Български  |  English

Бардовската песен и бъдещето на поезията

Хроника на предизвестен живот

Противно на предположенията на мнозина, думата бард не е руска, а келтска, и назовава фигурата на епически поет. Възможна е и употребата на понятието singer/songwriter. Европейски звучи, макар да битува още един предразсъдък – че самото бардовско движение, като закъсняло ехо на (не)художествена самодейност, е обречено.

А виждаме друго: не само не е хроника на смърт, ами е на много животи – защото бардовското движение в България е част от феномена на ‛живата“ култура. А тя може да бъде умъртвена само в условията на тотален контрол над всички форми на колективен живот. Всъщност, и тогава тя само се свива до частната сфера, до разнебитено касетофонче в кухня в приятелски кръг.

В най-новата история на Европа периодите на изтласкване на площадното изкуство съвпадат със свиването на гражданските права: войни, следвоенно време, авторитарни и тоталитарни режими. То не може да бъде поставено под тотален контрол, винаги има елемент на импровизация и диалог, предполага реалното струпване на маса хора. И по определение низово, то е междинното поле между частното и общественото, а тъкмо тази междина бива старателно опразнена през такива периоди.

И още нещо - Площадната култура не е умряла с дигиталната ера. Площадът се мултиплицира и съществува и като виртуален. А ‛бардовското“ и театралното се оказват в едно поле на изява, с твърде много общи точки. Бардовското е маргинално, то носи ‛традицията на трубадура“ и влиза в досег с множество конвенции, вкл.поетична, изпълнителска и пр., но именно синкретизмът го поставя в позицията на родство с театралното. А връзката му с поезията е генеративна, то е едно от нейните ‛бъдещи времена“.


Фигурата на площадния певец

Съществувайки от Омирово време и организирайки се в професионални гилдии (рапсодите и школата им на остров Хиос), тази фигура, едновременно представител и коректив на полисното общество, изчезва в епохата на елинизма; поезията се затваря в интелектуалните среди на александрийските учени и губи своята устност, а по стъгдите певецът е изместен от странстващия философ, извършил обратното движение: от елитните философски школи към популярните диатриби за широка публика. Певецът изразява колективна идентичност – разказвач на обединяващата митология и история, но и изразител на актуалното - Алкей създава метафората на държавата–кораб, но може и да възпее буйната радост от смъртта на тирана Мирсил; трагическите поети обвързват митологичните истории с актуални политически и правни дебати. А когато елинските полиси са претопени в необятната империя на Александър, частното лице престава да е гражданин и се превръща в поданик. И ако полисът е органична, обозрима общност, то империята е необозримо студено поле, неспособно да даде на отделния човек усещането за „топла“, интимна идентичност; поданикът губи способността си да реагира общностно, да изразява и споделя колективни преживявания и проблеми.

Това прекъсване продължава на Балканите много векове - тук битуват Рим, Византия, Османската империя. Фигурата на площадния певец се запазва само регионално – например, на остров Крит, където се пазят форми на живо изпълнение на епос, а имената на певци като Ксилурис се превръщат в легенда. Следствие, парадоксално на пръв поглед: топосът на бардовската песен в съвременна България е малкият град. Фестовете са събития в Харманли или Ловеч и безцветни, без собствен облик – в София.


Произход на движението

Движението у нас тръгва от аналогичния жанр в Русия и носи белезите на руската авторска песен, възкресила традициите на градския шансон по време на хрушчовското ‛размразяване“; първоначално тя търси пространството на тайгата, палатката, лагерния огън. Напипват се основните характеристики на фестивалното – откритото пространство, отказа от йерархия, незачитане на авторитета на властта. Паралелно с това отвъд океана се ражда битническата култура и се случва Уудсток. Всъщност, разликата от двете страни на Желязната завеса – от дистанция – изглежда по-малка, отколкото идеолозите на Изток и Запад твърдят. Процесът на завръщане към гражданското битие, с кулминация 1968, върви паралелно. Длъжни сме да споменем имената на Жак Брел и Жорж Брасенс във Франция, Савопулос в Гърция, англоезичните Боб Дилън, Ленърд Коен, Трейси Чапман.


Бг вариант, модификации и практически принос без теория

В основата на бардовското движение у нас са поети, журналисти, някои - участници на официозния „Ален мак“. Събират се край журналиста от „Народна младеж“ Валентин Панайотов, поета Гриша Трифонов, ръководителя на група „Вълна“ Владимир Левков. Идеята за фестивал, алтернатива и потомък на „Ален мак“, се реализира преди 22 години в Харманли, и оттогава ПОКИ (ПОети с КИтари, официално ‛Поетични струни“), се провежда всяка година. Сред първоначалното ядро, величаещо се полуиронично „отци основатели“, са и писателят Христо Карастоянов, Асен Масларски, Михаил Белчев... Има и почетна награда, Поки, за онзи, който през изминалата година е надскочил себе си. С времето се създават нови места за среща – в Ловеч, Несебър; Чудомировите дни в Казанлък имат бардовска секция, а най-новото място за среща е Ветрен.


Площадното пространство

Сцената и площадът – развод по бардовски

Една от известните песни на руските бардове Татяна и Сергей Никитини носи заглавието „Переведи меня через майдан“ („Преведи ме през мегдана“). Площадът е първоначалният топос на певеца-бард. Затвореността на залата, дори и най-добрата, капсулира. Опитът той да бъде поставен на сцена – пък била тя читалищна или малък подиум в ресторант – нарушава естественото за жанра пространство, вкарвайки в него вертикална йерархия и опозиция изпълнител/публика. Пространството на заведението донякъде изкупва тази йерархичност. Проблемът е, че и тук „размерът има значение“: ако интимното пространство на Кръчмата е продължение на гореспоменатата кухненска маса, касетофончето или разстроената китара, то Ресторантът има само едно спорно предимство – че вмества повече хора.

Репертоарът: По мнение на един от активните организатори на движението, Николай Текелиев, човек не отива в Харманли, за да чуе нови песни, а за да припява на познатите.

Музиката и текстът: Бардовската песен е музикално проста -могат да я подхванат всички; тя е добра основа за колективни импровизации, образувани ad hoc групички от изпълнители, взаимна инструментална и вокална подкрепа. Не става дума непременно за „трите заветни акорда“ - може да е и блус-схема, и различни ритми, но винаги лесно възпроизводими. Към задължителната китара се прибавят перкусии, хармоника; по изключение гайда и флейта, тамбура, чанове. По-стабилен елемент е текстът: по правило, но не задължително, писан от самия изпълнител. Случва се и другото - музиката на Гриша Трифонов вдига градуса на стихотворението на Иван Вълев „Лятото“, а изпълнението на Пламен Ставрев прави от него истински хит.


Харманли на фона на недоизживяното дисидентство

‛Ален мак“ може да се ‛прочете“ като неизживян български Уудсток – цяла една неразвила се у нас култура на протеста, канализирана и институционализирана от корен. Уличният музикант не претендира да въздейства на умовете, нито да изразява социален протест – и това го отличава от барда, който говори за обществените проблеми през призмата на личното, биографичното, родовото. Това ‛оглежда“ и актуалната политическа позиция, и индивидуалното CV. „Младостта си отива“ е заглавие-емблема на цялата тема ‛отиващата си младост“. Анакреонтически мотив? И да, и не – двете поколения, гръбнакът – родените през 50-те и 60-те, имат специфична черта, резултат от историческия отрязък, в който им се е случило да живеят. Те са – или поне често се изживяват - като lost generation на прехода. Болката е особено силна тогава, когато липсва сладостта на разцъфналата зрялост – с нейното социално и финансово измерение.


Средата

Средата е карнавална, игнорират се другите социални роли, често не се знаят професии или социален статут. Едва ли има друга среда до такава степен нехомогенна като възраст, социален статус, политическа принадлежност, професионална реализация. Примери: поет, журналист, ТВ водещ, иконом на частно имение в Италия, театрален композитор, дърводелец, музикант. Първото усещане е за изключителна отвореност и толерантност – политическа, естетическа и дори етическа. Вътрешната йерархия е гъвкава, лица влизат и излизат, а преминаването от статута на новобранец към този на ветеран е постепенно, с видими елементи на инициация - забележими дори в последователността на изпълнение и в разполагането на хората по масите. Конфликтите са предимно (но не само) поколенски.

Фестовете са разхвърляни през цялата година като празници в традиционен календар. Започва се с Чудомировите дни в Казанлък през март – с акцент върху сатиричните песни и пародиите. Битово е уредено - чудесни хотели, покани, читалищна зала, ресторант. Закусва се с шкембе чорба, докато на лаптоп се разглеждат снимките от снощи. А защо не? Шкембето е азиатщина, лаптопът е американски, а къде е Чудомир да ни подреди за европейските мераци. После – Несебър, под крилото на сатирика и текстописеца Иван Ненков. Този фест е най-лежерен, с конкурса за песен за морето, с концерта на открито срещу старата Митрополия, с хубаво озвучаване, но почти нулев интерес на местните хора. През лятото, като алтернативен джулай - София, в Музея за земята и хората и малката заличка на читалище ‛Николай Хайтов“, с патриотичен и понякога патриотарски привкус, със силно присъствие на стария Съюз на писателите. В първите дни на септември се случва Ловеч – най-гладко организираният от всички. Тази година фестът се проведе почти изцяло навън, пред читалището. Имаше и площад, т.е. – зрители, публичност, нещо, което като в калейдоскоп завъртя не само взаимното опознаване на средата, с нейното псевдомеждународно участие – румънско и македонско, псевдо като география, а не като качество – но и средата с ловчанлии.


Митът Харманли

Човек за едното Харманли живее (крилата фраза на участник).



Звучи и смешно, и невероятно – но е показателно.

Южен град, мъничък, с мушката, еркери, стар паваж, с дружелюбни улични кучета и съхранена патриархалност, свят, в който чуждият е гост и е посрещан като такъв.

Как се вписва в тая идилия карнавалното бардовско настроение и съпътстващите го прояви от организиран и неорганизиран характер, не е ясно – но се вписват, вече повече от 20 години. Харманли, Меката на бардовете, се случва през есента. Най-многоброен, с голям концерт на дебютанти, с правила на участие и награждаване, с литературни четения, премиери на книги и дискове. Наградата през 2006 взе един от онези, които не пропускат фестивал – поетът-хипи Роберт Леви, за стихосбирката „Вавилон“ и диск с авторски песни „Неон“. Той бе един от малкото, които заложиха не на индивидуално изпълнение, а на подкрепата – в случая на временната формация „Лоши комшии“.

ПОКИ’ 2006 бе белязано от напрежения, от усещането за кръстопът, от опити за роене и институционализиране, търсене на контрол върху неуправляемата младежка публика и дори върху бардовския форум в интернет.

Това подкопава самата основа: отвореността. А опитът да се разрешат поколенски и стилови конфликти чрез втвърдяване на регламента взвривява за пореден път средата. Но взривът не е смъртоносен. Разрояването е перспектива и знак за виталност.


Още гласове


Николай Текелиев: Защо не забраниха фестивала в Харманли през осемдесетте? Защото кучето си лае, а керванът си върви. По същата причина, по която непознати спътници във влака на третата минута започваха да си разказват вицове за Тодор Живков без страх от последствия. Човек на фестивалите можеше да изпее каквото иска – чуваха го, но реални последствия от пеенето нямаше; мисълта на властващите навярно е била „Нека го пеят там, а не другаде“. Системата си позволяваше тези малки отдушници... или не си даваше сметка, че малките отдушници могат да я сринат.

Гриша Трифонов: На 21-та година се разочаровам все повече и повече... Колкото и да не е сравним мащабът, ще припомня казаното от Джон Ленън: ‛Аз бях Джон Ленън преди Битълс и ще бъда отново след Битълс.“ Е, и аз мога да бъда Гриша Трифонов без фестивалите – но все още не искам. Иска ми се да съм едновременно и империя, и варварин... В империята съм сигурен, а във варварите – не. Движението: няма друго такова нещо, което толкова дълго време да е обединявало толкова различни хора.

Светлана Комогорова -Комата: Отивам, за да се видя със сродни по дух хора, да направим нещо заедно - на място или за в бъдеще, да обменим идеи. Дразнят ме обаче опитите за официализация - прекалено тясно връзване с местните власти, игране по свирката на тоя, дето дава парите, награди с доста силен "политически" оттенък и прочее. От практиката на другите интересен е Грушинският, който се провежда от 1968 в памет на Валерий Грушински - момче, загинало при опит да спаси давещи се деца.От него пък после са се отцепили радетелите за "Чистота на жанра" и са направили фестивала "Второй канал", със строги правила за поведение - чинно слушаш и ръкоплещиш, без алкохола... У нас историята всички я знаем и май е на път да стане обратното. Възможности за творческа изява - все някъде трябва да си изпееш парчетата и в момента май почти няма друга възможност. Малко като в киното: сериозните филми по фестивали, мазният комерс - в нормалните кина.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”