Твърдя, че тази книга е едно от най-добрите попадения в поредицата „Съвременна европейска проза‛: чудесен роман, отличен превод и много находчиво оформление. А също така – случайно или не – той кореспондира с други романи от поредицата в това, че сюжетът третира не-родна, чужда тематика: наистина, има няколко връзки с Италия и веднъж, към края вече, се готвят спагети, но иначе става дума за Португалия и за един самотен, затлъстял и сърдечно болен португалски журналист през 1938.

Първото, с което прави впечатление „Твърди Перейра‛, е изведеният в самото заглавие метод. Цялото повествование е представено от втора ръка – анонимният разказвач препредава каквото твърди Перейра, съответната рамкираща фраза открива и закрива всяка глава. (Затова и на български целият роман е в преизказно наклонение). Хитрото на този метод е, че създава допълнителен съспенс: не знаем кой е този разказвач, беседва ли просто с Перейра, или го разпитва, и ако е второто, с какво право. На моменти разказвачът регистрира отказа на Перейра да говори по тази или онази тема, защото била твърде лична или нямала отношение към случилото се. А историческият контекст на действието (началото на салазаристката диктатура) и самият сюжет логично извикват догадката, че Перейра може би е подложен на разпит. Само може би обаче.

Що се отнася до Перейра, той отговаря за културната страница на един непретенциозен вестник, води живот на уединен вдовец и се смята за добър католик, макар да не вярва във възкресението на телата, отчасти защото с удоволствие би се отървал от своето. Дали защото е добродушен и съчувствен, дали защото изпитва нужда да се грижи за някого, дали защото е разтревожен от надвисващия над Европа мрак или просто понесен от силата на инерцията, Перейра се забърква с двама млади португалски левичари, които набират доброволци за републиканската армия в Испания. Помощта, която им оказва, е продиктувана далеч повече от лично съпричастие, отколкото от политическа ангажираност, но важен, макар и не съвсем осъзнат момент от мотивацията му е смътният импулс да заяви гражданска позиция. Проблемът тук е: как се заявява гражданска позиция от човек като Перейра в страна като салазарова Португалия? „Аз не съм Томас Ман, а световно неизвестният редактор на културната страница на един непретенциозен следобеден ежедневник‛ – твърди Перейра.

Разбира се, малкият човек в голямата история не е бог знае колко оригинален мотив, но би било несправедливо да сведем романа на Табуки само до там. Това е роман, който ловко люлее читателя си между различни очаквания и нагласи, между черногледство и оптимизъм, между съзнанието, че хора като Перейра са пионки в голямата игра и вярата, че каквото ще да става, в един момент те могат да изненадат всички с несломимото си достойнство. Атмосферата се сменя постоянно, а с нея и възможните развръзки, така че интересът към действието е поддържан висок през цялото време. Историята, разказана в „Твърди Перейра‛ би могла да се развие по множество различни начини – и навярно затова прекъсва насред своята кулминация, оставяйки обширен простор пред фантазията на читателя.

Казах ли, че "Твърди Перейра" е майсторски пипнат, чудно написан роман? Не, но това като да се подразбира от всичко казано дотук, твърдя аз.