Спомен за бъдещето
В изложбата "По следите на загубеното време" в Софийска градска художествена галерия (15 март-8 април 2007) Вяра Млечевска и Светлана Куюмджиева в ролята на куратори изследват отношението и носталгията към миналото (от преди Промените) през произведенията на 13 млади художници. Става въпрос за повече или по-малко познатите Александър Петков, Веселина Сариева/Георги Лазаров, Георги Богданов/Борис Мисирков, Ива Вачева, Иван Костолов, Иван Мудов, Камен Стоянов, Коста Тонев, Орлин Неделчев, Самуил Стоянов и Светозара Александрова. Изложбата включва живопис, видео и фото инсталации, рисунки и обекти. "Авторите, поканени за участие, са от поколението, което в самото начало на политическите промени в страната ни беше вече в съзнателна възраст и е запазило един сравнително необременен спомен за това минало. Това според кураторите е поколението, което може да даде най-адекватна интерпретация и коментар от гледна точка на днешния ден.“
Въпреки добре издържана концепция обаче, не всички от представените работи защитават вложения от кураторите замисъл. Според тях изложбата би трябвало да отговори на въпросите "Как върху фрагментарния личен спомен може да се построи едно общо за много хора минало? Загубено ли е нещо в миналото ни, което не можем да компенсираме по никакъв начин сега? Дали официалният край на една утопия не ражда идеята и силния стремеж към следващата? До какво ни водят отричането и забравата – до успокоение или до тревога?".
В изложбата има три типа произведения – едните прекалено буквално отговарят на поставената тема (Веселина Сариева/Георги Лазаров, „Режим“; живописта на Александър Петков), другите не достатъчно ясно показват защо са включени точно в тази изложба (Ива Вачева, фотопортрет с пяна на устата). Авторите на третия тип работи са избрали да подходят по по-различен от очаквания начин и това ги прави по-интересни (Самуил Стоянов, Светозара Александрова, Камен Стоянов).
От входа на залата ни посреща тиха, но натрапчива сръбска музика – тази, която се слушаше в почти всяко средностатистическо семейство преди 1989. Тя е включена в изложбата от Орлин Неделчев, който изпитва смесени чувства на носталгия докато я слуша. Предполагам, че е успяла да повлияе върху всеки посетител, тъй като поражда у повечето българи подобни усещания. Освен това силата й е в това, че се лее от неопределен източник, чува се отвсякъде, все едно изплувала от подсъзнанието, но пък никъде не пише каква е и защо е там.
Самуил Стоянов прави връзка с миналото като разказва носталгична история и отправя апел (под формата на отпечатана в голям тираж страница) за намирането на снимка от ученическите му години, в която е участвал, но така и не е могъл да види. В изложбата той е включил живописна картина, изразяваща неговата представа как изглежда тази снимка. Светозара Александрова е нарисувала и снимала части от скулптурните релефи на паметника на съветската армия в черно-бяло с надрасканите върху тях разноцветни графити. Камен Стоянов представя две работи - „Здравей Ленин!“ и „Няма изложба“. Първата, състояща се от фотографии, показва как автора се качва на отдавна празния постамент на паметника на Ленин в Русе и заема характерната му поза с каскет на главата. Във втората изследва ролята на изложбеното пространство върху артефактите, които се показват в него. За целта снима празните изложбени пространства на „Шипка“ 6 като най-знакови.
Впечатлява и работата на Иван Мудов – манекен на русо дете с изящна физиономия, облечено в синя рокля, което е смущаващо бременно. То като че ли е самото олицетворение на носталгията по миналото. В него има нещо нередно, недоизказано, хем ти е близко и познато, хем изглежда нереално.
Интересно ми беше да разгледам тази изложба, тъй като съм част от поколението на авторите. В някои работи, естествено, открих и свои спомени. Други ми бяха абсолютно непонятни. Но, в този ред на мисли, ми е любопитно какво ли е отношението на поколението, родено след 1989, към ‛нашето“ минало и как би му въздействала изложбата.
Въпреки добре издържана концепция обаче, не всички от представените работи защитават вложения от кураторите замисъл. Според тях изложбата би трябвало да отговори на въпросите "Как върху фрагментарния личен спомен може да се построи едно общо за много хора минало? Загубено ли е нещо в миналото ни, което не можем да компенсираме по никакъв начин сега? Дали официалният край на една утопия не ражда идеята и силния стремеж към следващата? До какво ни водят отричането и забравата – до успокоение или до тревога?".
В изложбата има три типа произведения – едните прекалено буквално отговарят на поставената тема (Веселина Сариева/Георги Лазаров, „Режим“; живописта на Александър Петков), другите не достатъчно ясно показват защо са включени точно в тази изложба (Ива Вачева, фотопортрет с пяна на устата). Авторите на третия тип работи са избрали да подходят по по-различен от очаквания начин и това ги прави по-интересни (Самуил Стоянов, Светозара Александрова, Камен Стоянов).
От входа на залата ни посреща тиха, но натрапчива сръбска музика – тази, която се слушаше в почти всяко средностатистическо семейство преди 1989. Тя е включена в изложбата от Орлин Неделчев, който изпитва смесени чувства на носталгия докато я слуша. Предполагам, че е успяла да повлияе върху всеки посетител, тъй като поражда у повечето българи подобни усещания. Освен това силата й е в това, че се лее от неопределен източник, чува се отвсякъде, все едно изплувала от подсъзнанието, но пък никъде не пише каква е и защо е там.
Самуил Стоянов прави връзка с миналото като разказва носталгична история и отправя апел (под формата на отпечатана в голям тираж страница) за намирането на снимка от ученическите му години, в която е участвал, но така и не е могъл да види. В изложбата той е включил живописна картина, изразяваща неговата представа как изглежда тази снимка. Светозара Александрова е нарисувала и снимала части от скулптурните релефи на паметника на съветската армия в черно-бяло с надрасканите върху тях разноцветни графити. Камен Стоянов представя две работи - „Здравей Ленин!“ и „Няма изложба“. Първата, състояща се от фотографии, показва как автора се качва на отдавна празния постамент на паметника на Ленин в Русе и заема характерната му поза с каскет на главата. Във втората изследва ролята на изложбеното пространство върху артефактите, които се показват в него. За целта снима празните изложбени пространства на „Шипка“ 6 като най-знакови.
Впечатлява и работата на Иван Мудов – манекен на русо дете с изящна физиономия, облечено в синя рокля, което е смущаващо бременно. То като че ли е самото олицетворение на носталгията по миналото. В него има нещо нередно, недоизказано, хем ти е близко и познато, хем изглежда нереално.
Интересно ми беше да разгледам тази изложба, тъй като съм част от поколението на авторите. В някои работи, естествено, открих и свои спомени. Други ми бяха абсолютно непонятни. Но, в този ред на мисли, ми е любопитно какво ли е отношението на поколението, родено след 1989, към ‛нашето“ минало и как би му въздействала изложбата.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
