Български  |  English

Бунтът на масите - римейк

Сега е лесно да видим проблема на вестник ‛Култура“ от края на 80-те и началото на 90-те. Поколението, което излезе на сцената на неговите страници, си мислеше, че се бори с бащите, че една по-добра национална интелигенция ще замени друга, по-лоша. Оказа се, че обратът е много по-дълбок, отколкото е изглеждало, и въпросното поколение с весели постмодерни словесни игри всъщност празнува собствената си смърт като социален фактор, настъпила вследствие на прехода от националните култури към този на глобалния франчайз.

Разбира се, вестникът можеше да капитализира своя либерален престиж, натрупан първо в битките с етатисткото ляво, после във времето, когато пак той първи се противопостави на все по-десните, деструктивни залитания на СДС1. За (мое) съжаление, той се отказа от политическата си роля и продължи да бъде глас на корпорацията ‛висока култура“, т.е. посвети се на това да дава трибуна на всички, които имат отношение към това понятие, може би само с известно поколенческо пристрастие (последното стана видимо, когато следващото поколение създаде своя корпоративен орган - „Литературен вестник“). Последва неизбежното. Световната метаморфоза на културата запрати „Култура“ в прашния ъгъл. Каква беше тази метаморфоза?


Новите маси

В книгата, към която отправя заглавието ми, Ортега-и-Гасет се оплаква от усещането на пълнота навсякъде, където се обърне – масите са нахлули в пространствата на града, във влаковете, в галериите. ‛Бунтът на масите“ излиза през 1930 година след един невиждан културен и революционен подем, свързан с подкопаването на легитимността на старите елити от лудостта на Първата световна война, от еуфорията от различните освобождения. Консервативната погнуса на испанския философ от ставащото до голяма степен отразява страха на една социална група, че губи своята роля в обществото. Ако всеки може да претендира културата да се прави по негов вкус и разбиране, какво ще вършат естетите, ценителите, възпитателите? Какво ще стане изобщо с културата? Знаем какво стана - дойдоха едни други партийни естети, който поеха работата в свои ръце.

Днес масите са нахлули в екраните, с които сме обкръжени: от всички страни някой изказва мнения, пее, печели в някаква игра, прави революции или просто седи. Глобално море от шарения и простотия, което отначало скандализираше, а днес просто игнорира националните интелигенции. Оцелелите тук-там дейци от живково време се превръщат в медийни звезди, едни продават патриотични небивалици, други веселят новата бизнескласа, трети позират с куриозни биографични социстории пред жълтата преса. Морето се насочва от пазара на желанията и фантазмите; организира го единствено новият тоталитаризъм на търсачките.

Разбира се, делегитимирането на интелигенцията в дадена епоха винаги съдържа елемент на политическа борба. Сталинската контрареволюция през 30-те, която ликвидира ленинските болшевики-авангардисти, и хунвейбините на Мао от 1966 ни дават идея как масите могат да се насъскат срещу старите елити, за да се монополизира властта. Не твърдя, че днес някой съзнателно насъсква блогъри-хунвейбини срещу писатели от старата гвардия, че Бил Гейтс е влязъл в ролята на председателя Мао. Пък и изобщо цялата параноична версия за историята не е особено интересна. Това, което искам да подчертая, е, че културата не е извечна, неподвижна ценност, че тя е поле на борба, в която едно от най-успешните средства за справяне със съперника е предефинирането на самия й смисъл и съдържание. Т.е. освобождаването на пазарната култура от оковите на националната педагогика е средство, с което, примерно, Митко Пайнъра измества от сцената Развигор Попов. В този смисъл, наред с промените на самите културни форми, социалните науки следва да анализират и социо-политическата борба между онези, които си служат с тях, в случая на частниците с държавната интелигенция от социализма.


15-те минути слава

Всеизвестна е фразата на Анди Уорхол, че всеки има правото на своите 15 минути слава. Но ако в нея четем постмодерна ирония, съвсем сериозно звучи казаното от сценариста и теоретика на неореализма Чезаре Дзаватини, че имената на всички италианци трябва да бъдат четени по радиото, за да бъдат окуражавани. Можем да отидем по-назад и да видим началото на процеса в селяните, рисувани от Миле, които нямат пари да купят собствените си портрети, или ‛слизането при народа“ на руските передвижники от ХІХ век; в подлистниците, за които пише Дикенс, нагаждайки се към очакванията на публиката, или засипвания с писма Балзак, когото някои читателки молят да назове някоя от героините си на тяхно име. „Обикновеният човек“ става едновременно адресат, като производител, като тема на изкуството – най-видим е обратът в сталинската фолклоризация на елитарния болшевизъм от 20-те.

В културата винаги са се борели две тенденции: едната, свързана с диференцирането, легитимирането на социалните разлики, другата обратно, хомогенизираща пространството, задаваща общи кодове и смисли. Успоредно с техническата революция през ХІХ век в Европа, Америка, Япония, тече едно невиждано засилване на втората тенденция, свързана с бума на интелектуалния пазар в края на века. Това е култура на илюстрованите списания, криминалната и фантастична литература, съветите за жени, всевъзможните градски зрелища и т.н. Културата на различието контраатакува с различните форми на ‛дехуманизирани“ авангарди, с които, пак по думите на Ортега-и-Гасет, изкуството съзнателно избира да бъде непопулярно, за да се разграничи интелектуалният елит от масите. Можем да го кажем и иначе: различието се търси вече не по социално-класов, а по професионален признак – онзи, който разбира изкуството на авангарда, не е непременно буржоата, учил в Оксфорд; това може да бъде маргиналният художник от левия бряг на Сена.

Към това се добавя опитът на тоталитарните идеологии да овладеят изкуството и да го превърнат в инструмент за хомогенизиране на масите. В провокативната теза на Борис Гройс сталинизмът е просто продължение на авангардния проект за замяна на социо-икономическия истаблишмънт с политическата воля на елитите, присвоили си правото да налагат на публиката неразбираеми и чужди културни форми с педагогическа цел. В последна сметка резултатът е прокарване на социалните различия в обществото по нов признак – не между класи, а между политически авангард и маси. В полза на Гройс говори обстоятелството, че и двата проекта за политизация на културните различия – авангардите и тоталитаризмите – залиняват едновременно и днес ни изглеждат еднакво далечни.

В основата на процеса е окончателното разслабване на връзката между култура и власт: високата култура е престанала да бъде легитимационен ресурс, може да си културен, но може и да не си. Случило се е както с религията – в един момент църквата се е отделила от държавата, в един следващ е престанало да бъде задължително да практикуваш господстващата религия. Вярно, че още не е имало американски президент будист, но пък е имало католици. По същия начин е вярно, че не знаем за президенти, които публично да слушат рап, но пък иначе рядко се говори за вкусовете им изобщо2; с други думи, няма канон за това каква трябва да бъде културата на властта. (В периода на идеологическите държави вярността към класовата или расова култура, т.е. към политически дефинирания културен авангард, е, разбира се, квази-религиозна практика, която ни връща към Средновековието.)

Променя се и ролята на културата в хомогенизирането на низините. Като илюстрация за промяната ще дам британското ръководство за изпита по гражданство (Home office, 2006). Изпитът е коригиран в посока на възпитаване на т. нар. „британскост“ (britishness), която породи многобройни подигравки, най-вече отляво. Пуснах през предложените 407 тестови въпроса няколко от най-важните представители на високата култура, която свързваме с Обединеното крство.

Дефо и Търнър, Нютон и Дарвин, Гъливер и Алиса не се споменават нито веднъж, няма ги дори представителите на популярната култура, като Бийтълс или Чарли Чаплин. Шекспир се появява само веднъж, и то като неверен отговор на „Кой е измислил дядо Коледа?“, а Шерлок Холмс е подаден, за да подведе отговарящия на въпроса „Чия дирекция е Скотланд Ярд?“. Какво има? Разбира се, имигрантът трябва да знае всичко за държавното устройство, правата и задълженията си, за географията, пейзажа, за демографския профил на страната и особено онова, което касае имиграцията – откъде идват имигрантите, в кои периоди, какви проценти представляват от населението. Трябва да познава празниците – не само християнски, но и на евреи, мюсюлмани, будисти, живеещи в страната. Онова, което бихме могли да свържем с културната идентичност, има силно антропологически оттенък. Например Коледа се споменава 80 пъти (!), кандидат-британците трябва да знаят кога е тя, колко дълго се приготвят за нея британските семейства, с какво масло се яде коледният пудинг. Също: кой празнува свети Валентин, какво се прави на 1 април и т.н. Много са въпросите, свързани с малките езици, диалектите или жаргона (Какво значи mugging? Какво наричат booze drinking?). Всъщност, културата в този справочник е мислена като местна компетентност. Вътрешното министерство проверява дали наистина сте живели на мястото, както декларирате – защото Шекспир можете да прочетете, а официалния език да научите навсякъде по света.3 С други думи, културата не се мисли като универсално или универсализируемо явление, а като един вид local knowledge. С това локално знание се занимават антрополози (в случая експерти на полицията), не интелектуалци.


Какво желаят масите?

И така, не само се е засилила хомогенизиращата, за сметка на диференциращата, функция на културата, но и за пренос на тежестта от принудата, самоограничението и усилието към пазара, прелъстяването, удоволствието. Страданието по залеза на аристократичните висоти на духа се споделя от либерала Токвил до антимодерния Ницше, от десния Ортега до левия Адорно.

За век и нещо културата е преминала в регистъра на принизяването, трансгресията, пародията – трагедията е изместена от рекламня клип, ораторията - от рапа, картината - от комикса, театърът - от риалити телевизията. Ако е така, как да си обясним, че култура изобщо продължава да съществува – и то все по-мащабно и масово. Откъде толкова голям ресурс за рушене? Защо не се изчерпва никога резервоарът на желанието?

Джорджо Агамбен разсъждава върху това в един удивителен текст, наречен ‛Профанации“. Да профанираш, означава да върнеш в човешкото обращение онова, което е било отделено за боговете първоначално - в акта на жертвоприношението, да заразиш чрез непозволено докосване дела, който е бил запазен за тях. ‛Религия“ произлиза не от religare (свързвам с Бога), а от relegere (разделям хората от боговете), основното в нея е грижливото опазване на границата между сакрално и профанно. Върху тази граница, разбира се, почиват социалните йерархии и легитимността на властта.

Капитализмът на пръв поглед заличава всички граници е се впуска в една профанация на света без край. От друга страна, тъкмо тази безграничност поражда тотална сакрализация и непостижимост на света, едно вътрешно разцепване на предмета на, от една страна, притежаван, от друга, потребяван. Доколкото е притежаван, той не може да се потреби, защото притежание значи траене; и обратно, доколкото се консумира, той се изплъзва от хватката на притежанието. Границата между сакрализираното притежание и профаниращата консумация е вътре в иманентността на света, непреодолима, без обещание за спасение. В тази посока можем да разберем защо трансгресията не е окончателна и желанието на масите никога не може да се задоволи. От една страна, културната форма се притежава (продуктът се купува, марката фиксира престиж, творбата има автори...), от друга - тя се консумира (изживява се празнично, буди емоции, преобръща йерархии...).

Всеки пореден бунт на масите е свързан и с някаква техническа промяна в комуникацията, която променя формата на мирогледа ни. Във времето на Ортега например, на сцената са излезли киното, радиото, високоговорителят; зората на националните идентичности е свързана с вестника и романа, а постмодерността и загниването на комунизма – с телевизията.

Днес, разбира се, сме пред едно съвсем ново и невиждано предизвикателство, свързано с глобалната мрежа, която прави възможно новите виртуални маси непосредствено да се самосъзерцават в блогове, сайтове, самоделни клипове, дигитални визуализации и т. н. Основното е отпадането на човешкия фактор: няма редактор, няма разум, който да разбере и подреди, да постави своята субективна оценка. Идеите се превръщат в информация, тя пък се подрежда по най-бързите формални критерии, основният от които за сега е броят посещения. Колкото повече си интересен, толкова по-интересен ставаш. С думите на Бенямин, казани за друго време, ‛количеството се е превърнало в качество“. Винаги е имало някаква степен на пазар на културата, тълпи от почитатели, слава. Но за първи път този процес се случва автоматично - както отчитат борсовите индекси екраните на Уол стрийт. Най-кликваният, най-имейлваният, най-коментираният се класира автоматично. Сякаш светът просто така е построен, има първи, втори, трети, сякаш класацията е природен закон.

Само няколко десетилетия назад търсехме културни форми, които да разбираме само ние - маргинални, особени, неразбираеми за простолюдието - защото мислехме културата като пространство на несъизмеримост. Днес това, че един блокбастър има рекорден бюджет, или един бестселър – рекорден брой читатели, само по себе си звучи като комплимент. Просто вече не мислим за стадния (ако говорим с метафорите на Ницше) аспект на подобно харесване – мислим си, че става дума за природно, надчовешко свойство на предмета. Толкова хора са го харесали – значи е събитие, не бива да го изпусна...


Франчайзинговата култура

Last, but not least, старата интелигенция се маргинализира поради една дълбока промяна в отношенията на собственост, свързани с прехода от стария буржоазен автор – ‛баща и собственик на творбата“ (Фуко) – към света на отчуждената интелектуална собственост, която една агенция може да препродава на друга.

Харизмата на стария ‛творец“ е неотделима от тялото му, помнят го, докато има сила да налага гласа си в публичното пространство. За дълготрайността на интелектуалния собственик се грижи анонимна и безстрастна агенция, т.е. юристи, които дори може да нямат емоционално отношение към произведенията му, да не са ги чели, гледали или слушали - те просто обслужват веднъж установените му правоотношения с публиката. Тази непозната в историята ситуация, залегнала в основите на глобалния културен ред, поражда нов тип отношения център - периферия и поставя интелигенцията в нова роля.

Ако доскоро монопол върху времето имаше държавният ефир, който тържествено съобщаваше новини или представяше идеологически ритуали, днес виртуалните места се експлоатират на принципа на културния франчайзинг. Франчайз е фирма, която наема дадена глобална марка и я препродава върху дадена територия. Макдоналдс е най-големият франчайзър. Телевизионните игри са такива продукти, адаптирани към местния пазар в десетки страни. В този смисъл става дума за една дълбока промяна в медийната среда изобщо: у нас нахлуват глобалните полуфабрикати, които изместват и обезсмислят местната културна продукция. Резултатът е това, че хората живеят с чужди проблеми, проецират се върху други сцени и в известен смисъл загърбват екзистенциалната сериозност на живота си. Днес знаем много повече за Калифорния – за техните къщи, техните семейни драми, техните жестове, техните палми – отколкото за Гара Искър. Просто Холивуд е непрекъснато пред очите ни. Реалити-реалността сякаш хем е тук, хем не е. Тя е въпрос на глоКален (глобално + локално) маркетинг, продуктът е настроен към местните условия с помощта на някои лесно смилаеми емблеми. Така племената в ‛Сървайвър“ са прабългари, които впрочем, вместо конска опашка, веят новобългарското национално знаме. Така през 2001 Макдоналдс бяха пуснали ‛хамбургер по хайдушки“, а във Франция правеха бургер с камамбер. Впрочем, парадоксалният резултат от тази подмяна на действителността около нас с един декор, измислен от маркетинга, е едно неуловимо, вечно недоволство, едно усещане, че не си съвсем оттук, че ти се дължат едни други работи.

За периферията франчайзът не е първият вид културен трансфер. Всяко общество в историята поема и преработва чужди влияния. Националната държава от ХІХ век ражда особения персонаж на културтрегера – уважаван нотабил, който живее там, при културните народи, и после се връща да внедрява различните им напредничави институции – национален театър, пантеон на героите, символизъм и пр. През времето на комунизма неговата роля поема идеологът-интернационалист, който дели прогреса на наш и чужд, пренася добрата модерност и изкоренява лошата. Франчайзърът препродава на място глобални формати: той възпитава потребителя да купува стоката, на която е изключителен представител. Кой вярваше, че у нас ще се гледа кеч? Че ще си дават парите за sms-и в подкрепа на някой си Здравко? Преди век така са се чудели кой пък ще ходи на опера в тази селска страна.

Културата на изключителните представители не е непременно популярна. Наред с местните издания на ‛Плейбой“ или Грация, имате ‛Монд Дипломатик“ и ‛Икономист“, наред с рекордите на Гинес – нощите на музеите, наред с бирфестовете – празниците на музиката. Принципът винаги е същият: местният предприемач купува марката заедно с библията, т.е. компендиума от правила за водене на въпросния бизнес, после той работи на своя сметка и на свой собствен финансов риск, като плаща (за комерсиалните проекти) някакви проценти на фирмата-майка. От bTV до WAZ-овите вестници, от Американския университет в Благоевград до Института ‛Отворено общество“, полето все по-плътно почва да се заема от този нов двойнствен субект, разкрачен между централата в някоя чужбина и местния интелектуален арендатор.

Тази нова ситуация не само заменя представите за субект, авторство, оригиналност с маркетинга на културни продукти. Един неочакван нейн ефект е нормализацията на културата, радикалната й деполитизация. Истинската драма на културата е другаде, тук просто ни се препродава една достъпна във финансово отношение версия. За какво можем да се сърдим? Франчайзинговият продукт няма как да разделя – борбата ни с Биг Брадър може да е борба с глобализацията, но да се борим с Ники Кънчев би било нелепо. Нещо повече: подобен продукт не се опитва да ни убеди или възпита, да ни подчини или да ни провокира, той се адаптира идеално към нашите вкусове във въпросната, дефинирана от социолози, ниша.

Можем гордо да отхвърлим всичко това и да стоим обвинително в ъгъла. Но можем да направим и друго: да вземем целия този свят на количества, на франчайз, на масов нарцисизъм като една нова природа и да почнем да строим новата културна постройка върху него, отклонявайки смислите му, използвайки ги за строителен материал. Като начало на една мета-мета... - вече не зная колко пъти да го напиша – култура.



1. Спомнете си съответно ‛Великото време на интелигенцията“ на Желю Желев от 1988 и ‛Демокрацията – мъжество на разума“ на Румен Димитров от 1990.
2. Нека спомена френското изключение: Митеран беше познавач на съвременното изкуство, Ширак е любител на екзотичните култури и т.н.
3. Как се променя отношението към интеграцията можем да видим във все още действащият Британския закон за натурализация от 1981 впрочем кандидатът трябва да има „добър характер“ и да е „умствено здрав“ (Home office, 2006: 157). Очакваме да разберем как ще работи обещаното от десния кандидат за президент във Франция Никола Саркози Министерство на идентичността и интеграцията (пак в национален стил!). Отделни Швейцарски кантони подлагат имигрантите на тежки изпити за познаване на местната култура, които понякога включват сготвяне на типично ядене от типа на фондюто.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”