Български  |  English

Историята – наука или политическа пропаганда

Диана Мишкова: Много се радвам, колеги, че се отзовахте на поканата за разговор в този драстичен за академичната ни общност момент. Неслучайно поканих за тази наша дискусия една представителна група само от историци. Многократно тези дни авторитетът на историческата гилдия бе "оползотворяван" за легитимиране на определени тези и решения, докато в същото време колегията не е взела отношение нито по въпросните тези, нито по разразилата се около тях масова истерия. Това мълчание, за съжаление, както често е бивало в миналото, се тълкува като нейно мълчаливо съгласие с официалните становища. За да видим съществува ли такова съгласие или не, сме се събрали днес тук. Но също и за да се опитаме да разберем как стана така, че едно скромно научно-изследователско събитие се оказа способно да взриви обществото и да накара не само един общински съвет, но академичните ръководства на БАН и Софийски университет, и Президентът на Републиката официално да го заклеймят и провалят. Не мога да се въздържа да не спомена един неотдавнашен прецедент. Преди около две години Босфорският университет в Истанбул стана инициатор на голяма международна конференция, посветена на арменския геноцид. Дни преди тя да се състои, турският външен министър излезе с нарочна декларация, с която обвиняваше организаторите, че се опитват да компрометират Турция в навечерието на нейните преговори за членство в ЕС. Последва масирана медийна кампания, силен политически натиск, в резултат на което конференцията бе отменена. Спомням си, че си казах тогава - слава богу, такова нещо в България вече не може да се състои. Уви, състоя се. Само че за разлика от ректора на Босфорския университет, тукашните му колеги застанаха на страната не на свободата на научните мнения и изследвания, а на политическата цензура.

Предлагам всеки от нас да изложи своята теза или прочит на ситуацията, като в същото време оставим достатъчно място за дискусия, реакции и контратези.

Александър Везенков: Тук съм като страна в спора, защото се включих в разработките по този проект. За начало ще кажа, че става дума за научен проект, който има повече от година предистория. Става дума за изследователски проект, защитен през чужда академична институция, който в един сравнително ранен вариант е добил публичност и в България, на страниците на в.‛Култура‛. Появил се, пак там, един критичен отговор, има отговор на автора, което е знак, че нещата са можели да се развият като една нормална научна дискусия, каквато всички очаквахме. Но междувременно се случи нещо, което измести нещата в съвсем друга плоскост - и стигнахме до проблеми като свободата на словото и правото на свободна научна дейност. В момента, първо, обвиняват авторите на проекта за нещо, което те никога никъде не са твърдели. Второ, търсят фрази в най-първите варианти на техни проекти, които звучат неадекватно. Мисля, че всеки, който е работил с научни проекти, знае по какъв различен начин вижда в края на проекта изходната си точка и се чуди дали сам е написал това. Един проект е развитие и ако днес нещо искаме да обсъждаме, това е точката, до която са стигнали изследователите, а не първия вариант, с който преди повече от година са кандидатствали. Аз оповестих публично и своя текст, който съм написал преди близо два месеца. Като доказателство, първо, че е ставало дума за научно изследване, в което не е отричано баташкото клане (основното обвинение), и второ, че това са позиции, на които ние продължаваме да държим, че не сме се отказали от тях под натиска на медиите, на доказани и публично оповестени сътрудници на Държавна сигурност, на хора от академичните среди, които се присъединиха към тези мнения. Затова мисля, че би било редно експертите от отсрещната страна да оповестят мнението си - проектът на няколко пъти е преминавал през различни експертни съвети: и в научния съвет към музея в Батак, и комисия към Министерство на културата е била свиквана, и към БАН – на нито една от тези комисии не знаем мнението. Виждаме само откровена политическа реакция.

Иван Еленков: Ще започна с това, че историята не е и не може да е учителка на народите. Противно на претенциите на Божидар Димитров да говори като учител на българския народ. Историята се пише в определена културна атмосфера, историческите знания се натрупват и осмислят в определен политически, идеологически и културен контекст. Ще се опитам да ви върна към историята на мисленето за българското минало през последните няколко десетилетия.

От началото на 60-те години на ХХ век в научните, експертните знания за миналото започва постепенното изтласкване на класово-партийния подход. Пак в същото време се улавят промени в режима за публично изказване на ‛историческата истина‛, валиден в предишните десет-петнадесет години. Идеологията в края на 60-те постепенно поема отговорност към „цялото българско минало‛, не само към историята на БКП. Това „ново говорене‛ е знак за променения режим на публично оповестяване на знания за миналото и за либерализация на изявите на експертите-историци. Бих привел като пример за това скандалната навремето статия на младите тогава Васил Гюзелев и Николай Генчев - ‛Предателствата в българската история‛ в сп. ‛Младеж‛ от средата на 60-те - скандална с това, че противно на идеологическия оптимизъм, тя призовава да няма скрити зони в българската история, да няма зони, изследването на които да се нуждае от предварително идеологическо позволение.

Официалният дискурс, говоренето за българското минало от позициите на властта от края на 60-те е открита демонстрация на силата на режима и възможността му да упражнява контрол върху историята. Може да се приеме, че решението на Политбюро от 1968 г. за написване на многотомната история на България е добър пример на официално говорене за българското минало от това време. Изрично подчертавам, че между официалното, идеологизирано говорене по българското минало и тенденциите в развитието на българската историография, тенденциите в развитието на експертните знания на българската историография, съществува несходство, определено напрежение.

Изграждането на експертните знания и установяването на принципи на професионален канон в изследванията по история почива на няколко начала. Най-напред това става чрез претенциите да се постигне емпирична и точна реконструкция на „историческата истина‛, „истина‛, представена в един ограничен отсек от миналото, „истина‛-фрагмент, малко емпирично изследване, което противоречи на голямата идеологическа марксистко-ленинска „истина‛. Проблемът за т. нар. „историческа истина‛ е ключов в изграждането на концепция за научност в българската историография. Това означава противопоставяне на фрагментирани исторически истини, добивани със средствата на документна реконструкция на миналото, срещу монументалността на идеологическите твърдения за „историческа истина‛. Така конституирането на историческите експертни знания се изгражда с претенцията историческата наука да е аполитична и антиидеологична, противно на настояването за „класовост‛ и „партийност‛ от тогавашната идеология.

Втори момент в процеса на изграждането на концепцията за научност, това непременно трябва да се подчертае, е авторитетът на старорежимните, преддеветосептемврийските академични изследователи, като Петър Мутафчиев, Васил Златарски, Йордан Иванов и т. н., и начинът им на работа. В постепенното концептуализиране на историческото знание като аполитично и антиидеологично емпирико-реконструктивните подходи в произведенията на старите академични авторитети удържат позицията на много висока методологическа инстанция. Освен това, като пазители на големия национален наратив, те остават през цялото време на социализма съкровищница на историческа истина. Така че вторият компонент - това е знанието за старото предание на националната съобщност, знанието на националния наратив, връзката с националната идеология при писането за българското минало. Тази връзка се превръща в изключително измерение на „историческата истина‛ и означение на индивидуалния облик и професионалния морал на българския историк.

В историята на формирането на знания за миналото през епохата на социализма юбилейното честване на 1300-годишнината има изключително място. То е много особена зона от историята на дебата по българското минало. През втората половина на 1970-те години се разгръща едно цялостно историзиране на българската култура, търсене на плуралистична формула, която да съчетае разроилите се начини, по които се говори за миналото. Ето, дотук споменавах за официално, идеологизирано марксистко-ленинско говорене; за говорене, което претендира за истинност, основана на експертна емпирико-реконструктивна възстановка на историята; споменавах за публично оповестяване на „нови истини‛ като жест на съпротива срещу идеологията; споменавах за националния наратив като друг източник на „историческа истина‛, който от края на 1960-те започва да добива голяма сила. Атмосферата на 1300-годишния юбилей създава условия да се даде плуралистична формула, която да съчетае всички начини, по които се говори за миналото. Ограниченото пространство на едностранчивия официален популистки дискурс на старите партийни юбилейни чествания се преформатира сега в необятна националистическа шир, където всички различия в мисленето на миналото се примиряват в богатството на една хилядолетна българска култура. Каквото и както да се говори за българското минало в този юбилеен контекст, общата рамка на честването на 1300-годишнината го представя като преклонение пред „българското‛, официалната идеология преодолява поредната си криза, търсейки спасение в „историческите корени‛, разпознавайки управлението през тези години дори като „хуманно-класов Втори Златен век на българската култура‛.

Последното, което бих казал в тази връзка, е, че усилията да се репродуцира успехът на честването на големия юбилей от 1981 г. в средата на 80-те постепенно ще опират до провал. Възродителният процес превръща историческите знания в много важна идеологическа опора; историческото се превръща в недвусмислен знак на политическата доминация на режима. Балканистиката вади на свят свидетелства на пътешественици из империята, които дават уверения в угода на Възродителния процес; археологията твърди, че отпреди 250 години не е имало мюсюлмански погребения в зоните, в които се провежда „активна етническа консолидация на населението‛; етнографията разкрива безпаметно пазени свидетелства за българското минало у „лицата с възстановени имена‛, доказвайки наново правото на силата за постигане единство на социалистическата нация.

С казаното опитах да представя историческото знание като изграждащо се под въздействието на различни обстоятелства през 1960-те, 70-те и 80-те години; опитах да го представя като човешко творение, не като завет, не като задължаващо ни инструктивно указание за следване на „мисия‛. Защото в публичното говорене за миналото днес не се поставя под въпрос измислеността на историческите знания, а говорещите се наемат единствено да се препоръчат като пълномощници на окончателната и крайната „историческа истина‛. В този смисъл, ако говорим за историческата истина, националната или националистическата „истина‛ никога не е пълна. Не че „българинът‛ е добрувал в пределите на страните извън политическите граници на България след 1878 г., но колцина знаят за избиванията на мирно турско население, жени и деца включително, от българи по много места в тила на руската армия по време на Освободителната война през 1878 г.? За антиеврейските погроми у нас в Пазарджик и Кюстендил от средата на 90-те години на ХІХ век? В кой учебник по българска история може да се прочете за антиеврейския погром в Лом през 1904 г.? За антигръцките погроми на територията на цялата страна през 1906 г.? За изстъпленията над гърците, разграбването на имуществата им и конфискацията на общите им имоти във Варна, Пловдив, Асеновград, Русе, Карнобат, Айтос, Бургас? За опожаряването до основи на Анхиало и обстрела на гръцкото население, затворило се за отбрана в църквата си там, по логика, удивително напомняща тая на безизходно затворилите се в Баташката църква? Колко са жертвите в тия неизвестни, услужливо забравени събития? С положителност те на присъстващите тук са известни, но, както се казва, не за вас разказвам тази история.

Диана Мишкова: Мисля, че в случая е много важно да си дадем сметка за дългата традиция на отъждествяване на историческа истина и национална идеология, на критериите за професионализъм и ‛национална отговорност‛, за която спомена Иван. Това съвпадение се оказва многофункционално, еднакво важно и за статуса, и за морала на историка. То хем го прави незаменим за държавната власт поради неговата национално-градивна експертност, хем му дава възможност да се привижда като дисидент - било приемник на официалния национализъм от 30-те години на XX в., ако говорим за споменатото от Иван време, било ‛анти-глобалист‛ и един вид почвеник в момента, когато възниква заплаха от ‛безродническо поевропейчване‛.

Благовест Нягулов: Аз бих искал да коментирам отзвука, който получи въпросният проект с оглед наличието на две тенденции в отношението към националната история – за нейната конструкция и деконструкция. Преди две-три години с колеги от Института по история подготвихме историографски проект с анкетно проучване ‛Историци за историята‛ относно съвременното състояние на историческата наука в България .

Известно е, че националната история се разбира традиционно като специфична форма на отразяване на миналото, която е насочена към създаване, утвърждаване и просперитет на нацията и националната държава. И като такава, тя неизбежно е предпоставена форма на отразяване на миналото. В развитието на модерната историческа наука в България, която е най-пряко ангажирана с разработването на националната история, се открояват две характеристики – позитивизмът и националната ориентация. След края на комунистическия режим, историческата наука в България се развива в условията на труден преход към демокрация в страната и на световна криза на историята като научно познание. Вече повлияна от двете големи идеологии на века – национализма и комунизма, историографията отново преоткрива националното и то по време, когато се ускорява процесът на европейската интеграция. Деидеологизацията в работата на историците, разбирана като окончателно изоставяне на историческия материализъм, често приема формата на нова идеологизация с национална ориентация. Но в условията на плурализъм национализмът, с неговата телеологична визия за националното минало, не може да държи монопол, като е подложен на критика от позициите на либерализма, на глобализма и на постмодерната теория. Тази критика се оказва в известен смисъл и нова, стимулирана от Запада ‛социална поръчка‛ по отношение на националните общества в бившия Източен блок. Според едно сравнително изследване на съвременното състояние на националните историографии в Източна Европа, което е публикувано в австрийското списание Österreichischen Osthefte през 2002 г., съвременната историография в България като цяло е по-малко повлияна от злободневните политически проблеми и национализма в сравнение с тези в постюгославските държави (без Словения), в Албания и Румъния, но все пак носи присъщите черти на историографиите в региона на Балканите. Както и в другите източноевропейски страни, състоянието на изследванията върху националната история у нас се намира между конструкцията и деконструкцията. И в този смисъл могат да се обособят две групи изследователи на миналото – традиционалисти и иноватори. Това, разбира се, е условно разграничение, то не може да обхване целия спектър, но всяка теория е някакво опростяване на многообразието, в крайна сметка. Традиционните историци са предимно от институционализираната историческа гилдия, от нейното средно и по-възрастно поколение, докато иноваторите принадлежат към други клонове на хуманитаристиката и социалните науки, към по-периферни и частни научни структури или към по-младото поколение историци, което търси утвърждаване чрез равнение със световната наука. Докато първите продължават да градят главния разказ за националното минало с тематичен акцент върху събитийната политическа история, вторите се насочват към проблематизиране на това минало, към интердисциплинарни изследвания, към проучване на социалната и културната история в духа на тенденциите, зададени от френската школа Анали, и т.н. В духа на методите, препоръчвани от позитивизма, традиционалистите имат амбициите да установяват истината за националното минало чрез критичен анализ на изворите. От своя страна, иноваторите използват нови, алтернативни източници на историческа информация, или се ангажират с постмодерния дискурсивен анализ, за да покажат относителността на утвърждаваната истина, като по този начин понякога се достига и до оспорване познаваемостта на миналото. В единия случай националната история често се абсолютизира, в другия се акцентира върху сравнителния контекст. В първия случай се обръща повече внимание на историята на българската етническа нация и на българските етнически малцинства извън България, във втория - на етническите компоненти на гражданската нация в страната. За изследванията на традиционалистите остават по-характерни ‛светлите страници‛ от българското минало, докато иноваторите обръщат повече внимание на ‛тъмните‛ или ‛сенчести‛ страни на това минало. Конструирането на националната история се гради повече или по-малко на тезите за древност, минало величие, героизъм, жертвеност, мъченичество, вина на другите, континуитет и единство на националната общност. Напротив, нейното деконструиране подчертава различието, индивидуалността и дисконтинуитета, като дава представа за фрагментацията на обществото, за променливостта и инструментализацията на общественото съзнание. Заслужава да се отбележи, че актуалната тенденция към демитологизация на националното минало попада в обсега не само на ‛денационализиращите‛ иноватори, а понякога (с обратен знак) – и във визията на някои ‛национализиращи‛ традиционалисти. Националната идеология, която оказва въздействие върху традиционалистите, често се измества от либерална идеология при иноваторите. Различните ценностни нагласи обуславят и различни разбирания за полезността и смисъла на научните дирения по история. Традиционалистите са по-склонни да приемат историята като учителка на народите, докато иноваторите, както каза и Иван Еленков, я тълкуват като културен конструкт. Това е най-обща характеристика за съвременното състояние на изследванията върху националната история в България, която може да ни позволи да разберем по-добре и отношението на колегията към случая ‛Батак‛.

Иван Еленков: Би било интересно да обсъдим кой от двата, очертани от Благовест Нягулов, лагера употребява своите знания в политически контекст с по-голяма сила. Дали традиционалистите или иноваторите. Това е малко провокативен въпрос.

Благовест Нягулов: Моето наблюдение е, че представителите и на двете групи намират своя адресат. Традиционалистите получават много добър прием в медийното пространство - или поне тези техни представители, които имат склонността и умението да изразяват публично своите тези. Докато иноваторите намират поле за изява преди всичко в западни издания и проекти. А в политически контекст - естествено традиционалистите в една национална държава намират повече възможности за изява, отколкото иноваторите, чиято цел е да деконструират националните митове. Защото, докато съществува националната държава, ще има нужда от национална митология в една или в друга форма. Така че промените в историографията ще настъпят много бавно и това ще зависи наистина до голяма степен от възможността на двете групи да намерят начин да дискутират съвместно проблемите на националното минало, да се изслушват, да се научат да правят взаимни отстъпки, за да постигнат компромиси. По същия начин, както се постига компромис между европейската интеграция и наличието на национални държави. Във връзка с очакванията за промени, бих искал да отбележа също така, че резултатите от нашето анкетно проучване показаха много висока готовност за преосмисляне на българската история - повече от две трети (87%) от анкетираните общо 315 професионални историци в България са съгласни, че е необходимо ‛преосмисляне на отделни аспекти на българската история‛, а повече от една трета (38%) подкрепят твърдението, че е нужно ‛цялостно преосмисляне‛ на тази история.

Диана Мишкова: С немалко от казаното от Благовест по този възпитан и безпристрастен начин няма как да не се съглася. И дори за момент да повярвам, че споменатите различия са просто нормалните и дори полезни за всяка научна общност несъгласия и разделения. Само че ситуацията около случая ‛Батак‛ разкри една доста по-различна картина – картина, в която има всичко друго, освен благовъзпитание, желание за изслушване, толерантност към различието или академичност. И последното, което може да се каже за нея, е, че тя страда от дефицит на ‛експертна‛ историческа подкрепа, идваща да легитимира фактически една манипулация. Тази подкрепа, тази легитимност бе предоставена от хора, принадлежащи към лагера на т.нар. от Благовест традиционалисти. В този смисъл въпросното разделение далеч не се ограничава до полето на академичното, иначе днес не бихме говорили за това, за което сме се събрали да говорим. Политическият ресурс на двата лагера не е равностоен, още по-малко сравними са сношенията им с политиката и властта, с която и да е власт. Не беше толкова отдавна, когато ярко освидетелствахме как историческото се превръща в недвусмислен знак на политическата доминация, както каза Иван – това беше по време на възродителния процес. И тогава имаше масово народно недоволство, протести на трудови колективи и, разбира се, авторитетни кормчии на ‛гласа народен‛...

Румен Даскалов: Изказвам се импровизирано, в качеството на участник в проектираната конференция, макар да не съм участник в проекта. Докладът ми трябваше да бъде озаглавен ‛Възраждането като мит‛ (София, ЛИК, 2002) и всъщност представлява заключителната част от моята книга ‛Как се мисли Българското възраждане?‛. Тъкмо в тази връзка бих искал да кажа няколко думи за употребата на понятието ‛мит‛ в науката, по-специално в смисъл на политически мит. Това е нещо съвсем различно от значенията, които му се придават във всекидневното мислене и в настоящата медийна кампания, където ‛мит‛ означава неистина, чиста измислица, нещо несъществуващо (оттук говорещите за Баташкото клане като ‛мит‛ се обябяват – и мисля не от наивност, а умишлено подвеждащо - за ‛отрицатели‛ на клането). Различно е – макар не без връзка - и от традиционния мит като своебразен сакрален разказ за началните времена на една традиционна общност – прадеди, преселения, геройства и пр. Политическият (в частност национален) мит, както го употребявам във връзка с Възраждането и както е употребен във връзка с Батак, е друго. Става дума за истина, която обаче (подобно на традиционния мит) бива сакрализирана - това е една от основните характеристики. Т.е. дарява й се особен авторитет, а оттук и енергизиращата сила на тази истина. Националните митове са от това сакрализирано естество, способно да мобилизира сънародници. Друг и по-маловажен момент е, че тази фактическа истина се изчиства от някои неудобни елементи (в случая с Батак – ролята на местни помаци в клането), извършва се подборка, преформира се в конструкция с определени акценти, запазвайки, разбира се, своята сърцевина на истинност. Особено важно за моето понятие за „мит‛ е, че случката, лицето или разказът, които го съставят, се актуализират след време и се използват от разни политически сили за техните собствени цели. Така тази истина попада в определен социален и политически контекст и съвсем преднамерено, умишлено се манипулира. В този смисъл не участниците в конференцията за Батак ‛митологизират‛ случилото се там през 1878 г. (те по-скоро критически се отнасят към него), а това правят през 2007 г. авторите на медийната кампания.

И второто, което исках да кажа, е за проектираната конференция. Най-напред, тя не следва линиите на проекта и някои от участниците в нея изказват обосновани критики към него. Но не това е важното, нито го казвам като жест към противниците на конференцията. Според мен, свободна дискусия по тези въпроси трябва да има, това е дори по-наложително с оглед на опитите да се предотврати подобна дискусия. Принципно по всички въпроси на националното минало би трябвало да съществува възможност за свободна научна дискусия, за свободна обмяна на мнения. При това изхождам от една либерална идея за научност, която предполага автономност на науката, академизъм, свобода за изказване на различни мнения, плурализъм на възгледите, също на подходите (утвърждаващи, критични, деконструктивистки и пр.). Така или иначе, самата представа за научност изключва външния натиск и политизацията, изключва подлагането на учените на външен масиран натиск, на какъвто сме свидетели в случая с конференцията за Батак. Не бива да се стига до обвинения, до истерии, едва ли не до заплахи и пр. Дебатът трябва да се води в спокоен, умерен, научен тон, диалогично, при зачитане на мнението на другия. Това е, което отличава науката от политическата пропаганда.

Николай Поппетров: Искам да обърна внимание на няколко белега около ‛случая Батак‛. Първо - откъде започна този дебат, в който сме въвлечени всички? Не го започна историческата колегия, не го започнаха даже иноватори историци. Дори не статията, която е била публикувана преди година в. ‛Култура‛, го е инициирала. Инициираха го медиите. Следователно, българската историческа наука (дали тя е абдикирала или друг е иззел нейната роля, в случая не е важно) не започва исторически дебати, започват ги медиите. Второ - жалко е, че ние, като представители на историческата колегия, се оказваме в демократичните времена в положение като при случая „Солженицин‛. Дебатираме нещо, което не знаем точно какво е. Изведнъж се оказва, че много хора разбират от история, много хора знаят цялата предистория на събитието, по вестниците ехтят огромни заглавия, но, пак повтарям, дълбоко се съмнявам, че се познава реално проблемът. Трето – глас отвън. Българската историческа колегия и българското общество могат да дебатират само ако се появи човек отвън, глас отвън. Казано е в Германия, скандалът става в България. Разбира се, не само с историята се получава така. Ако беше гласът отвътре, може би нямаше никога да се обърне внимание. Много опити да се ревизира българската история има правени от български среди. И няма почти никаква реакция. Четвърто - ние не знаем как да разговаряме с чужденците. Типичен пример е случая «Кронщайнер». Когато г-н Кронщайнер твърди нещо в наша угода, той става почетен доктор в България. Когато обаче тезите му не ни се харесват, ние искаме да му отнемем почетното докторство. За какъв дебат може да се говори тогава? Друг такъв случай беше с Габриел Нисим и книгата му Димитър Пешев, спасителя на българските евреи. В момента, в който авторът прояви свободомислие, апологетичното отношение на хората, които инициираха издаването на книгата, секна и тя бе буквално неглижирана. Това са само два актуални примера за инструментализиране – от различни политически среди – на историческата наука, на разказа за миналото. Що се отнася до историческата колегия - в нея дебатът отсъства. Много ниска е реакцията към собствените ни публикации. Има базови монографии, излезли през последните 15 години, за които няма един ред рецензия, или ако има, то е в някое маргинално издание, било то крайно ляво, било крайно националистично. Няма вътрешен, в колегията, диалог; и когато се стигне до такъв диалог, се намесват, за съжаление, много аргументи, свързани с политика. Например: тези са бившите комунисти, тези са ченгетата, тези пък получават пари от «Отворено общество» и т.н. Това не е сериозно. Една научна продукция се мери по резултатите й. Това са неща, които трябва да отчитаме.

Но трябва веднага да кажа по отношение на историческата колегия, че има тенденция за някакво отваряне. Как ще стане това отваряне, до каква степен, с чие участие – това е вече друг проблем. Но го има. Когато става дума обаче за правото на свободна научна дейност - то трябва да се защитава с всички възможни интелектуални средства. Ще добавя веднага – в по-голямата си част медиите не са благосклонни към историците. Мъчно можете да проникнете като автор в медиите. Медиите искат те да наложат дебата – така, както го разбират - и не искат мнение, различно от тяхното. И още - в голямата си част този дебат в медиите не е преднамерен; голяма част от него се дължи на абсолютно невежество. Имам наблюдения от пресконференции по исторически проблеми, че въпросите, които се задават, отразяват крайно ниска, елементарна историческа култура...

Диана Мишкова: Проблемът е в това, че дали е въпрос на невежество или на преднамерена манипулация с цел сензация, огромната част от медиите със сигурност са единни в отказа си да огласят коректно мнението на другата страна. И е изключително тъжно да се види единодушието - наистина безпрецедентното единодушие на българските тиражни медии, с което се отнема правото на другата страна да изложи и защити мнението си.

Румен Даскалов: В подкрепа на казаното смятам, че трябва да настояваме да се състои някакъв вид дебат, да се чуят и други мнения, да се проведе тази конференция в крайна сметка, независимо кога и с чие спонсорство, под чия егида, но така или иначе, да настояваме да кажем това, което мислим. Още повече, че като историци се чувстваме по-осведомени по тези въпроси и бихме искали да дебатираме свободно. Нали не се намираме в тоталитарна, а в либерална ситуация, където не би трябвало да се оставяме да бъдем сплашвани от медии или от отделни личности. Трябва да продължим да настояваме за правото си на глас. Това е не само експертно, а и гражданско право и специално в настоящия контекст на политизация дори най-вече гражданско.

Иван Еленков: Обаче несъмнената манипулативност на някои издания не трябва да ни зарежда с изначална мнителност по отношение на медиите. Те не могат да допуснат мнение, насочващо към методологически дебати, не им е и работа. Те търсят скандалното и много искат да убедят читателя, че днешният ден с последния вестник е последният ден в историята на човечеството и читателят трябва да си купи изданието, за да разбере как ще свърши светът. Ето, цитирам вестник ‛Политика‛ от деня на нашата среща - ‛Башибозук с германски ботуши‛. Кой би устоял на това заглавие!

Диана Мишкова: Разбира се, добре са ни известни принципите на финансиране на медиите, зависимостта им от рекламодателите, от вплетени икономически и политически интереси и т.н. Но би трябвало да има поне минимална доза отговорност пред обществото ти, щом не става дума за обикновен жълт скандал. Когато някой ти поднесе ‛новина‛, която очевидно съдържа в себе си голям заряд на взривоопасност, на рязко противопоставяне в обществото, на омраза – би могъл поне да си направиш труда да провериш нейната достоверност. Когато избухне истерията, а видяхме колко удивително лесно и бързо може да стане това, много трудно е да прозвучат нормални гласове. През първите няколко дни на авторите на проекта просто не беше дадена възможност спокойно да представят тезите си в медиите. Те не бяха интересни. Те щяха да нормализират нещата, да убият добре пласиращия се скандал и затова не бяха желани. Това е колкото отблъскващо, толкова и страшно, защото неговата цена е изключително висока. Това дълбоко ме смущава - повече, отколкото фактът, че в тези медии много трудно пробива гласът на професионалния историк. Стръвта за сензация на каквато и да е цена е много по-страшна.

Антонина Желязкова: Първо, ще се представя малко по-дълго, тъй като Божидар Димитров снощи по Би Ти Ви отхвърли моята легитимност и идентичност като историк. А тази лична конкретика, като по учебник, показва методите на обществения манипулатор - как Димитров подменя истината с полуистина и се получава пълноценна лъжа. Напомням на Божидар Димитров, че двамата заедно, от едни и същи учебници, в моя дом, се подготвяхме за аспирантските си минимуми по история. В известен смисъл съм по-образована от него, защото аз съм и филолог, и историк по образование. Като гражданска личност и учен се срамувам от манипулацията и партиотарската истерия, които се разгърнаха през последните дни в България, и тъй като имам жива памет за цензурата в академичните изследвания преди години, с огромно извинение пред вас заявявам, че днес в нашия разговор се връщам години назад и ще присъствам в него като такава, каквато бях преди 20 години. Дисидент.

За да не прекъсвам посоката, в която тръгна разговорът, аз пък искам да защитя медиите. Все пак вчера и онзи ден вестник ‛Дневник‛ стоеше почти изцяло на позициите на „другите‛ - най-общо етикетирани като ‛национални предатели‛. Т.е. на нашите позициите, които настояват за свобода на мисълта и на словото, против идеологизацията на науката. Медиапул също, вестник ‛Сега‛. Тази сутрин имаше един чудесен сутрешен блок по БНТ, воден от Асен Григоров, който каза, че всичко, което се случва, му напомня за фашизъм. Нима не е така? Не се ли задейства - с политическа опека и съучастие - една мощна пропагандна машина, нещо, което сме преживявали вече и по време на т.нар. възродителен процес, и в края на 40-те, за да се заглуши гласът на другомислещите, за да се забрани научният дебат, да се посочат врагове и предатели!

Нека да уважим свободните журналисти и колегите учени, които всъщност изложиха възгледи и идеи, които споделяме. И се възпротивиха на опитите да бъдат употребени двама наши колеги от Германия, за да се постави в дневния ред на обществото тема, която е маргинална и политически незначителна. Снощи в новинарското време на ТВ7 Евгения Иванова разви своята теза, че това е едно типично активно мероприятие - не приемам по принцип конспиративните теории, но наистина е плашеща една кампания, извършена с похвати и инструментариум от най-мрачните години на сталинизма. Никой от нас, които участваме в тази псевдо-драма, не знаем и не ни интересува кой е шеф на научното жури, което е финансирало проекта в Германия, но бивш служител на тайните служби, който го бил разработвал през 70-те и 80-те години, знае и дрънка из медиите какъв антибългарист, туркофил и промакедонист бил проф. Стефан Трьобст. Божидар Димитров пък знае дори за кого е омъжена сестрата на Мартина Балева… В многотиражния "24 часа" една колега от традиционните историци, която навремето пишеше доноси за колегите си в Института по балканистика, обвини авторите на сборника "Балканският ХІХ век" , че са такива предатели, че са "отменили Възраждането"… Все похвати, които са или предмодерно просташко-пазарско ругателство, или се усвояват като професия в мрачните коридори на тайните служби.

Съжалявам, че се спирам на тези отблъскващи детайли; бих искала да сме над това - да споделям с вас моите изследователски търсения през последните години, защото като историк работя и с архиви, но също и на терен, занимавам се с мистификациите от и за периода на Османската империя, със специфичните митове в различните балкански страни. Изведнъж се оказва, че сме въвлечени, въпреки волята си, в някаква истерична националистическа кампания и трябва да браним правото си на свободни дискусии, вместо да сме на конференция за историческите митове и да водим една смислена, предизвикателна професионална и интердисциплинарна дискусия. Някой, вероятно бдителният страж на историята Божидар Димитров, намери отнякъде този проект, извади от контекста фрази, размаха неясни плашила за пренаписване на истор


Разговор между историци в Центъра за академични изследвания - София
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”