м.) може да се помести цялото наше първо Пловдивско българско изложение (90 000 кв. м.)“
11. Александър Кьосев. ‛Самоколонизиращите се култури.“ – Сб. под ред. на Иван Еленков ‛Нова публичност: Българските дебати 1998“. София: ‛Отворено Общество“, 1999.