Български  |  English

Въображаемите траектории на Теодор Ушев

Сайтът на Дейвид Гилмур от "Пинк Флойд" се отваря в синьо и пред контурите на микрофон, контурите на мъж вземат контурите на китара и изсвирват контурите на музика. Автор на тази анимация и на 12-те миниатюрни телевизионни реклами за новия албум на Гилмур е Теодор Ушев.

В онлайн списанието Cartoon Brew артдиректорът на Международния анимационен фестивал в Отава, Крис Робинс, има собствена рубрика, Alone, Stinking & Unafraid, в която казва разни нелицеприятни неща за киното и неговите околности. Текстовете му винаги са придружени с илюстрация. Неин автор е Теодор Ушев.

През октомври 2006 г. в Монреал имаше "дегустация на чуждестранните култури", за която Френската кинематека направи програма от 11 късометражни филма. От Полша беше представен Кешловски с "От гледна точка на нощния портиер". От Швеция – "Лицето на Карин" на Бергман. От Италия – "Мъничко страст" на Марко Белокио. От Канада – "Tower Bawher" (2005) на Теодор Ушев.

Пише се "Tower Bawher", чете се както ви харесва. Примерно "Тауър Бауър". Всъщност BAWHER e латинското преображение на изписаната на кирилица руска дума башня, "кула". Най-добър неповествователен филм (best non-narrative film) на Лондонския анимационен фестивал и на тези в Дженцано (Италия) и Единбург (Шотландия); в Еспиньо, Португалия – награда на журито и португалската телевизия; голяма награда от Крок (Русия); участия в над 40 фестивала: Анеси, Тампере, Щутгарт, Мелбърн, Одензе, Лайпциг... Настъпателната, епично-застрашителна музика зад "Тауър Бауър" е "Време, напред!" на Георгий Свиридов, болезнено позната от заставката преди петъчните включвания на съветската информационна програма "Время" по БНТ. Амбициозна геометрия, която шеметно прераства от калейдоскопно струпване на многоъгълници в градове, фабрики и кули от атлети, докато с малък, ядосан жест в последните няколко такта се измъква от диктата на музиката, срутва постройката, като да е от кибритени клечки, пуска надве-натри субтитрите и трясва вратата. Теодор Ушев.

Роден е на 4 февруари 1968 в Кюстендил, учил е в Пловдив и София и мнозина сигурно още помнят театралните му плакати от столичните улици. От седем години живее в Монреал. Художник е от дете, аниматор – от съвсем скоро (филмите му, видели голям екран и спечелили награди къде ли не, са едва от последните две години – късометражните "Тауър Бауър", "Човекът, който чакаше", "Царица"). От още по-скоро е част от могъщата институция на канадския Национален филмов борд. Най-новият му проект за Борда е посветен на Артур Липсет, един от най-харизматичните и трагични канадски творци.

Това интервю се състоя в поредица от електронни разговори от декември миналата година насам. Състоя се, защото Теодор Ушев е артист в международен възход с ясни идеи и лично прокарана траектория. И тъй като е последният, който има нужда от шаперони или услужливи свидетели в изразяването на своето мнение, въпросите бяха отстранени от неговия текст, намесата върху който се ограничи единствено до тематично структуриране на фрагментите.




БАЩА МИ Е ХУДОЖНИК. Издържаше семейството с партийна пропаганда, но иначе правеше картини. Всъщност не картини, а ready-made абстрактни картини в стил "industrial". Повлияни от Херберт Бауер, руските конструктивисти, футуристите, Щутгартската школа от 60-те (ходеше често в Щутгарт, защото там живее чичо ми, брат на баба, а и самата ми баба е живяла дълго време там). И от Николай Дюлгеров (не защото той също е от Кюстендил и къщата му беше срещу нашата. След това и двете ги разрушиха, за да построят галерия за картините на Майстора и Стоян Венев, пфу). Помня, че баща ми направи първия пърформанс в мазето на едно читалище. Беше през 1985-а, помагах му, работихме два месеца през ваканцията. Беше супер, той току-що беше донесъл от Щутгарт шест плочи с музика на Карл-Хайнц Щокхаузен. Побиват ме тръпки, като си спомня... Беше страхотно детство, абсолютно нереалистично. Умирах от кеф да ходя с баща ми на сбирките на художниците, щурави и идеалистично настроени, провинциално въодушевени, че променят света с нефигуративните си картини (по време, в което властваха Светлин Русев и пост-соц-реализмът). И правеха изложби, акции, всеки петък пред едно кафене имаше пърформанси, такава анархия, и то през 1986-а! Помня, че на една акция заливах публиката с блажна боя...
---
Всички се махнаха оттам сега (повечето и от България). Алцек Мишев още 1975 година емигрира в Италия. Биньо Иванов (той беше поет) умря, Георги Алайков работи в Бостън, Вальо Витанов – в Щутгарт. Свилен Блажев не го знам къде е, а баща ми не рисува вече. Асен Ушев се казва.

В РИСУВАНЕТО СЪМ ДЪЛБОКО ПОВЛИЯН от баща ми, приятелите му и най-вече от вълшебните книжки, които той имаше. Седях като малък като болен и разглеждах каталозите на разни музеи или художници. Те все бяха абстрактни, през 60-те и 70-те нефигуративното изкуство беше в апогея си, това не може да не даде отражение. Имаше само един фигуративен художник, когото харесвах, толкова смешно – Александър Дейнека, абсолютен соц-художник, обаче мощен, почти неустоим, такъв кич, такъв културен фашизъм. Аз си падам по тоталитарното изкуство, което би трябвало да отрицава факта, че си падам и по изкуството, което го е отричало, като дадаизъм, експресионизъм или футуризъм. Падам си и по поп-арта. Все по крайностите май, които взаимно се отблъскват. Харесва ми това движение на махалото, нагоре-надолу. Сякаш там се ражда истината. Не обичам да виждам махалото в най-долната му точка. Ако видиш най-лявата и най-дясната горна точка на махалото, мозъкът сам си представя средната. Но не се налага да я видиш и това е вълнуващо. Виждаш я подсъзнателно, знаеш, че е там, но нея я няма. Основен принцип в анимацията. В главата ти остава въображаема траектория, която не съществува. Това е изкуство. Да описваш нещо, да предизвикваш емоцията на случването, а него да го няма. Ех, да мога да го направя. Да няма нещата, които искам да кажа. Ще стане най-съвършеният филм... То е като да казваш "да" или "не", а да не бъде нито ‛да“, нито ‛не“.

Виждал съм това. Във всяко изкуство. Във всеки период. В музиката – у Арво Пярт, Стив Райх, Ерик Сати, Рихард Щраус, Дитрих Букстехуде. В киното – Ерик Ромер, Годар, Роберто Роселини, Бергман, Артур Липсет, Валтер Рутман, Лени Рифенщал, Дзига Вертов. В рисуването – Анселм Кифер. Ласло Мохоли-Наги. Джакомо Бала. Гуидо Молинари. Одилон Редон. Антони Тапиес. В писането? Чехов. Кнут Хамсун. Пол Остър. Уилям Сароян. Мураками. А за театъра, толкова много...Театърът е изкуство на липсата. Затова го обичам.
---
Аз от малък, за лошо или добро, все си рисувах. Май за лошо. Не мога да правя друго. В смисъл, бях добър ученик, в различни периоди ме бутаха да ставам ту писател, ту математик, ту химик. В един момент дори бях на път да стана и баскетболист, но ми липсваше спортна злоба. И досега така – и в анимацията, и в рисуването, все не ми пука дали ще бия или не...

БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИЦИ ЛИ? Харесвам баща си, разбира се. Най-добрият "български" художник е Николай Дюлгеров. След това Кристо, въпреки "въпреки"-то. Възхищавам се от умението му да въвлича масите. Това е важно. Другите? Тях не си струва да споменавам. Има нещо у Иван Милев, но той си остава минорен илюстратор на гвашови картички. Нищо повече. Всичко останало е дребно занаятчийство и такова ще си бъде. Най-голямата беда на българското изкуство е, че е херметизирано. Херметизирано административно, интелектуално и концептуално. Трябва да бъде разрешено да се изнася всичко и да се продава българско изкуство навън, свободно, без администриране. Само така ще се разбере, че българското изкуство винаги е било наподобително украсителство и няма никаква, ама никаква художествена и комерсиална стойност на Запад. То не е в епицентъра на вълненията, не е дори по фланговете. Не е никъде. То се преструва, кара се, вълнува се... в леген. Дори епизодични прояви (като Недко Солаков) по-скоро доказват правилото, отколкото да го опровергават. То не създава хитове, не създава и анти-хитове. Него го няма. Голяма тъгa ми е това, аз обичам българските художници. И ми е мъчно. Всеки път, когато се прибирам, ходя пак и пак в Националната галерия и гледам всичко. Спирам се, изследвам, търся опровержение. И не го намирам. Толкова е тъжно. Някъде просветва нещо, но то е толкова малко и изчезва. Било е проблясък и е останало светулка. Не се е развило, дори авторът му не го е забелязал. Гледам всичко, всичко... Да, Николай Майсторов е внушителен, а Иван Ненов е интелигентен и чувствителен почти колкото италиански неореалист. Всеки български художник има поне една картина, откъдето е можел да започне да става световен. И не е станал. Дори и Светлин Русев… Проблемът при него е, че той просто е мимикрирал Кете Колвиц откъм визуалната й страна, без да му достигне интелигентност да достигне до концептуалната и идеологическата. Май интелигентност е онова, което... Липсва? Възможно ли е на българското изкуство да му липсва интелигентност, анализ и напластяване? Възможно ли е да му липсва ... образование? Аналитично мислене?
---
Аз отдавна твърдя, че Светлин Русев с цялата му псевдо-либерална (или социална) клика е стихийно бедствие за българското изобразително изкуство. Лошото е, че ако пишеш за него, му правиш реклама, каквато не заслужава. Не е ли глупаво: виж, седя и се тормозя сега, говорим си за светли (или тъмни) умове, но интересни. И някак си, в цялата тази история се промъкват нищожества като гореспоменатите. Защо? Това е жадният български нихилизъм, който явно никога няма да успея да изкореня. Все ще си ходи с мен, все ще ме спъва. Откъде ми излезе този Светлин Русев. Може би от спомените за баща ми и останалите художници. Това лято видях Георги Алайков, той още си говореше за Светлин (в смисъл – абе, тези още ли са на почит... не му се вярваше, горкият).

ОЩЕ В УЧИЛИЩЕ ОБИЧАХ АНИМАЦИЯТА, дори направих един филм, който спечели някаква награда на ученически фестивал в Белгия. По-скоро графичният дизайн беше насила – просто когато завърших "Сценични кадри", имаше нулева година за "Анимация" (какъв късмет, добре че не влязох да уча анимация в България). И се чудех какво да кандидатствам, и "Плакат и графичен дизайн" се оказа най-лесно. След това ми тръгнаха нещата и забравих за анимацията.
---
Такъв зандан беше тая академия, чувствах се като в казарма. Едни "художници" с манталитет на партийни секретари, едно чудо. Само Иван Газдов беше симпатичен, Тодор Варджиев и Людмил Чехларов (ама той беше обикновен хулиган, затова). Не, всъщност имаше повече. Имаше симпатични хора, като се сетя. Но бяха малцинство. Тия разните му живописци, скулптори, хеле пък стенописци, такива уроди бяха... Неандерталци, с първо основно образование. Но културтрегери.
---
Накрая много се бях скапал в София. Работех по 20 часа на ден, без прекъсване. Просто бях стигнал тавана на възможностите си в графичния дизайн. Имах най-добрите и престижни клиенти, правех театрални плакати (виж, това никога няма да ми омръзне). А и нивото в България не е особено високо за графичен дизайн, не е много трудно да си добър. И спечелих една награда в Канада. Обаче я спечелих три пъти. И последния път, когато отивам, консулът – беше му омръзнало да ме вижда – ми казва: ти не искаш ли да си подадеш документите за постоянно пребиваване в Канада? Аз му казвам: не, не искам. А когато отидох в Канада, един приятел ми предложи да поработя в графична агенция. И на мен взе, че ми хареса. Точно това търсех – спокоен живот от 9 до 17 (тук така се работи) и си рекох: ето това е за мен, свободно време колкото искаш, никакъв стрес, усмихнати хора. И се върнах в България, подадох си документите, пристигнах тук. Отначало се занимавах с графичен дизайн – скочих в уебдизайна, точно тогава беше бумът на дот-кома и условията бяха невероятни. В трите агенции, които смених за три години, ме глезеха като принц. Даваха ми само най-интересните оформления, изпонаправих всичките сайтове на модни компании в Монреал. Така започнах да се занимавам с анимация за Мрежата, комерсиална. И изведнъж един ден се чукнах по главата и си казах – защо не взема да направя някое филмче? Мрежата е идеалното място, няма бюджет, няма нужда от дистрибуция. И така – едно, две, три. През това време спечелих няколко престижни награди за дизайн (за постер, уебдизайн, типография) в Канада и САЩ. Започнаха да ме канят на фестивали и конференции да си показвам работите. На публиката й харесаха филмчетата ми, пусках ги ей така, като подправка за сериозните работи. И тръгна. Вече не се занимавам с дизайн и не ми липсва. Правя само филми и, от време на време, илюстрация. Без да искам, се върнах към мечтата си от детинство – да правя анимация и илюстрация и с това да си изкарвам хляба. Аз съм щастлив човек.

СИЛНИТЕ ШКОЛИ В ДНЕШНАТА АНИМАЦИЯ са тези, които и вчера са били. Англия, Канада, Естония, Франция. Разбира се, трябва да уточним за коя анимация говорим – аз се занимавам с авторска, а тя се намира някъде между музеите за модерно изкуство, фестивалите и платените канали за арт кино.
---
В момента в Монреал има абсолютен бум на интереса към късометражните филми (и анимацията). Въпреки петнайсетте международни кинофестивала в града, които нормално би трябвало да изяждат част от публиката. Миналата седмица в Квебекската кинотека имаше прожекция на най-добрите световни анимационни филми за годината. Вървяха три дни; и трите бяха разпродадени. А залата не е малка, към 250-300 човека. Тази програма пътува и в другите канадски градове положението е същото. Фестивалът в Отава събира страшно много публика, а се провежда в "Нешънъл Арт Сентър", който е с размерите на зала 1 на НДК. И е пълен. Разбира се, далеч съм от мисълта, че става дума за масово изкуство, напротив. Тъкмо затова ми харесва. Публиката е ясна – студенти по кино или анимация (само в Монреал има три кинофакултета и 4-5 колежа). Плюс изкушени от това хора, плюс кинофили. И ето ти – готово, достатъчна публика, за да просъществува изкуството.

---

Направиха една подборка със съвременна абстрактна анимация. Първият тираж вече е продаден (1000 екземпляра) и сега го преиздават. Във всеки по-голям северноамерикански град има поне по една-две кинозали (било към университетите, било към местните музеи на модерното изкуство), които редовно прожектират такъв тип кино. Това е всичко, от което имам нужда, за да съществуваме аз и моите филми. Един пример: "Тауър Бауър" беше откупен за излъчване от 16 телевизии (включително пет в Щатите). Имаше период, в който винаги, когато минавах през Франция, вечер пусках телевизията в хотела и по Canal + (най-големият частен канал там ) въртяха "Тауър Бауър". И ми се обаждаха разни хора, че пак са го гледали. Мисля, че го пуснаха седем или осем пъти. Разбира се, не в праймтайма, а в Court Circuit, една програма от 23.30 до полунощ. Напълно достатъчно.
---
Не ме интересува филмите ми да се въртят в мултиплексите, те и без това в Канада всичките фалираха. Моментът е на малките зали със строго таргетирани програми. Филмите, които вървят най-добре, са малки и независими, програми от късометражни филми, дори компилации от видеоклипове. Все неща, които не можеш да наемеш на DVD. Хората, които се вълнуваха от екшъни и холивудски продукти, си накупиха 42-инчови телевизори и си ги гледат у дома, изпаднали в антисоциална безтегловност. Останалите ходят на кино. Но тяхното съзнание не е на ниво "Спайдърмен" и никога не е било. Те ненавиждат шума на хрупащи пуканки мутанти. В "Екс-Сентрис" и Кинотеката не продават и никога няма да продават пуканки и кока-кола. Това е друга култура. Различен вид потребности. Малките арт форми са неподвластни на глобализацията. Те не могат да бъдат създадени в Китай или Сеул. Създават се там, където има потребност от тях. Затова са икономически изгодни. И затова "Дисни" са планирали пет късометражки за следващата година...

ДОНЬО ДОНЕВ БЕШЕ ВЕЛИЧИНА НАВРЕМЕТО, аз харесвам филмите му. Колко странно... когато се каже "авторска анимация" в България, изниква Доньо Донев. А аз бих споменал Иван Веселинов, той ми се струва най-пощаден от годините. Или, в по-късно време, Анри Кулев. Той е бил добър, много добър, с уникален език. Гледал съм само един от филмите му, но хората все още се сещат за него. Докато Доньо Донев... помня, че един негов филм беше включен в някаква ретроспектива и предизвика доста "спорна" реакция от страна на публиката. В Анеси беше, преди три години. Мисля, че неговите филми губят блясък с времето. И с "другото" кино е така. Някои режисьори се държат и са учудващо "актуални". Други (Антониони, Вим Вендерс...), които са ми безкрайно любими, вече не мога да ги гледам, изнервящи и неактуални са. Така и с анимацията. Естонската анимация от 70-те и 80-те е абсолютен хит в момента, също и италианската. Българската и руската ги няма. Разбира се, това не означава, че след време палачинката няма да се обърне, но аз лично не го вярвам. Един Норман Макларън още е напълно в крак – по-динамичен, енергичен и вълнуващ от половината съвременни режисьори. Божа работа, вълните на времето са безпощадни.

НАЦИОНАЛНИЯТ ФИЛМОВ БОРД... Отношенията ми с Борда са такива, каквито са на всеки творец и неговия меценат. В случая меценат е държавна организация, но това не променя кой знае колко нещата. От Ренесанса, та до днес, историята се повтаря. Дали са Медичите или държавата, винаги меценатът се чувства минат (и не иска особено фриволни артисти), а артистът – твърде гениален и недооценен или цензуриран. В случая с цензурата няма проблеми, защото обучението ми в България ме научи да си служа с метафори. И правя, каквото си поискам, защото тези, от които зависи един филм да мине, често не се сещат за очевидни неща. Толкова по-интересно. Английският кралски двор не е давал пари на Уилям Блейк, за да бъде критикуван, нали? Никоя държава не би плащала на един артист, за да напада той основните морални ценности, с които държавата държи юздите на поданиците си. Съвременните силно макиавелистки общества не обичат личностите, артистите... Но пък тъкмо това е най-предизвикателно. Чудесно е да се заиграваш с търпението на хората, които ти плащат заплатата. Доста по-любопитни резултати се получават, когато не казваш директно: "Буш (Блеър, Харпър, Меркел) е тъп цървул!", ами надграждаш, увърташ, строиш и събаряш... Като в "Тауър Бауър". Всеки тълкува този филм, както му харесва... Един критик писа, че така й се пада на тъпата държава, задето го глобявала за неправилно паркиране... Комисарят на Националния филмов борд един ден ми каза: "Всички знаят, че твоите филми критикуват системата на НФБ и въпреки това те търпят тук..." А аз му казах: "НФБ не ми е интересен за критикуване, моята цел са правителството и политиците." И той зяпна. Разбира се, излъгах. Аз критикувам това, че книгите ги пускат първо с твърди корици и трябва да чакам шест месеца, за да си ги купя, защото с меки са по-евтини. Искам да сменя борда на директорите на всички големи издателства в Северна Америка. Също така борда на директорите на всички холивудски студиа, за да спрат да бълват гадните анимационни филми, които правят и с които тровят децата. За "Макдоналдс" и останалите трафиканти да не говорим...

ХОДЯ НА ТЕАТЪР КАТО ЛУД. Нивото на квебекския театър е прилично. Не е чудо невиждано, но поне не те е срам, като го гледаш. Гледал съм добри спектакли, както и лоши. В момента се залага на един особен вид формализъм, свързан с много атрактивни, почти самоцелни хрумвания, които на мен са ми забавни. За предпочитане е пред "психологическия" и затормозен театър. Писна ми да гледам страдащи творци. Хайде стига с тия страдания. Животът е прекрасен и трябва да му се наслаждаваме сега, защото утре ще бъде по-лошо. Това е моят непоправим оптимизъм, който захранва ежедневния ми хедонизъм. Всички имат проблеми. Омръзна ми да ми ги навират в носа. По-забавно е да ги хвърляме във въздуха. Вместо да си хвърляме шапките, по-добре да си хвърляме проблемите, не мислиш ли? Ако човек непрекъснато се занимава с "тревожните" неща, ще затъне в такава "тревожност" и депресия, че после за него ще трябва да се тревожат. Сега правя един филм – за един много добър канадски режисьор, Артур Липсет. Той в края на живота си е страдал от биполярно разстройство и се е самоубил. Ще го направя комедия. Почти де. Комедия, от която да настръхват косите. От любов към хората, които страдат, от обич към тях. Не искам никой да съжалява страдащите, искам да ги обичат.

ФИЛМЪТ ЗА ЛИПСЕТ Е ФИЛМ ЗА МЕН. За моя страх. Знаеш ли какво е да ти казват: "Браво, много хубаво, много хубаво!"? Very nice, very nice... (Това е заглавието на най-известния филм на Липсет от 1961-а, чернобял колаж от звуци и снимки, бел.ред.) Да имаш успешни филми и всички да очакват следващият да бъде "най-малкото" номиниран за Оскар? Защото тук не е като "там". Няма вечни творци. Има творци на момента. Някой като Райън Ларкин – прави филм, номинират го за Оскар, след две години вече е просяк на една оживена улица в Монреал срещу най-известния ресторант за пушено телешко. Ресторантът се казва "Шварц", мръсен и неуютен, предлагат само "smoked meat" и кисели краставички с евтина горчица. Това е менюто. Стара еврейска фамилия, която опушва месото по вековна традиция. Опашката гълта поне 45 минути. От цял свят идват, за да ядат прочутото месо на Шварц. А точно отпред седи Райън Ларкин, един от най-фините аниматори, раждали се някога. Спи в общежитие за бездомници. Спеше. Един тъпанар направи филм за него. И този филм спечели ‛Оскар“ преди две години (става въпрос за режисьора Крис Ландрет и късометражния "Райън" от 2004-а, бел.ред.). Когато обираше наградите, обеща, че ще отдели пари за Ларкин. Не го направи, разбира се. Гаден човек. Всъщност и Ларкин е бил нечист. Големите артисти рядко са почтени хора.
---
Искаше ми се да направя филм за един истински талант като Липсет. Той не е вдигал шум. Правел е филми, които никoй не разбира и до днес. И когато един ден са му казали: е, вдъхновението ти се изпари и вече не ни трябваш, той просто се е самоубил. Вместо да проси или да заработи в "Макдоналдс". Той не е можел да прави друго, освен своето изкуство. Е, аз мога много неща. Но не знам дали искам. От 20 години някой до мен все ми повтаря: аха-а-а-а, един ден няма да имаш поръчки, няма да правиш това, което искаш да правиш, ще те видим тогава, отворко. И то все не се случва. Затова искам да разтворя в себе си живота на един човек, който го е преживял. Моментът, когато твоето "изкуство" не е нужно никому. Сега мисля, че знам... Винаги съм го знаел. Истината е просто да правиш това, което искаш, без да се съобразяваш дали на някого му харесва и дали някой има нужда или се интересува от направеното, дали ти плаща достатъчно, дали получаваш признание. Просто да правиш и да изпитваш удоволствие от правенето. Така един ден, ако настъпи моментът, когато нещата, с които се занимавам, вече не интересуват никого... Аз ще продължа. Ще работя и ще създавам, без да ми пука. И ще правя само това, защото това е, което ми доставя удоволствие и прави живота ми пълноценен; което ме кара да се събуждам усмихнат и което ме води в гората, способен да виждам всеки детайл, всяко клонче. Току-що завърших сториборда на филма за Липсет. Стана добре. Сега ще го забравя за 2 месеца, докато се движи по административните канали, и ще се върна към чистото изкуство.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”