Посвещение на светлината и звука


Осмелявам се да мисля, че познавам почти всяка страница, сътворена от композитора Георги Арнаудов. Осмелявах се да предполагам, че познавам толкова и личността му, доколкото всеки от нас допуска другите до себе си или пък - те имат сетивата да проникнат отвъд видимото. Но в последно време, когато целенасочено се потопих в музиката му, в битието му на творец, се докоснах до дълбочина, мъдрост и визия за света и тоновото изкуство, до магически екстаз на високо посвещение, които отново ме поразиха. Не че не съм ги отчитала в привилегията да сме съвременници и приятели, но с увеличителните стъкла на равносметката, в опита да опиша един важен представител на съвременната ни култура, разбрах за сетен път колко небрежно понякога приемаме като принадлежаща ни даденост това, което прави духовния ни живот смислен и пълноценен.

Арнаудов е музикант по призвание, по посвещение, по произход дори! Потомък е на стари възрожденски родове, на интересно, забележително семейство. Баща му, проф. Асен Арнаудов, цигулар и арфист, педагог и изпълнител, е създател на школата по арфа в България и един от първостроителите на Царския симфоничен оркестър. След завършването на Академията „Санта Чечилия“, певческите занимания на майка му Сузана Арнаудова са свързани с работата й като асистент на проф. Людмила Прокопова и като изпълнител. ‛Залюлян“ в атмосферата на един кръг, с който общуват родителите му, кръг на духовни музикални предтечи, като Димитър Ненов, Саша Попов, Борис Христов, Добрин Петков, Трифон Силяновски, преводача Димитър Стоевски, поети, писатели, с времето той самият стана сторонник и създател на високо изкуство, което няма нищо общо с ‛овеществените“ форми/продукти в културното пространство Той изгради таланта си, съхрани го вибриращ и жив, възходящ с всеки изминал ден, недосегаем и непристъпен за евтиното, мимолетното, недокоснатото от ‛звука на светлината“.

Арнаудов сякаш просто пише опус след опус. Те са над 45, като в това число не включвам музиката към театрални постановки и филми. Но прозвучаването на всяка творба става събитие, носи емоционално и интелектуално преживяване, промисъл, размисъл. Защото е белязано от строгата в многообразието определеност и неповторимост на стила Арнаудов, от ренесансовия заряд на неговата творческа, личностна, интелектуална същност.

Музиката на Арнаудов е неговата музика. Неведнъж в текстовете, посветени на произведенията му, се отчитат тенденции, които я отвеждат към традициите на модернизма, постмодернизма и най-вече – минимализма. Но тази музика на състоянието, на съзерцанието, на усещането за звука на тишината, макар и най-често да почива на интензивно минималистично третиране на материята, носи нещо много индивидуално - духовна, естетическа извисеност, екзотичен мистицизъм, отдаденост на ритуала. Тя изследва звуците чрез едно безкрайно пътуване във времето и пространството на звука, което не атакува директно, а активизира с лаконичната си дълбочина възприятията на слушателя. Повежда го неусетно и го въвлича във възвишена медитация. Пестеливостта, кристалната яснота на изказа, която е достояние само на майсторите, присъства и в по-ранни творби, които почиват и на кластерната техника или носят неокласични черти (клавирните ‛Ритуал І“, ‛Партита“). Прозрачността на хармоничния език, използване на модалността като източник на енергия в съпоставянето на структури довеждат до въздействащо съчетание на устойчивост и изменчивост. Изследването на фактурата в произведенията на автора – деликатна, красива, изчистена по хоризонтал и вертикал, е специална тема за размисъл…

Многообразието на жанровете - сценични (музика към балетни и театрални постановки, хореографски инсталации, опера), оркестрови (симфонии, кончерто гроссо, вариации и др.), камерни, хорови, вокални - показва една интересна тенденция. Движението на над 25-годишните му творческите търсения сякаш върви от крупните форми в началото на неговата композиторска кариера (автор е на 2 забележителни симфонии, Концерт за оркестър и др., които незнайно защо не звучат днес на концертния подиум) към преобладаващо по-лаконични и компактни конструкции. Но и между тях избликват големи творби, които имат програмно значение не само за музикалната територия на композитора, като мистерията ‛Thyepoleo“ за гласове и камерен ансамбъл по древни орфически текстове, или ‛Концертна музика“ за голям симфоничен оркестър.

Подхождащ към словото като естет и познавач, възприемащ го като смисъл, но и като звук, за Георги Арнаудов то се оказва неизчерпаем източник на търсения за вдъхновението, за философията на музикалния му път. Инспирирани от литературни източници (от древността до ХХ век), от живописни платна, от музикални пластове са редица произведения, и то не само на ниво заглавия , а и като дълбок смислов подтекст или директно вплитане в партитурата .Тогава няма как да не се родят открития, като ‛Thyepoleo“, където музикалното пресътворяване на текста е в абсолютен синхрон с античния оригинал и внушава безпрекословно усещане за автентичност, или ‛Footnote“ за сопран и камерен оркестър – въображаема интерлюдия към ІІ действие на Вагнеровата опера ‛Тристан и Изолда“ по поемата на Джеймс Джойс ‛Молитва“. Изборът на поезията на Джойс не може да е случаен. Знайно е как Джойс третира думите като ритъм, емоция, музикален звукоред, знайно е преклонението му пред музиката - Арнаудов не търси директни препратки към древната келтска легенда. Резултатът от това ‛приключение“ на композитора е едно пречистващо пътешествие от сгъстения Вагнеров колорит към мечтателния, призрачен, изчистен прочит, завършващ със спотаен възглас ‛Пощади ме“… ‛Footnote“ e включена официално в селекцията на CCM –Холандия, измежду най-добрите творби на хилядолетието.

Текстовите, музикални и ритуални опори при автора е една от неговите недостижимо богати, индивидуални територии. В музиката му са ‛въвлечени“: орфическата (“Тиеполия“), индийската (“Vihaya“ за соло флейта), келтската („Kells“ за виолончело соло) и славянската митология (Ритуал І ‛Сварог“ за соло пиано); Джеймс Джойс, Херман Брох (“Оферториум І“), Хорхе Луис Борхес (‛Борхес фрагмент“ за соло виолончело), Б.Т. Сполдинг (‛Le temple du silence“ за клавирно дуо), Салвадор Дали (настоящата работа по операта ‛Etre Dieu“ по либрето на художника), картини на белгийския художник-сюрреалист Рене Маргрит (тричастната творба за соло пиано ‛... къс небе сред тишината“). Грегорианският хорал (“Summe Deus“ за сопран и камерен оркестър), анонимните манускрипти от Llibre Vermell от манастира Монсерат в Испания, Mатеус от Перуджа, българският фолклор (“Забравени песни“ за глас и камерен оркестър) и пак “Summe Deus“ (с деликатно вплетения отглас от родопското пеене), Рахманинов, Вагнер, испанската сарсуелa са провокирали композиторската инвенция за създаване и пре-създаване в различни моменти, в различни посоки, в различна степен, в различни авторски решения. Но във всички тях отчетливо се вгражда усещането за принадлежност към релефно изваян индивидуален стил, за ритуала (който сякаш следва един магически кръг), за ‛медиумно“ задържане на тон/тонове, за нарастващ енергиен поток, който разтваря съзнанието в просветлена тишина. Макар да е невъзможно да изброя дори творбите, все пак ми се иска да отбележа тези, които от последното десетилетие на ХХ век и до днес привличат вниманието на български и чуждестранни изпълнители, критика, слушатели, звукозаписни компании, радиостанции и телевизии: ‛ТиеполияТ“, ‛Концертната музика“ за симфоничен оркестър, минималистичните ‛Вариации по тема на Рахманинов“ за две пиана и ударни, ‛Кеlls“, ‛Et iterum ventrus“- соло пиано, Сонатата за соло виолончело, ‛Забравени песни ІІІ“ за сопран и струнен оркестър, ‛Laus Solis“ за оркестър или преоткриващите древни европейски пластове ‛миракулуми“ ‛Amer Desir“ и ‛Stella splendens“ и т.н.

Този сериозен, задълбочен автор от време навреме показва и друго лице. Колкото да ни изненада отново музикантското му можене и знаене... Дали това ще са откъсите от операта на Дали, където чуваме танга, отгласи на сарсуела, или ще е версията му на ‛Милонга в ре“ от Астор Пиацола за три виолончели и пиано, дали ще е адекватното на текста звуково обгръщане в постановката на ‛Вишневи сестри“ (реж. Възкресия Вихърова по М. Грийн) или музиката към пиесата ‛Очарователният Хоровод по Хоровода на очарователния господин Артур Шницлер“ на В.Шваб, или ще е превръщането на поп-мелодия в проникновена молитва за три виолончели – това са все нови и нови щрихи към ‛портрета“ на композитора.

Арнаудов е удостоен с престижни български и международни премии и награди за композиция. Въпрос на чест за всеки интерпретатор е да бъде избран за премиерата или записа на негова творба. Изпълнили го веднаж, заглавието заема трайно и видно място в репертоара им. Може би защото, когато създава опуса си, авторът „вгражда“ конкретния изпълнител, ‛чува“ интерпретаторския отговор.

Канят Георги Арнаудов в реализирането на големи международни музикални начинания. Произведенията му са представяни с изключителен успех в най-високи международни форуми на съвременната музика - Великобритания, Холандия, Австрия, Белгия, Германия, Русия, Франция, Ирландия, Украйна, Италия, Дания, Бразилия и др. Високо признание на критиката имат и световните премиери на творби от Георги Арнаудов през последните години на такива престижни подиуми, като Royal Festival Hall и Wigmore Hall - Лондон, Kunsthalle Bonn, Auditorium SESC da Copa Cabana - Рио де Жанейро и др. Редове от най-реномирани издания в България и чужбина: ‛The Modern Word“ и ‛American Record Guide“(САЩ ), ‛The Independent“ и ‛The Strad“ (Великобритания) и др. са посветени на композиционното майсторство, на високия естетически заряд в музиката на Георги Арнаудов, на специфичното третиране на звуковата материя, музикалните инструменти и човешкия глас, на категориите звук, време, тишина, светлина, ритъм и енергия в неговите партитури. Национални и чуждестранни радиостанции, телевизии пазят във фондовете си регистрации на музика от Арнаудов, а и негови интервюта, които звучат като кодекс за музикантска и личностна позиция. Творби на Арнаудов издават звукозаписните компании ‛Gega New“ (България), ‛Concord“ и ‛Furious Artisans“ (САЩ ). Съществуват още редица дискове с негово участие.

Много важна, същностна част от творческия път на Георги Арнаудов е неговата изследователска работа в областта на музикалната информатика, конкретната и електронната музика, античната и далекоизточната музика. Научните и теоретичните му текстове не се ограничават тясно в музикалната специфика. Той е автор на редица публицистични, критически статии, посветени на съвременното изкуство, естетиката на модернизма и постмодернизма, музикалната семиотика и теорията на новата музика - като публикуваните в изданието „VARIUM EST“ на Нов български университет серия от статии за съвременни композитори. Арнаудов плува в свои води, размишлявайки върху минимализма на Стив Райх и Филип Глас, екзотичното творчество на китайския композитор Тан Дун или върху днешното битие на звука като състояние на духа. Потвърждение на аксиомата, че надареният винаги има повече от един талант, е виртуозното боравене със словото. Но литературните ‛изкушения“ на композитора са с такова качество, защото почиват и на ерудиция, осведоменост, на енциклопедическа пълнота на авторовите интереси, но и на отговорност пред изкуството, пред света на идеите и важните неща от живота. Те са видни и в откривателската страст, с която основава цикъла ‛Auditum“ и фестивала ‛Звук и връзка“ в ‛Червената къща“.

Георги Арнаудов е редовен преподавател в департаментите ‛Театър“ и Музика“ на Нов български университет (където участва и в творческата работа на студентите), както и в НМУ “Любомир Пипков“.(Тук съвсем логично - може би не само за мене - изниква въпросът: А защо не е сред преподаващите композиция в Държавната музикална академия?!) Младостта на общуването, на интересите, на мисленето, модерността на подхода към материята и поднасянето й на подрастващите музиканти и театрали го сближават с тях. Те го обичат с уважение.

Според Умберто Еко ‛Само двама писатели на ХХ век – Джеймс Джойс и Хорхе Луис Борхес (дали случайно тези две имена са сред избраните в дълбинните търсения на Арнаудов!? – б.м.) са ни завещали най-новата визия за новото хилядолетие: Глобалната мрежа, единственото Истинско нещо, защото всичко останало е виртуално. Първият я е пресъздал със думи, вторият – с идеи.“ Встъпил в ХХІ столетие, композиторът Георги Арнаудов владее и думите, и идеите, но и звука, и тишината, и светлината. Този широк обхват го води към вдъхващи възторг и респект музикални откровения. Те са белязани от зрелостта на професионализма, но и от свободата и младостта на идеите.