Български  |  English

Към нов опис на литературата

Поредната сбирка на семинара на департамент ‛Нова българистика“ към Нов български университет, състояла се на 26 април в зала ‛Средец“ на Министерството на културата, се обърна изненадващо към една литературно-историческа категория, имаща широко приложение в традиционните педагогически употреби на литературата: периодизацията. Изненадващо, защото у нас през 90-те години на ХХ век се утвърдиха практиките на виждане на многообразността и разнородността на процесите, на реабилитиране на онова, което е останало извън списъците с изучаваните автори и произведения, на деконструиране на механизмите, чрез които функционира ‛институцията на литературната история“ – операции, които вървяха зад постмодернисткия повик за критика на ‛големите разкази“. Отказът от по-цялостната представа за функционирането на ‛литературното поле“ бе ръка за ръка с друг отказ, вече в областта на теорията – от едно по-консистентно понятие за литература. Пазарният еквивалент на това обстоятелство бе намаляването на интереса към литературните текстове, превръщането на грижата за тях в бутиково и социално непрестижно занимание.

Предложението за периодизация на новата българската литература, направено от Михаил Неделчев на семинара (то бе тематично свързано с друго събитие на департамент ‛Нова българистика“ – конференцията ‛Да мислим периода. Проблеми на литературната периодизация през XIX и XX век“, провела се през 2002), бе легитимирано от стремежа за дистанциране на организацията на литературно-историческите разкази около календара на политическата история и същевременно за по-внимателно очертаване на отношенията между литература и политика. Периодизацията на Михаил Неделчев, съпроводена от неизбежната уговорка за нейната условност, бе определяна от една типология, която представя българската литература като пулсираща между обвързаността й с политическото (т. е. отварянето й към социално значими контексти или репресивното й ограничаване от тях) и тенденциите за обособяване от него. Типологическата схематизация не е абсолютна. Неделчев много настояваше на думата ‛доминация“. Ако в даден период литературата се автономизира, това не означава, че липсват произведения, които следват някаква политическа кауза или сътрудничат на властта, но те участват в литературната комуникация именно в качеството си на съпротивляващи се на основната насока.

Разграничени бяха шест периода в новата българска литература. Първият започва през 1868 – времето, в което, както каза Михаил Неделчев, ‛национално-романтическата проблематика се персонифицира“, когато проектите и идеологиите за осъществяване на българската независимост добиват съвсем конкретни субектни и действени определености. Този период на акцентиране върху политическото не свършва с Освобождението през 1878, а продължава до 1884(85), когато излиза стихосбирката ‛Италия“ на Вазов, бележеща началото на прехода към относителна самостойност на литературата. Тягата към самостойност е доминираща до 1914(15) – дати, знаково белязани от самоубийството на Яворов и влизането на България в Първата световна война. Идва време, в което отново политическите теми са доминиращи. То не се помества в границите на войната, а обхваща и последвалите я граждански вълнения, за да бъде заменено през 1924(25) от нов период на автономизация на литературата. Започвал с ‛Жертвени клади“ на Разцветников и ‛Ръж“ на Каралийчев, той приключва през 1944. Оттогава до 1965 литературата стриктно съпътства политическата линия. Неделчев пространно се спря на въпроса защо именно 1965 е краят на периода, а не годината на Априлския пленум – 1956. Според него обвързваните с това събитие автори (т. нар. ‛априлско поколение“) са ‛преутвърждаване на стилистиката на левия авангард, която реанимира комунистическата идеология“. През 1965 обаче, когато са публикувани ‛Солени ветрове“ на Ваня Петкова и ‛Лирика“ на Христо Фотев, е началото на нов процес на еманципация на литературата. Тогава се изгражда ‛култура на стоическата нормалност“, т. е., писателите започват да упражняват избора да не следват политически каузи. Обект на най-много проблематизации бе твърдението на Михаил Неделчев, че периодът, започнал през 1965, продължава до днес, т.е., че включва и литературната продукция след 1989.

При обосноваването на своята периодизация Неделчев не подмина централния за неговата работа въпрос за биографията на писателя. За разлика от традиционния подход, който поставя биографията като межда на периода, той смята, че тя не може да има такава роля. Един писател би могъл да присъства в различни времеви отрязъци и да сменя литературното си поведение според тяхната характеристика.

Литературно-исторически проект като представения на семинара предполага три легитимни стратегии на критика: да се усъмним в самата идея за литературна периодизация, в основанията на предложената схема, или да се влезе в ‛играта“, която тя установява, и да се спори по елементите й (дати, автори, произведения и т.н.). В дискусията след представянето бяха пробвани и трите пътя. Но има и четвърти. Не е ли тайният копнеж на всяка периодизация не толкова да се структурира миналото, колкото чрез принципите на това структуриране да се прогнозира бъдещето.? Тази стратегия, естествено, не бе опитана.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”