Български  |  English

За Волфганг Изер - І

Четенето като самоизграждане


Pro captu lectoris habent sua fata libeli.
Теренциан Мавър



На 24 януари 2007 г. в Констанц, Германия почина професор Волфганг Изер. Приживе той многократно е изтъкван като един от най-проницателните и вдъхновяващи литературни учени на ХХ век. Неговото име се свързва най-вече с възникналата през 1960те години в Констанцкия университет школа на рецептивната естетика, която съсредоточава вниманието си върху аспектите на читателското възприемане. Монографиите му ‛Имплицитният читател. Комуникативни форми в романа от Бъниан до Бекет‛ (Der implizite Leser. Kommunikations formen des Romans von Bunyan bis Beckett, 1972) и ‛Актът на четенето. Теория на естетическото въздействие‛ (Der Akt des Lesens. Theorie Aesthetischer Wirkung, 1976) отдавна са азбучни литературоведски изследвания, представителни за тази школа. В България по-известният рецептивист бе Ханс-Роберт Яус. Неговият подход често бива определян като преобладаващо историчен и социологичен, в противоположност на по-подчертаната концептуалност и абстрактност при Изер, но всъщност те ефективно се допълват взаимно. След края на школата в края на 1980те Изер се съсредоточава върху проекта си за литературна антропология, в който освен като обект на познание, литературата се разглежда като същностна човешка дейност и средство за самопознание. Проектът е разгърнат в сборника ‛В търсене: От читателско реагиране към литературна антропология‛ (Prospecting: From Reader Response to Literary Anthropology, 1989) и монографията ‛Фиктивното и въображаемото. Перспективи на литературната антропология‛ (Das Fiktive und das Imaginaere. Perspektiven literarischer Anthropologie, 1991). Приносът на Волфганг Изер в литературната наука, по своята задълбоченост, императив на интерпретацията и евристичен потенциал, може да бъде сравнен с този на Зигмунд Фройд в психоанализата. И това сравнение куца, разбира се, особено за познавачите на трудовете му, неговите ученици и съмишленици – една (не само) виртуална научна общност, разпръсната из много краища на света.

В България книгите му са непреведени (с изключение на една) и малко познати на масовия читател, но в във второто той едва ли се отличава от събратята си другаде. У нас делото на Изер е известно повече в академичната среда, но и там все още не е пуснало дълбоки корени, макар всеки уважаващ себе си литературовед авторитетно да цитира в лекциите си поне 3-4 негови заглавия. Повече светлина върху работата и личността му хвърли състоялата се в София в края на февруари 2000 г. международна конференция в негова чест и под надслов ‛Четенето в епохата на компютри, медии, и Интернет‛. Имах нелеката задача да бъда нейн съорганизатор, заедно с Александър Кьосев, така че успях да общувам по-непосрествено с Волфганг Изер. Самата конференция беше своевременно и достатъчно богато представена от специализираните издания, между които и в. ‛Култура‛, както и в LiterNet, а докладите бяха публикувани от издателство ‛Фигура‛ в едноименен сборник през 2003 г. Затова тук ще се спра повече на на впечатлението, което тогава Изер остави у мен.

Той не представи доклад, а участва активно в дискусиите, като с говоренето си потвърди представата, която писането му беше създало у мен. Като силен рационалист той градеше своята аргументация на високо абстрактно ниво – всеобхватно и многопластово, с ефектна реторика, ловък синтаксис и редки конкретни позовавания. Това пределно затруднява слушателя, по-малко читателя, стрeмящ се да следва хода на мисълта му. Поради тази аналитичност, както и заради неговата слаба, издължена фигура, го оприличават на детектив от типа на Шерлок Холмс. Асоциацията, която споделяхме с Алeксандър Кьосев, е различна. Когато говори, с тази фигура, с птицеобразната си физиономия и лекото размахване на ръцете Изер напомня птица, която се готви да полети и приканва другите да я последват. Като че ли дори това асоциативно разрояване онагледява неговата убеденост в потенциалната множественост на интерпретациите на един литературен текст. Чрез нея творбата постоянно отрича своята крайност, предоставя завършеността си на читателското въображение, и така отлага края, давайки на човека възможност символно да преживее своята смъртност.

На фона на тази множественост изглежда удивителна последователността, с която Изер следва своя житейски избор. В своето слово пред Хайделбергската академия на науките през 1976 г. той споделя: ‛Когато войната свърши, аз бях на осемнайсет години и си помислих, че изучаването на литературата може да ми помогне да осъзная своята собствена нужда от дистанция‛. Дистанцията на литературата за него не означава бягство от действителността, а радикална възможност да се откриват други гледни точки към общоприетите дадености. Тя е начин за противопоставяне на господстващите мисловни модели и норми, което той превръща в движеща сила на своето интелектуално самоизграждане и средоточие на теоретичните си усилия. Видимо или скрито, тази сила формира централни негови тези и понятия, като ‛имплицитен читател‛, ‛негативност‛, ‛взаимодействие между реалното и въображаемото‛.

Тази дистанция едновременно откроява пределите на крайността и открива безкрайната множественост на значенията помежду им – подобно на свободата, която в една будистка притча е ‛разстоянието между ловеца и жертвата‛.

Смъртта на човек, с чиито идеи и текстове отдавна разговаряш в мислите и в работата си, може да донесе чувство на празнота и (само)съжаление, но не и край на този разговор. Още повече, когато става дума за литературовед, превърнал думи като празнота, негативност, въображаемо и дистанция в ключови градивни понятия на своите теории за литературата. Чрез тях съзнанието за смъртността на човешкото същество не може да обясни, още по-малко да облекчи самата смърт и болката от нея. Но може да преживее нейната непреодолима крайност и да я ‛взриви в една безкрайна продуктивност‛, както предлага самият Изер в свой прочит на Самюъл Бекет: ‛обясненията са невъзможни; най-многото, което можем да направим, е да преживеем непознаваемото‛. И да не оставяме надеждата, че чрез литературния текст можем да изграждаме себе си – като читатели и като хора.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”