Крешендо/декрешендо (музика), брой 17 (2456), 04 май 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: Пространства на редките птици
Български  |  English

Пространства на редките птици

Концертите в София се трупат лавинообразно и не знам дали някой би определил това явление като отрадно за музикалната практика в града. Отдавна се знае, че сред прииждащите кандидати за жители в него, меломаните не са най-големият процент. Други типове заемат чудните пространства на този град, орисан да бъде обект на користна обич. Концертната публика в него си е все същата. И все по-малко сколасва да посещава концертите – не само финансово, но и психофизически. И колкото повече умората надвива публиката, толкова по-много стават те. С течение на времето се убеждаваш, че всъщност никой не се грижи за публиката, никой не я ‛отглежда“. Когато я няма някъде, най-лесното е да я обвиниш, че не е разбрала значимостта на събитието, което й предлагаш. Или неговата елитарност. В някои случаи пък решават да я съберат с покани. Тогава събитието получава знак не само на елитарно, но и на затворено – за избрани. А тези, които биха го осмислили с интереса си и с чисто меломанския си ентусиазъм, не присъстват. Защото не са ‛попаднали в списъка“. Точно така се случи на камерния концерт с творби на Александер фон Цемлински, включен в програмата на Австрийските музикални седмици. Видях как се връщат хора без покани; за сметка на това пък поканените доста бързо се отегчиха и в антракта си тръгнаха. Има разлика между светското и културното събитие. Съответно различни са присъстващите на едното или на другото.

Програмата на концерта ни показа ранния и съвсем късния Цемлински. Ранният е изцяло в орбитата на идола Брамс и съответно в същата стилистика на текста. И все пак в клавирните си Фантазии, опус 9, той твори по стихове на Рихард Демел; това предопределя донякъде характера на звука и напускането на класическо-романтичната идея в името на един по-експресионистичен изказ. Който липсваше донякъде в изпълнението на Елена Велчева. В нейния прочит стоеше повече идеята за Брамсовия последовател Цемлински. Това в по-голяма степен се отнася за Кларинетното трио, опус 3, и точно в тази насока бе тълкуването на Росен Идеалов, Стела Димитрова и Георгита Бояджиева. Интересни фактурни идеи се чуха в също ранните Валсови напеви по тоскански народни песни, оп. 6, изпълнени с виталност и много настроение от Елена Стоянова и Мария Червенлиева. Лично за мен най-интересен беше Четвъртият струнен квартет, създаден през 1936 г., с който програмата изведнъж онагледи една творческа еволюция. И целенасоченото изчистване на един стил. Тук нещата са дори много по-въздействащи, отколкото в известните му оркестрови творби. Всичко е майсторски артикулирано, графично поднесено, въпреки че майсторството в начина, по който третира струнните, включва и баграта, боята. Шестте части ни връщат и към по-ранни идеи на Цемлински (тук се чува и тема от ‛Просветлена нощ“ от Шьонберг), но също и към иновации чрез вариране до математическия завършек на структурата чрез двойната фуга. За мен не само творбата бе откритие, но също и музикантите от Струнен квартет ‛Пловдив“ – Маргарита Вълчинова, Теодора Хаджипенчева, Митко Чикчев и Магдалена Чикчева. Това е професионален ансамбъл с добри инструменталисти, които музицират сериозно и с удоволствие и очевидно имат интерес и склонност към по-редките птици в музиката.

Рядко долита от Австралия и големият български пианист, музикант и педагог Николай Евров. Този път той очевидно е решил да удовлетвори жаждата на публиката си с един направо концертен маратон. Неговият Моцарт (Клавирен концерт в B Dur, KV 595), изпълнен на 24 април, някак сантиментализира публиката – заради усещането, че от двайсет години концертният подиум е лишен от едно водещо присъствие и може би заради факта, че Евров стои като постоянна величина не само в съзнанието ни, но и на сцената, интерпретирайки Моцарт. Годините сякаш не минават през него; в този смисъл ‛Komm, lieber Mai“ в третата част на последния Моцартов опус за пиано и оркестър прозвуча дори символично! Евров винаги има какво да каже на своя слушател, направи го и тази вечер заедно с Камерния ансамбъл ‛Софийски солисти“ и диригента Пламен Джуров.

Оставям за финал поредната световна българска премиера на ансамбъла – и това е ‛Музика за струнни без ударни и челеста“ от Милен Панайотов. Творбата е поръчана от Джуров, когато разбира, че Панайотов заминава на поредна специализация в Израел при големия майстор Марк Копитман. (Пиесата е посветена на двамата.) Закачката с Барток е още в заглавието и на пръв поглед – не само там (стори ми се, че дочух и ‛отправка‛ към неговите румънски танци). Но, както е написал композиторът в текста за произведението си: ‛Барток е като природна стихия, срещата с него не може да не остави дълбок отпечатък и такова заглавие веднага насочва към търсене на някакъв ‛Барток“ в пиесата. Търсачите на дълбоко закодирани цитати ще останат разочаровани, но въпреки това Барток е някъде там.“ Допадна ми тази пиеса, нейната музика, в която се чува някакъв тип неизказаност, срамежливост дори. Музика, която преплита протяжност с гравирани сякаш в нея пицикато-тонове, която ‛работи“ с доминиращи гласове, с доминиращи интонации. Те могат да ни подведат към фолклора, но създават и интригуваща контекстуалност. Приятно е съчетанието между афористичното вътрешно изграждане и външната плавност в движението. Постигната е една изчистеност от изкушенията на ефекта и, в този смисъл, музиката е много по-концентрирана. Чува се и по-сериозната грижа по отношение структурната завършеност. С тази своя пиеса Милен Панайотов убеждава, че авторските му стремления са важни не само за него. В нашата, престрадала от оторизирани с власт и корумпирани графомани, музикална действителност, тъкмо хора с талант и с познания, с любопитство към процесите и вкус, с чувство за хумор, но и за деликатност, за иносказателност в посланието си, са дефицит. Мисля, че Милен е тъкмо такъв творец.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”