Български  |  English

Сбогом на Петата република

Президентските избори във Франция през 2007 г. несъмнено бележат края на една епоха – тази на голизма. Цялата история на Франция след 1945 г. е белязана в една или друга степен от идеите и делото на този забележителен държавник, който нееднократно е давал примери на политическа смелост, упоритост, лидерство и почтеност. Инициатор на създаването на Петата република през 1958-1962 г., Шарл дьо Гол със сигурност е останал в съвременната история на Франция, а и на Европа, като единственият пример на политик, подал оставка като президент през 1969 г., след като губи иницииран от него референдум.

На сегашните избори кандидатите за президент на републиката малко се позовават на де Гол. Сеголен Роаял, например, дори предложи в предизборната си платформа конституционна реформа, която да учреди една Шеста република във Франция. Дори представяният за ‛неоголист“ Никола Саркози избягва да говори за голизъм – мнозина наблюдатели го квалифицират като краен неолиберал и авторитарен политик. Политическият дебат във Франция се промени съществено и дълбоко и зад привидното запазване на класическото за страната противопоставяне между два политически и ценностни блока – левицата и десницата – се крие всъщност едно преструктуриране с все още неизвестни резултати.

Морис Дюверже, един от референтните политолози, използва формулата двуполюсен кадрил, за да опише продължилата над тридесет години във Франция ситуация, при която четири основни партии представляват двата блока. Голистите и центристите надясно, социалистите и комунистите наляво. Двата блока се конфронтират най-подчертано на президентските избори, които от 1969 до 2002 неизбежно противопоставят на втория тур ляв и десен кандидат. През 2002 г., вследствие на слабата мобилизация на левите, на втория тур на президентските избори останаха неоголистът Ширак и крайният националист Льо Пен. На втория тур Ширак беше преизбран с 82%, защото левите избиратели, макар и преодолявайки много дълбоки резерви към десницата, отидоха да гласуват против крайната десница. Споменът от тази ситуация до голяма степен беляза и сегашните избори.

Една силно раздвоена левица

Силната мобилизация на първия тур доведе до класирането на Сеголен Роаял, кандидатка на социалистите и бивша министърка в левите правителства след 1981 г. Мнозина наблюдатели смятаха, че много разочаровани от социалистите леви избиратели биха предпочели центристкият кандидат Франсоа Байру, чиято насочена към обикновения народ реторика го превърна в конкурент на социалистите на собствения им терен.

Но левицата от 2007 г. съвсем не е същата, като отпреди двадесет години. Най-напред, защото Социалистическата партия също значително се е променила. Тя загуби много от своите специфики на партия, чиято политическа реторика използваше формули като ‛преодоляване на капитализма“, и постепенно придоби социалдемократически профил, близък до ГСДП или дори до британските лейбъристи. Мнозина социалисти във Франция не приеха това. Макар номинацията на Сеголен Роаял да целеше за събере гласовете и на разочарованите в собствената й партия, макар в кампанията си тя да настояваше върху теми като паритета на мъжете и жените в политиката и администрацията, върху участието на жените, върху публичните свободи, върху икономическата справедливост, това не убеди разочарованите социалисти в искреността на намеренията й.

Така лагерът на левите се оказа твърде разнороден. Преди всичко това са онези леви, които със сигурност не се колебаят да изберат Сеголен Роаял. От една страна, разбира се, това са истинските фенове на ‛сеголенизма“, които виждат в социалистическата кандидатка новата Мариана – символа на републиканска Франция, майка на отечеството - и намират в нея истинска харизма. От друга страна са левите, които изживяват травмата от 2002 г. и по никакъв начин не искат да допуснат на втория тур Льо Пен.

На второ място са раздробените, но яростни крайно леви: амалгама от троцкисти и антиглобалисти, които застават или зад кандидати като Оливие Безансно, или гласуват ‛полезно“, т.е. за Сеголен Роаял, защото има шанс да бъде избрана. Този полезен вот, изглежда, буквално срина на първия тур кандидатите на Комунистическата партия Мари-Жорж Бюфе, на Работническа борба Арлет Лагийе и антиглобалиста от АТТАК Жозе Бове. Същото се отнася и до избирателите на кандидатката на зелените Доминик Воане, които още повече са раздвоени между полезния вот за Роаял или за центриста Байру.

На трето място са леви избиратели, които, като бившия министър социалист Клод Алегр, смятат, че Роаял няма никакъв политически проект. Или които, въпреки че изповядват феминистки разбирания, не виждат в социалистическата кандидатка реализация на феминизма. Но и тези избиратели в значителна степен приемат като неизбежен ‛полезния вот“, макар да са леви ‛антисеголенисти“.

Левицата, раздробена и разнородна, слабо убедена от Сеголен Роаял, но все пак по различни причини приемаща ‛полезния вот“, съставлява пъстра картина от разбирания, много далече от времето на почти сигурните коалиции на социалистите и комунистите във Франция.


Десницата - между крайност и умереност

Десницата, от своя страна, също не е по-малко разнородна и пъстра. Очертаващият се неин фаворит – Никола Саркози – влезе в надпреварата, без да се съобразява с никого. Той буквално отне от Жак Ширак собствената му партия. Наложи се авторитарно като десен кандидат, демонстрира твърдост и непоколебимост, готовност да разруши всичко в името на собствения си проект. Саркози, като доскорошен министър на вътрешните работи, често използваше темата за сигурността, за твърдата ръка срещу престъпността, за нуждата от мерки срещу емиграцията, настъпи силно към електоралните полета на крайно десния Национален фронт на Льо Пен.

Но Саркози само привидно събира традиционната десница в своя отбор – неговите почитатели и избиратели са изключително разнородни. Наред, разбира се, със саркозистите юпита, чиято основна ценност може да се опише като ‛меритокрация“ или шанс за индивидуалния успех на по-добрите, сред избирателите му се срещат както френски мюсюлмани, преуспели или стремящи се да го направят, така и бивши маоисти, които продължават да се смятат за леви, но подкрепят ‛леката сила“ на Саркози. Изобщо отново една амалгама от разбирания и политическа история, която трансгресира старите граници между левите и десните.

Сред класическите десни, обаче, има една група, която никога няма да прости на Саркози – привържениците на Ширак. За тях провалът на десния кандидат на втория тур ще бъде по-скоро радостно събитие, дори и в голямото си мнозинство да гласуват за него, макар и с върха на пръстите.

Истинската новост в десния лагер е политическият център, представляван от кандидатът Франсоа Байру. Байру е бивш министър в десните правителства, но в сегашната кампания демонстрира центризъм, различен от класическото противопоставяне между левите и десните. Сред привържениците му има и от двата лагера: разочаровани социалисти, разочаровани десни и антипартийни популисти. Едните смятат, че Байру е феномен, който ще накара най-сетне политиците да чуят гласа на гражданите. Другите се надяват Байру да ‛натрие носа на партиите“. Трети виждат в него истински обединител на една политически разделена и раздробена Франция. С други думи – отново разнородна амалгама от проекти и политически ценности.

Дори и крайната десница е разнородна – там могат да се открият избиратели с потекло от Магреб, които виждат в Националния фронт инструмент, който ще разклати цялата политическа система, но също така и избиратели, които искат да се противопоставят на ‛ислямистката хомофобия“.

Зад привидното класическо противопоставяне между левите и десните се крие всъщност изключителна неяснота на състезаващите се политически проекти. Това отваря много непредвидими възможности пред развитието на политическия живот във Франция. Възможен е както стратегически съюз между Байру и социалистите, така и ново възраждане на една дясно-центристка коалиция (предстоят парламентарни избори във Франция). Вероятно обаче можем да се съгласим с белгийския политолог Пол Маньет, когато казва, че изборът ще е между консенсусна и конфронтационна демокрация.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”