Това бе единадесетият пореден път, в който Дом на науките за човека и обществото с помощта на Висшето училище за социални науки, Париж, и Френския културен институт организираха Софийски диалози. Около Жан Бодрияр на 17 и 18 март в центъра на София си дадоха отново среща философи, историци, социолози, икономисти, антрополози, културолози или просто мислещи хора...

Така, по навик и официозно, би трябвало да звучи въведението към чаканата академична и интелектуална случка от миналия месец. За съжаление, Бодрияр не можа да дойде. Интелектуалният дебат трябваше да протече през една радикална липса със задължаваща и тежка памет за присъствие. Парадоксално, по Бодрияровски, едноминутната мълчалива почит към страшната празнота трябваше да продължи в безхаберно (друга дума за свободно, дистанцирано или пък научно) изобилие от версии и разбирания за: най-напред, Бодрияр, и наподир, евентуално за улеснение на участниците - Глобализацията като културен шок: форми на съпротива и адаптация. Тема, призована от самия Бодрияр.

---

Не съм преживял вдъхновението на едно цяло поколение български хуманитаристи от Жан Бодрияр и книгите му, но то бе намекнато още във встъпителните думи на Ивайло Знеполски (организатор и участник във форума), по-късно потвърдено от Ивайло Дичев и от присъстващите в залата като задължаващ мотив при поканата на един толкова противоречив, академично недисциплиниран и труден герой от интелектуалното поле. Като прибавим към тази мисловна тежест на наследството на Бодрияр в нашия контекст и натрапчивата очевидност (въобразена и/или реална) на глобализацията, изборът на темата на конференцията ставаше повече от предизвикателен. Възможният риск от подобен ентусиазъм бе в прекомерното увлечение по Бодрияровата значимост и завладяващ реторичен заряд, както и загубата на ориентири в така широко поставената тема. Не беше безпроблемно, но тазгодишните Диалози успяха да постигнат не малко сгъстявания и любопитна острота около различни разбирания за глобализацията и произхода й, около нейните локални симптоми, около различни интерпретации и употреби на Бодрияр. Заигра се с потенциала и се експлоатира рискът от темата, за да се получи трудна за улавяне, но затова пък повече от вълнуваща фабула.

Организаторите се бяха постарали да привлекат специалисти от различни познавателни области с надеждата не да изчерпят, а да маркират проблемни възли и горещи точки. Предварително определената програма се разстрои от отсъствието на някои от докладчиците, но хлабавата формулировка на сесиите стимулира импровизациите и спонтанните обрати в дебатите. Няма да успея да следвам предварителния сценарий1, защото, ако на участниците в началото на дебатите той даваше тематична и интерпретативна подвижност, впоследствие би се оказал прекалено общ и нечувствителен към анимацията на същинските спорове и изследователски откровения.


За Бодрияр, метода и говоренето върху глобализацията

След кратки уводни думи от страна на Ивайло Знеполски, съветникът по сътрудничеството и културната дейност и директор на Френския институт в София Катрин Сюар обобщи основните тематични приноси на чествания Жан Бодрияр. Същинския него тя съзря в разомагьосващата му интелектуална сила. Последва изчитането на Играта на световния антагонизъм2 от преводача Весела Генова, чийто текст, увери Знеполски, е максимално близък до тематиката и патоса на готвения от самия Бодрияр доклад. Не беше нужно много време, преди тъканта на статията да разколебае публиката и внушението за ‛разомагьосващия интелектуалец“. Изслушахме един реторически богат и метафорично дързък текст, който, освен че изостри чертите на съвременността, допълнително ги и скри.

Последното десетилетие до 11 септември 2001 Бодрияр описва с липсата на събития и нагнетяването на тази липса. В същността на събитието той вижда изненадата и нарушаването на очакваното, а западното общество конструира максимум предвидимост и банална самодостатъчност. По-късно в дискусиите Ален д’Ирибарн (Париж) направи красноречива аналогия на ситуацията с компютърните игри и фентъзи романите. Децата биват грабвани от едно постоянно натрупване на събития и артефакти, пропуските в които гарантират провал и декласиране, но разказът няма катарзис, няма край и поука и се самозахранва от вътрешни преобръщания и интриги.

Тази социална игра всмуква, но и фрустрира участниците в нея. Именно в натрупаното напрежение остава място и се търси ексцесията на атентата. Неговата символна сила се захранва от самодоволството на пълната система и обсесията й от невъобразимото. Кулите се самоубиват, както атентаторите. Нито идеология, нито кауза стоят зад тероризма, зад него е желанието да се радикализира чрез самоубийството, да се шокира системата, твърди Бодрияр, да се прекъсне нишката. Между абсолютното събитие на тероризма и безкрайния разказ на западната цивилизация е световният антагонизъм, но парадоксално, баналността на разрушавания начин на живот служи успешно едновременно за маска и същност на разрушаващия тероризъм.

Бодрияр прави аналогия с ролята на образите в нашия свят и патологичното състояние на системата. Нашата модерна култура произвежда изобилие от образи, поток от фалшифицирани събития. Събитията в Ню Йорк събуждат реалността, за да я превърнат веднага в образ. И тероризмът си служи с моменталното производство и разпространение на образи. Той взема (като заложник) събитието/реалността и го обезврежда. Образът поглъща събитието, опакова го и го предлага като стока. Обикновено гледаме на атентата като на събуждане, връщане в реалността, но по-точно е да се каже, че тази реалност ревнува фикцията, реалността се захранва от енергията на фикцията и се превръща сама във фикция.

Омагьосаният кръг на тази самозахранваща се с тероризъм система (и обратно) е истинският порок. Това прави от либералното и отворено общество една бдителна, силно регулирана, наблюдаваща и контролираща система – идеалът за цялост е по-близък. Тероризмът захранва тази хомогенизация и втвърдяване. Идеята за свобода става немислима заради сигурността. А символната победа на тероризма е в това, че най-малкият пробив в тази глобализираща се система се именува с него.

Тази ефектна и провокативна хипербола на Жан Бодрияр за псевдореалността на съвремието и нашето знание за него предизвика дискусионните духове. Има ли добавена стойност отвъд самите думи в този обобщаващ и възбуждащ начин на говорене за настоящето? Може ли да се търси в глобализацията и тероризма абсолютният конфликт, вместо да социологизираме и обясним собствената им логика? Около този въпрос се завихри значителната част от енергията на конференцията.

С характерния си красноречив и свободен стил Хайнц Висман (Висшето училище за социални науки, Париж) проследи в своя доклад (отказа се от предварително заявения ‛Модели на една универсална история“) дълбоките философски основания на Бодрияровата интелектуална позиция към света. Откриването на едно цяло (Космос), според него, е изобретение на гърците. В контакта с юдаизма това универсалистко схващане се обогатява с есхатологични мотиви и се ражда гностицизмът. В началото е ‛негативното извечно“, чистата възможност на битието или пълноценната празнота. Светът такъв, какъвто е възможно да го познаваме, се оформя с появата на σοφία (мъдростта), битието се сдобива с позитивни аспекти и започва да се говори за него. Човечеството се потапя в този артикулиран, но измислен свят и постепенно започва да оцелява в забравата за истинското битие. Висман акцентира на пряката връзка между гностицизма и Хайдегер и избора на Жан Бодрияр да следва тази познавателна поза.

Забравата на истината води към предстоящото рухване. За Бодрияр, според Висман, тероризмът и атентатът са нахлуване на непредвидимото в нашия заблуден свят, нахлуване на забравеното в играта на фалшивата реалност. Ако за гностицизма спасението е в появата на новия Бог (Христос) и страшния съд, то сега спасението е в чистото събитие - спасение от безконечно навързаните думи за реалността.

На Бодрияровата обяснителна парадигма, защитена и допълнително рационализирана от Висман, се противопостави последвалият веднага след статията на Бодрияр доклад на Серж Грузински (Висшето училище за социални науки, Париж) От една глобализация към друга: от първата глобализация с европейски произход (ХVІ-ХVІІ) към съвременната глобализация. Верен на дисциплинарната си принадлежност, той реши да погледне към глобализацията чрез пренебрегваната историческа перспектива. За да разколебае внушението за символната безпомощност на Запада пред тероризма, се позова на начина, по който в Бразилия са отговорили на Атентата – милионно християнско шествие и пищна ритуалност, заклеймяваща агресивния ислям. Ресурсът за подобна символна конкурентоспособност докладчикът открива във времето на една по-ранна глобализация от XVI в. Чрез католическия съюз на Испания и Португалия Европа за първи път се разпростира планетарно. Създава се мрежа от точки по всички континенти, елитите стават взаимно проницаеми, Земята приема своята завършена (глобус) форма и се превръща в хоризонт на един реален обществен проект.

Иберийската глобализация (както я нарече Грузински) навсякъде и през цялото време е в сблъсък с ислямския глобализъм. Единствената запазена карта на Колумб се намира в Истанбул, защото Отоманската империя и ислямът тогава също имат свой планетарен проект. В такъв реален сблъсък докладчикът търси и настоящата енергия за противопоставяне на неудовлетворения и изпреварен ислямски глобализъм. Като бележка в текста Грузински вметна, че интелектуалните агенти на това разпростиране, случайно или не, са все италианци от Венеция или Генуа.

Желанието да се види глобализацията в по-ранните й и продължаващи проявления срещна критична съпротива. Според Висман и Знеполски не може да се търси директна връзка между геоцентричната глобализация (географското разпростиране) на скачените иберийски и ислямски проекти и егоцентричната глобализация на модерния свят, чието основание е предположението за общочовешка рационална субективност. Глобализацията от XVI век е добра метафора, но докато тя търси пространството и неговата йерархизация, сегашната унищожава всяка оразличаване и структура, тя тотално хомогенизира. В добавка на този аргумент Ана Димитрова припомни необходимостта да се прави разлика между историческото начало и рефлексивното начало на глобализма. Първото може да се открива в различни исторически процеси, но там би липсвало самосъзнанието на второто. Грузински не отрече направените бележки, като отново се върна на онагледения от него пример и предложението си да се говори не за глобализация с главно Г, а за глобализации.

В същата посока към академизиране на метафоричния патос пое и изложението на Богдан Богданов Глобализацията – едно реалистично разбиране. Глобализацията може да бъде наричана и изследвана в контекста на една по-банална, но трайна черта на човешките общества - ‛интегрирането“. Човечеството е интегрираща се система, а глобализацията е разгърнато комплексно интегриране. Първият аргумент зад реалистичното разглеждане на даден обществен процес е говоренето чрез предикати, които не са самоприсъщи на термина. Глобализацията, както модернизацията, национализацията са сходни процеси на интегриране, разбира се, в различна степен и посоки. Другият аргумент е, че голяма част от наложените понятия и обществени същности (като държава, нация, общности) са въобразени. Те не са реални, както едно човешко същество е, и затова не са докрай реални субекти на глобализацията. Към интеграционните пориви трябва да се вглеждаме по-внимателно и частно. Човешкият индивид е също въобразена абстракция, но по-проста и по-наблюдаема; и на неговото поле се случват по-голямата мобилност, по-широкият хоризонт и желанието да надхвърли себе си. Превратностите на човешката история показват как тези мощни интеграционни тласъци биват следвани от рязко и радикално свиване, дезинтегриране.

Антропологичното (с много топъл тембър) внимание към по-частните човешки практики, за което призова Богданов, донякъде стоеше и зад реторичния жест на Ивайло Дичев (СУ) в Отчаянието като метод. Този път, с вдъхновен от метафоричната сила на Бодрияр език, той се опита да проблематизира изобщо подобен начин на обговаряне на социалните и човешките феномени. Тоталитаризмът на епитетите и неограничената естетизация е самозабрава. Нарече Бодрияр ‛ленив радикал“ и прозря в желанието му да опише съвременния хаос със същия хаос от думи порочен кръг. Припознавайки света като симулакрум, самият Бодрияр се превръща в симулация. На тези теза Знеполски противопостави аргумента за необходимата хиперболизация на интелектуалната позиция с цел обществената й чуваемост. За да онагледи добре последствията от такова пренатягане на хиперболата, Дичев използва наблюденията на Георги Лозанов (СУ) в Медийни симулации на биографиите. Архивът на бившата Държавна сигурност. Според него гигантската симулация на Прехода стана възможна точно заради отказа или неспособността на неговите агенти да го вършат реално. Докато ‛сините реформатори“ правеха промяната като безкраен хепанинг (площаден купон, естетическо опиянение от свободата), ‛червените“ успяха да легализират и маскират в нови условия предишната симулация (или поне паметта за нея).

Изложеното от Лозанов все пак успя повече от красноречиво (дори сепващо) да докаже адекватната приложимост на Бодрияровите понятия и анализи. Той припомни как комунистическата идеология моделира и санкционира публичния дискурс. Тази наложена симулация обаче се разпростира и върху личната биография на отделния човек, където ДС грубо се намесва (активни мероприятия) и предопределя фактите и смисъла на преживяното. Неотварянето на досиетата продължава тази симулация. Избирателното поднасяне на факти, чиято фикция или реалност е невъзможна за разчитане, възпроизвежда симулакрума. Към тази професионално-милиционерска симулация Александър Кьосев добави и доброволно удвояващата симулация на човека в отговор на натиска от страна на службите. Изходът от тази усилваща се мултиплицирана фалшификация на реалността са не фактите, изгубени от превода на превода на превода..., а техният морален прочит, завърши Лозанов.

Същото прехвърляне на концептуални модели от Бодрияр към нашата действителност извърши и Кристиан Банков (НБУ) в Симулация, информация и консумация в българския преход. Той видя в ранните занимания на френския интелектуалец около консумативната същност на обществото страхотна прозорливост и напомни за стряскащата актуалност на потребителската самозабрава на страните в преход. Системата за производство и възпроизводство на консумацията изоставя практическата употребимост на предмета и му придава стойност чрез виртуални образи и идентичности. Рекламата е могъщото средство за отделяне на предмета от неговата функция. Символната стойност на предмета надвишава многократно смисъла на чистата му консумация.

Трудно е да се обобщят дадените насоки в говоренето на и за Бодрияр, на и за глобализацията. В началото течеше спор между генерализиращия, метафорично есенциалния език с историзиращия и по-човешки ангажиран тембър. Видя се как Бодрияровият понятиен апарат може да служи за прекрасно онагледяване на остри обществени проблеми и в същото време да служи като пречка или да подменя реалното им разрешаване (според тезата на Дичев). Както отбеляза Хайнц Висман, дискусията между шоковата и нормалната теза бе доста приятна изненада, но, за да напреднем в разговора, трябва да имаме постоянно предвид различните икономически, културни и политически значения на глобализацията.


Икономиката като основен агент на глобализацията

Към тази по-стеснена теза за глобализацията ни подтикна изчитането на доклада Как да изглежда човечеството? За една антропология на целите на отсъстващия Марк Оже (Париж). Текстът бе еклектичен и предизвика изненадата на много от участниците, запознати по-добре с работата на професора. Във въведението си той регистрира акселерацията, сгъстяването на историята до такава степен, че настоящето затрупва миналото и пречи да помислим бъдещето. Консумацията създава свят на иманентност – образ препраща към образ, послание към послание. Автономни и еманципирани области, като науката и образованието, губят своите антропологични цели и смисъл. Пазарната ефективност и продаваемост остават единственият валиден императив. Няма нужда от политическа легитимация, а единствено от нови стоки и образи. Този крах на целите прави възможно всякакви изкривявания и манипулации и води до пребиваване в някаква аморфна и неразчленена вечност.

Веднага след изчитането на доклада се надигнаха критични гласове срещу неаргументираните от Марк Оже дефекти на икономическото глобално просмукване. На ефектните му констатации за обратната пропорционалност между трескавия технологичен напредък и експанзиращата неграмотност, между унифицирането на потребителските стандарти и увеличаващата се неспособност на огромни маси хора да се ползват от тях, д'Ирибарн предложи да погледнем по-прозаично. Богданов го подкрепи с бележката, че проблемите в образованието навярно се дължат не толкова на липса на образование, а на увеличаващия се брой хора, влизащи в него, и увеличаващите си знания, подлежащи на преподаване.

На минорното настроение, предадено от Оже на останалите участници, Мишел Виеворка отговори с размишленията си върху Какво остава от понятието глобализация?. Доста по-трезво той подкрепи и разви някои от икономическите последствия от глобализацията на Оже, но и доказа приложимостта им единствено към по-частни и не толкова необратими икономически тенденции. Според него глобализацията е медийно усилен либерален проект. След рухването на Желязната завеса принципите на дерегулацията и свободния пазар са добили прекалена привлекателност. В комбинация с проекта за общото икономическо пространство на Европа през 90-те, ефектът от ‛пазарния триумф“ се прехвърля като проект и ценност върху целия свят. Хоризонтът се разширява.

Всички тези говорения обаче не значат, че глобализацията се налага като единствен обяснителен модел на съвременността. Популярен пример и алтернатива е сблъсъкът на цивилизациите на Хънтингтън. Виеворка отново посочи някои от стряскащите противоречия, реторически засилени от Оже - информацията и достъпът до нея са неоспоримо благо на отворения свят, много често обаче тази информация не изпълнява обещанията си, сътворява мнима близост, която само изостря реалните различия и другости. В тази отворена пропаст влиза терористичната заплаха. Изводът е, че след атентатите вече не можем да мислим света приоритетно през икономическите понятия. Глобализацията протича, но, говорейки за нея, не трябва да отричаме националното, локалното в неговите политически или културни измерения.

Невъзможността да се мисли сегашното време единствено в икономически закономерности показа и Ален д’Ирибарн в доклада си Национална идентичност на предприятията и глобализацията, където представи редица примери за обратната тенденция: дори успешната икономика трябва да се мисли и упражнява културологично. Докладчикът посочи няколко елемента в икономическата сфера, които създават нови неикономически предизвикателства. В европейските икономически практики заедно с имиграцията навлизат и нови работнически етоси. Икономическата миграция е съпътствана и от делокализация и прехвърляне на капиталите. Традиционните общности се съпротивляват срещу това и се създава нетолерантна среда – пречка за икономиката. Разпростирането върху различни континенти и култури на структурите на едно предприятие ни изправя пред проблема за преводимостта на икономическата му логика и практика. Въпреки неограничените технически средства за комуникация, хомогенен код за разчитане на посланията не е постигнат. С няколко анекдотични примери докладчикът показа трудната (понякога невъзможна) пропускливост на икономическите (професионални и корпоративни) ценности през културното сито.

Подобна теза за значимостта на културата, но този път в политическото поле, защити и Константен фон Барловен (Берлин) в Културата като фактор на реалната политика: понятието за прогрес в плурализма на културите и множествената модерност. С опита си от взаимодействието между държавните институции и своя изследователски капацитет като културен антрополог докладчикът обоснова пътищата за преодоляване на съвременните неразбирателства и сблъсъци. Процесът на глобализация има страхотен потенциал, чиито негативни последици могат да бъдат преодолени чрез изследване на културите и диалога. Икономиката, политиката, технологията трябва да бъдат окултурени, за да добият стойност във всеки специфичен контекст.


Обществените традиции и ценности като ресурс на алтернативата

Резките промени от края на 80-те и отварянето на Източна Европа прави нашите ширини по-чувствителни към т. нар. глобализация. Нещо повече, ентусиазмът на новите демокрации и пазари, както посочи Виеворка, е главният аргумент в медийното усилване на глобализацията. Ивайло Знеполски в своя доклад за Глобализацията: културна и социална идентичност в периферните култури подложи на критически анализ културната ситуация по нашите ширини в контекста на европейската политическа и пазарна интеграция. Според него в дебата за глобализацията се слага предимно акцент на културните индустрии и последвалите от тях унификации. За да се нормализира мисленето за феномена, трябва да си дадем сметка, че културните идентификации и антагонизми в много по-голяма степен се основават на политическите връзки и конфликти, отколкото обратно. Тоест, конфликтът между християнство и ислям, например, не е плод на цивилизационен сблъсък, а се подклажда от конкретни политически кризи. По логиката на тези методологически стеснения на Знеполски на нашата култура трябва да се гледа през социалния контекст и политическото.

Във времето на Студената война статутът на културата в България се подсилва двойно. Първо, като основен идеологически лост на властта, и второ, като завоалиран, но единствен път за съпротива, разпознаван и допълнително легитимиран от Запада. Това е възможно, защото комунистическата култура, от една страна, споделя еманципаторския и универсалистки патос на Запада, но в същото време политически му се противопоставя. След падането на Стената този двоен авторитет се губи. Властта няма нужда от високо културна легитимация, а в очите на Запада големият социалистически опонент се разпада на малки неразличими национални култури. Процесите, които настъпват след такава загуба на почва, Ивайло Знеполски разположи между понятията за екзотична (локална) и периферна (различна от провинциална) култура. Екзотичната култура е връщането към архаичните и предмодерни корени, към героизацията и абстрактните колективни идентификации (народ, традиция, кръв, фолклор). Периферната култура е част от по-широко културно пространство и йерархия. Тя не е друга, тя е същата култура, но, за да работи в родното си пространство, има нужда от санкцията на теоретичните, академичните и критичните институции на центъра.

Христо Тодоров на свой ред в Употреби на традициите в епохата на глобализацията показа в една по-различна историческа перспектива възраждането на традицията като отговор на глобализацията. Неговата интерпретация имаше по-широк обхват от акцентирания от Знеполски екзотичен характер на фолклорната традиция и се разпростря върху високата култура и историята на понятията. Целта му бе да представи отношението на европейското мислене към традицията в конфликта на традиционализма и антитрадиционализма.

В думата традиция Христо Тодоров настоя да не влагаме нищо повече от нейното латинско значение на предаване. От включената позиция на човек, принадлежащ към дадена общност, традицията е нещо естествено и безалтернативно. Модерната епоха и събуждането на критическия субект вменява на традицията идеята за власт и подчинение. Духът на Просвещението иска да се отърси от тази незрялост, ограничаваща индивидуалната свобода. Критическият разум е призван да прецени кое от традицията си струва да бъде запазено и кое не. Така връзката се преобръща – не традицията дефинира човека, а човекът контролира и определя нормата. Добър пример за реакция в защита на традицията, според Тодоров, е Едмънд Бърк. Неговата концепция за традиционализма е като за утаен разум и рационалност. Следването на предаденото не е послушание, а изпитана разумност. Иновацията трябва да доказва правото си на съществуване, а не традицията. Общото между двете схващания докладчикът видя в трансцеденталната им позиция спрямо традицията. Те са я надживели и се срещат във възможността на взаимната си критика.

Христо Тодоров завърши с предположението, че ако до 11 септември антитрадиционализмът изглеждаше със значително по-висок авторитет, то сега наблюдаваме завръщането на един рефлексивен традиционализъм в лицето на религиозни и консервативни схващания. В коментарите си Мишел Виеворка и Ивайло Знеполски проблематизираха есенциалното схващане за традиция и нейното крайно противопоставяне на глобализацията. Първият посочи еколозите като пример за нейни противници, но не и като пример за традиционалисти. Вторият настоя да се говори не за традиция, а за борба между множество традиции, подобно на борбата за спомените и паметта. Тодоров уточни, че екологията може да се разбира и като много старото романтично преживяване на природата, т.е. отново като възвръщане. Потвърди множествеността на традициите, но припомни основната си теза за радикалната обърканост и интензивност на съвременния живот, който търси спасение в традицията чрез нейните различни версии.

Върху сходен исторически прочит на солидарността като понятие и обществена ценност стъпи и анализът на Ангелика Поферл (Мюнхен) в Глобализация и постнационална солидарност. Тя видя началото на концептуализацията му в Римската античност, а превръщането му в популярен политически и социален фактор откри във времето на Френската революция. Все пак солидарността в опростен вид има интеграционен патос и може да бъде забелязана на различни обществени нива. Най-напред, разбира се, в родствената и семейна близост (базирана на морала и личните връзки), впоследствие в общностите с общ социален произход и роля (буржоазия, пролетариат...), за да достигне легитимния си връх в националната държава и плът, където солидарността се разпростира върху всички членове.

Общото между тези различни прояви е, че те се осъществяват върху удържането на някаква идентичност, а идентичността предполага различаване от нещо външно. Следователно, солидарността има ексклузивен характер. Тогава възможно ли е да съществува солидарност в глобално общество без достатъчно стабилна йерархия и дълбоки социални връзки? Има ли глобална солидарност? Ангелика Поферл не даде еднозначен отговор, но нейната хипотеза бе, че мрежата от неправителствени организации е прекалено хлабава, за да развива солидарността в глобален мащаб. Съществуват изолирани изблици на емпатия и взаимопомощ, но те са по-скоро краткотрайни медийни шумове, отколкото трайна обществена практика.

Около подобни съмнения - Възможно ли е глобалното гражданско общество?, се ориентираха и разсъжденията на Анна Димитрова (Катедра ‛История и теория на културата“, София). Перспективата на този въпрос докладчикът видя в потенциала на едно глобално хоризонтално общество да формулира и отстоява свои собствени приоритети. Като агенти на такава гражданска инициатива се разпознават неправителствените организации или антиглобалисткото движение, което Димитрова обосновано настоя да наричаме алтерглобалистко, защото не e против глобализма, а за негова алтернативна, по-добра версия. По-нататък текстът се взря в различните мотивационни стратегии на разни алтерглобалистки организации предимно във Франция (АТАК, Селската конфедерация...). Изводът за несъстоялото се все още глобално гражданско общество се оформи около разнопосочните послания на алтерглобалистиките общества. В заключение Анна Димитрова се позова на Едгар Морен, за който съзнанието ни за единно общество е само в зародиш, разполагаме с основите, но нямаме сграда, разполагаме с hardware, но нямаме software.

Допълнително опасение за несъстоятелността на въобразяването на глобалното гражданско общество единствено през алтерглобализма беше и коментарът от залата, че основна характеристика на гражданствеността е плурализмът и че едно движение и идеология не може да му бъде проводник. Като цяло здравословният скептицизъм на мнозина коментатори разпозна в проектите за глобална солидарност опасността от една нова утопия. Регулирането на новите интеграционни процеси не може да се роди от идеологизирани и абстрактни пожелания.


Науката и глобализацията. Интелектът като гарант на какво?

На няколко пъти в обсъжданията на глобализацията се споменаваха науката и интелектуалеца като важни нейни субекти. Имайки предвид участниците и техния академичен произход, не е изненада чувствителността им към научния интерес и интелектуалния авторитет в съвремието. Минорните възклицания видяха в процеса на пазарна инструментализация активно да се включва (обезличава) и науката. Медиите и институциите търсят и легитимират единствено услужливия експерт или кресливия хиперкритик, а класическите интелектуалец и наука губят социален авторитет.

В своя доклад Артификация и глобализация (необявен предварително в програмата) Димитър Гинев (СУ) изложи с висок стил 3 чертите на кризата. Някои от негативните тенденции са дисциплинарното роене на естествените науки и намаляването на допирните точки между тях. Следвано от радикално отваряне към прагматичното. Давайки пример с биотехнологиите и възприемането им като елемент на държавната политика през 70-те, Гинев показа изкористяването на научния интерес и превръщането му в средство. Заедно с това към естествените науки във все по-голяма степен се ориентира един чисто обществен интерпретативен интерес (как да излекуваме рака?), а технологизираната наука няма потенциал да комуникира собствените си методи и постижения? Като кошмарна бе определена ситуацията в генетичните изследвания, където буквално се създава реалност, без обаче да може да се поеме морална отговорност за нея. Шансът за поврат докладчикът видя в херменевтичния потенциал на хуманитарните науки, в саморефлексията им и в критиката на когнитивния модел на естествените науки. В коментар от залата Александър Кьосев хвърли сянка върху тази оптимистична версия, напомняйки за разпростиращата се корпоративна и технологична тайна, която подкопава основите на комуникативния етос на науката. Дали ще ни позволят да говорим за тези тайни?

-------

Поредната σοφία-ска среща показа, че човекът и способностите му да осмисля реалността могат да надскочат и опровергаят схващането на историята като неотменима съдба. Оплакването или празнуването на глобализацията не могат да направят или спасят човека от самия себе си. Дръзновението да говорим за тайните е отговорност на личността. Затова, припомняйки казаното от Хайнц Висман, ми се иска да завърша със самовнушението, че както глобализацията не е просто съдба, така и тероризмът не е чисто събитие. Културата и нейните значения имат вътрешен капацитет да удържат твърдите форми и да подчиняват, но също така и да експлодират и надрастват собствените си ограничения.



1. Предварителната програма може да видите в "Култура", Брой 10 (2449), 15 март 2007 г.
2. Baudrillard, Jean. "L'esprit du terrorisme", Le Monde 2 November 2001. Текстът може да прочетете на френски и на английски, както и в броя от 22 ноември 2001 г. на "Култура".
3. Димитър Гинев направи сложна и понятийно нормирана генеалогия на вътрешно-научните трансформации през XX в., които аз не се наемам да пресъздам, затова огрубяването на изложеното от него е неизбежно.