Първо ме връхлетя ‛Танкер Танго“. Преди прожекцията, обявена за световна премиера, режисьорът Бахтияр Худойназаров, който беше и председател на международното жури на тазгодишното издание на София Филм Фест, влетя в салона и самоуверено заяви, че е направил чисто жанров филм, който ще ‛скрие топката“ на американците. За американците не знам, но отдавна не бях гледала толкова безсмислено кино. Уж всичко е злободневно и се върти около някаква сделка за доставка на гориво, което да се натовари на някакъв танкер и да се пренесе от точка А до точка Б. Около тази ситуация обрастват всякакви паразити и затлачват недотам сложния сюжет. В навалицата от ситуации и персонажи започват да се губят връзките, героите се появяват където им хрумне по небивал начин. Всичко е съпроводено с много тупаници, суперменски геройства, пукотевица, смърт и, разбира се, добрите побеждават. От заснетия материал (малкото зрители в салона видяха точно това) спокойно могат да бъдат произведени три жанрови филма. Обявил го като екшън, с претенция да бъде продължение на ‛Бялото слънце на пустинята“ на Владимир Мотил, в ‛Танкер Танго“ режисьорът е наместил каквото му хрумне: красивата си съпруга Ирина Розанова (за съжаление, само с красота не се става добра актриса), за която, естествено, е съчинена романтичната линия; злободневната днешност на Русия с лукса и безпардонната престъпност; инфантилната и много скъпа военна трескавица, която безсмислено продължава повече от 30 минути; купища неясни преходи, любови, предателства и раздели и т.н. Явно формулата три в едно вече е валидна и за киното. Филмът показва как със замах могат да бъдат похарчени безсмислено един куп пари и нищо повече. Придобитото след ‛Лунен татко“ завидно самочувствие на световен режисьор може да ти изиграе лоша шега и щедростта на спонсорите да те задави.

Дебютът в игралното кино на младата арменска документалистика Мария Саакян ‛Маяк“ беше второто ми разочарование. Филмът е абсолютно неясен - за него можеш да разбереш много повече от написаното в каталога на фестивала, отколкото като го гледаш. Няма общуване, няма разказана история. Има епизоди, които в своята последователност са ясни само на създателите си. Филмът би трябвало да излъчва посланието си чрез мрачно съсредоточаване върху проблемите на кавказките бежанци, безсмислената тамошна война, попиляването на съдби, но това не се е случило. Има някакво неясно болезнено страдание, но за да се превърне то в добро кино, е необходимо и още нещо, освен струпването на известни артисти и тъжното им лутане пред камерата. Е, те страдат близо два часа и така и не можеш да разбереш поне защо филмът се казва ‛Маяк“. Може би темата, въпреки че е автобиографична, изисква повече познания и мъдрост, отколкото 26-годишната Саакян притежава. Подобна история може да предизвика потрес и състрадание, а не да се точи скучно и да бъде забравена с напускането на салона.

Затова пък срещата със сибиряка Иван Вирипаев си струваше. У нас той е известен на тесен кръг театрали. Преди няколко години Галин Стоев постави пиесата му ‛Кислород“ в Театър 199. Знае се, че е един от обещаващите млади драматурзи, че е от дразнещите и спорни постмодернисти, че е сред създателите на Театър.doc. и авторите на ‛Нова драма“. И толкоз. Сега узнахме и, че дебютът му в киното е твърде впечатляващ. В ‛Еуфория“ (награди: на ФИПРЕССИ на Молодiсть, Киев 2006, гран-при на Международния кинофестивал във Варшава, ‛Малък златен лъв“ във Венеция, специална диплома на журито на Кинотавър) няма много думи. Той и Тя обитават степта. Заради огромните разстояния там общуването е почти невъзможно. Много повече си със себе си, отколкото с другите. Видели са се един-единствен път на някаква сватба. Оттогава нещо им пречи да живеят, както преди. Ходят занесени и непрекъснато си задават въпроса: ‛Какво да се прави?“. Нещо съдбовно ги е връхлетяло, нещо, на което не могат да устоят, не могат да се съпротивляват, трябва да му се подчинят. Обзела ги е лудост. В първия момент те дори не знаят, че това е еуфорията на любовта.

Тя живее с по-възрастния си мъж и с малката си дъщеричка. Живеят без любов, някак по навик, отчуждено и равнодушно. Той работи на някаква сонда и преодолява безкрайните разстояния на степта с раздрънкания си москвич.

В света на Вирипаев, за да намериш, да споделиш, да се отдадеш на любовта е необходимо да извършиш усилието на преодоляването. В този свят самотата е обреченост и откриването на другия е еуфория. Нищетата на духа е съдба и който се опита да се измъкне от нея, се наказва със смърт. В степта красива може да бъде само природата, а човешките отношения (светлата любовна лудост, страстта, еуфорията,) са обречени. В своята вечна студена прекрасност природата (степта, реката) е само свидетел на трагичната човешка съдба.

Мъжът й не е лош човек, само дето е демонично ревнив. Когато разбира за връзката им, започва да извършва действията, които смята за правилни. Първо подпалва къщата, настървява се и убива една невинна крава, застава на брега на реката и спокойно започва дълго да чака. И дочаква лодката, в която са двамата влюбени. И ги застрелва без напрежение и емоции. Просто си върши работата. Те не са изненадани от смъртта. Чакали са я. Лодката продължава пътя си по голямата река.

Сюжетът е прост и трагичен. Герои са хората, степта и реката. Потискащото отчуждено равнодушие на прекрасната природа е основата, върху която се наслагват трагичните човешки отношения. Любовта сред нея е обречена. Всяка форма на близост е невъзможна. Степта и реката са вечни. Човекът е крехък и временен. Еуфорията е прекрасно, нечакано, връхлитащо, кратковременно чувство. Наградата, че си го изпитал, е смърт. Това е трагична и проникновена история за любовта и ревността, за детското кратко усещане за радост, за невъзможността да си щастлив в този свят.

Заради срещата с подобни филми си струва да благодарим на Стефан Китанов за усилията и за това, че го има София филм Фест.