Тази книга е умна, топла, забавна, драматична. Тя подкрепя нездравословните интуиции, че преводачите са далеч по-смислени, интересни и достойни от писателите (поне в България).

Емил Басат е успял да разприказва хора, чиито емоционална интелигентност и и преданост към преводаческата професия обичайно са ги държали извън прожекторите по културния подиум. (И слава Богу, защото иначе интервюираните преводачи нямаше да бъдат сред най-чистите ни словесни икони.) Та Басат е успял да ги предразположи, за да споделят с читателите как преводаческото изкуство е станало тяхна съдба. Аз, разбира се, бих искал да науча от книгата повече тайни за занаята, но съм признателен и за биографичните бездни, до които ни отвежда авторът. Бездни, твърде често изкопани от политическото значение на преводачеството. Вижте само тежките спомени на Лилия Сталева, която неотдавна загубихме.

В ‛Преводът – лица и маски“ (ИК ‛Райндал“, цена 5 лева) четем (авто)портретите на Тодор Нейков, Цеко Торбов, Валентина Топузова-Торбова, Петър Драгоев, Надежда Лекарска, Нели Гуревич-Бобева, Нели Доспевска, Лилия Сталева, Никола Иванов, Стефан Гечев, Кръстан Дянков... Заради авторитета им сме купували книги, без дори да сме чували имената на преведените автори. Но щом като точно те са ги избрали за превод, значи е трябвало да ги прочетем и ние. И светът е ставал по-добър и едър.

Какво е предопределяло това наше доверие, можете да прочетете в сладкодумната книга на Емил Басат. Която просто си плаче за продължение.