Думи срещу думи ( литература), брой 19 (2458), 18 май 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: Батак или новият Вавилон
Български  |  English

Батак или новият Вавилон

В началото на 90-те българското хуманитарно пространство изглеждаше почти благословено с възможността да предизвика скандал. Неведнъж съм чувала западни учени да обсъждат ситуацията с искрено чувство на завист. Десет години по-късно интересът към всякакви хуманитарни открития изглеждаше необратимо посърнал. Почти като ‛на Запад“. Докато не се появи Батак и медийната сцена грейна с усмивката на един истински, ведър скандал. Най-любопитното в този случай е да си зададем въпроса защо? Едва ли ще отговоря задълбочено, по-скоро ще набележа посоки на възможния отговор.

Ролята на знака Червено се пое от думата мит. Митът Батак за широката публика недвусмислено сигнализира много по-ясната идея Лъжата Батак. Няма как да не съжалим, че българската култура (не само през 60-те, но и доста по-късно) нямаше своя Барт, който да публикува в популярен софийски вестник поредица от есета за ‛новите митове“. Трудно можеш да обясниш на целокупния ни народ, че постструктуралистката употреба на културологичния термин мит няма никакво отношение към идеята за историческа истина. Че митът в този смисъл представлява символична конструкция от значения, актуални в колективната памет. Че без митове няма човешка общност. Че деконструирането на митовете от всякакъв род и ред е рутинна задача в модерните варианти на почти всички хуманитарни науки. Само пред Специализирания съвет по литературознание през последните две години в България бяха защитени три докторски дисертации върху нашите национални митове, включително върху тези, свързани с Априлското въстание. Неразбирателството между хуманитарната наука и широката публика породи едно вавилонско смешение на езиците, които се срещнаха, сблъскаха и не се познаха върху публичната арена.

И за това има две специфични причини. Първата причина се казва журналистика. Няма нищо ново в това, че науката и ‛народът“ говорят на различни езици. Именно с тази цел (и след лошия опит на Вавилонската кула) се оказа изобретена институцията на посредника, на медиатора – този, превежда езиците и желанията между различните групи в пространството на цялото общество. Българският медиатор – медиите от всякакъв вид – реагира в ситуацията по начин, който може да бъде наречен или първобитен, или непочтен. Те така нарцистично прегърнаха съблазънта на скандала, че пропуснаха да сговорят участниците и забравиха всичко, което някога са учили в академичните заведения.

Втората причина се казва политика. През последните месеци се натрупа много напрежение в публичното пространство: злоупотреби с парното, корупция, едва се затиска необходимостта от ‛високи“ оставки... Освен това идват избори. Националистичният скандал е изключително добър начин да се намери отдушник: емоционален и популистки в най-висока възможна степен. Вместо чадър кметът Паунов разпери ветрилото на най-големите думи: ‛Всички да знаят, че Батак никога не скланя глава“. Звучи гордо, като ‛България цяла сега нази гледа...“ Божидар Димитров хукна да дава под съд двамата автори на проекта... Заплахите му, за съжаление, само репродуцираха техните имена. Може да нямаме Дан Браун, но шифърът на национализма като магическа пръчица съумя да подреди нечувана популярност на двамата млади изследователи. Барутната думичка мит запали въображението и оголи комплексите на много хора, за които призракът на европеизацията означава допълнителни трудности. ‛Лъжа“, ‛посегателство“, ‛грабеж“ станаха ключови думи – всъщност онези думи, които същите хора трябваше да отправят към своите политици. Иначе – и според логиката на техните обвинения – теоретици на национализма като Гелнър и Бенедикт Андерсън отдавна щяха да бъдат обявени за врагове на човечеството. Ама пак късмет, че не са се родили българи...

Ще завърша с един разговор, който се появи в Интернет на двайсет и шести април. Говорейки за изкуствоведката Мартина Балева, Георги мъжествено заявява: ‛Сега, ако бяхме пичове на място, щяхме да й отнемем българското гражданство“. В този момент един невинен и анонимен глас подхвърля: ‛Интересно, ако човек остане без гражданство, какъв ли статут придобива?“. Тук aquilax отговаря: ‛Става гражданин на света или космополит“.

Ще ти се да въздъхнеш с любимата фраза на Алековия герой: ‛O tempora, o mores!“. Все пак научихме нещо и от този нов Вавилон: нациите могат и да умрат, но национализмът – не.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”