Думи срещу думи ( литература), брой 17 (2456), 04 май 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: Питай автора
Български  |  English

Питай автора

Бях позабравил този тип американско писане: простичко, праволинейно, съсредоточено, без увъртания, без особена дълбочина, но пък създаващо атмосфера с изумителна лекота. Бях позабравил и този тип протагонисти: наивни млади мечтатели, устремени през бедност и грижа към собствения си вариант на американската мечта.

Роденият в семейство на италиански имигранти в Колорадо Джон Фанти не е кой знае колко известно име в България, но в американската литература романът му „Питай прахта“ (и в по-малка степен останалите му книги) се ползват с особена култова слава, дължаща се и на усърдните признания на Чарлс Буковски, че тъкмо този роман го направил писател: 40 години по-късно романът е преиздаден с кратък предговор от Буковски, започващ с неповторимото изречение: „Тогава бях млад, умирах от глад, пиех и се опитвах да стана писател.“ Разказвачът-протагонист на Фанти е в много сходна ситуация на младия Буковски, с тази подробност, че не злоупотребява така много с алкохола. Името му е Артуро Бандини и по странно съвпадение пристига в Лос Анджелис от същото градче в Колорадо, в което е роден неговият автор. Насред люшкането си между суетната слава (дължаща се на един-единствен публикуван разказ) и мощния комплекс за малоценност, неопитният Бандини се гмурва в налудна любовно-омразна история с мексиканската сервитьорка Камила, а междувременно успява да публикува още един разказ и да прахоса хонорара си.

Такава е историята на „Питай прахта“ – семпла, непретенциозна, но затрогваща. Написана с топло чувство за хумор, но и с болезнено изострен усет за неумолимите вътрешни прегради в американското общество от 1930-те, за студената омраза на белите англосаксонски протестанти към всеки „пришълец“, бил той италианец, мексиканец, или евреин.

От ясно по-ясно е, че „Питай прахта“ моментално попада сред онези книги, за които е измислен оксиморонният етикет „истинско писане“. За такава „истинност“ би трябвало да свидетелства и мощният автобиографичен елемент: Артуро Бандини изглежда повече или по-малко алтер его на Джон Фанти и несъмнено много от преживяванията му имат аналог в живота на автора. Що се отнася до мен обаче, предпочитам да чета този автобиографизъм в тъкмо обратната посока: като ключов похват, осигуряващ така необходимия ми във всяка литература елемент на отстранение. Защото тъкмо иронично прокараните паралели между Артуро Бандини и Джон Фанти през цялото време подсещат читателя, че си има работа с роман, с художествено произведение, че Артуро Бандини пише литература, каквато пише и Джон Фанти. На пръв поглед наивен и непосредствен, романът на Фанти е всъщност много изкусен/изкушен в литературната игра: Артуро праща на Камила телеграма с любовно послание, което всъщност е изплагиатствано от декадентската поема на Ърнест Доусън „Синара“, а впоследствие се оказва, че барманът Сами, в когото пък е влюбена Камила, също има литературни аспирации – пише безумно некадърни уестърни. Подправен с подобни смигвания, автобиографизмът в „Питай прахта“ води повече към метафикционална условност, отколкото към някаква предполагаема достоверност и това е може би най-хитрото в структурирането на този роман. Което не означава, че не е личен. Личен е – и още как!
още от автора
P.S.P.S. Преводът на Богдан Русев е хубав – като изключим няколко дребни несполуки, сред тях опитът му да преведе едни стихове, които са зазвучали като парче на Глория. Не мога да кажа същото обаче за корицата, чиято експресия наистина ме впечатли, но вероятно не по търсения начин.


Джон Фанти. "Питай прахта" (Ask the Dust, 1939). Превод: Богдан Русев. Издателство "Пулсио", 2006. Цена: 7.95 лв.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”