Български  |  English

Милена Андонова: Българският филм не е защитен

Разговор с кинорежисьорката

- Толкова дълго чака дебюта си, а когато се случи ‛Маймуни през зимата‛, изведнъж нещата се отприщиха и ти в момента си адски заета.

- Да. Но аз не съм чакала този дебют. Просто взаимно се ‛издебнахме‛. И стана много хубаво, че точно с ‛Маймуните‛ излязох на сцената, а не с всичките онези проекти, които бяха наистина много мъчителни като чакане, като несъстояване.

- Филмът е шесторен дебют: твой, на продуцентката Невена Андонова, на съсценаристката Мария Станкова и на актрисите Бони, Диана Добрева и Ангелина Савова в киното.

- Те са моите открития, моята гордост. Беше много интересна задача и промяната на амплоато на известните Филип Трифонов, Стефан Мавродиев или Тончо Токмакчиев.

- Доста време мина от фестивала ‛Златна роза‛, но няма как да се подмине доминиращото присъствие там на ‛Маймуни през зимата‛, ‛Разследване‛ и ‛Обърната елха‛, т. е. на вашия клас. Както се изрази вашият учител Георги Дюлгеров, ‛появи се поколение - гръбнак‛ (вж. ‛Култура‛, бр. 13 от 2007). Как се усещаше на фестивала в контекста на най-близките си хора? Да не говорим, че преди това с Иван Черкелов и Васил Живков се състезавахте в двата конкурса и в Карлови Вари...

- Сигурно никога няма да мога да обясня колко и какво дължа на Невена Андонова, защото точно тя, като продуцент на ‛Маймуни през зимата‛, успя да ме измъкне от контекста на близките ми хора и да ме постави в моя собствен контекст. И усилията ни бяха оценени на ‛Златна роза‛ 2006. Така че - бях щастлива на фестивала! Иначе, въпросът ти е много интересен от една друга гледна точка. Ние, говоря за всички киногилдии, смесваме личните отношения с професионалните. Залепваме етикети от рода ‛учениците на Дюлгеров‛ или ‛академиците‛, или ‛хората на този или онзи‛ и загубваме критерия за нашето изкуство киното и за това, какво правим ние в него. И вместо да се занимаваме с общите ни интереси и с решаването на съществените проблеми на кинопроцеса у нас, или се плюем, или се обвиняваме, или търсим под вола теле. Това е причината в момента да имаме сакат закон, неясни правилници и регламенти, вечно обидени и недоволни колеги. Преди всичко трябва да се опитаме да променим начина ни си на мислене. Що се отнася до ‛гръбнака‛, много добре е, ако наистина го има. В споменатите от теб три филма операторът Рали Ралчев може да бъде наречен гръбнак, киногръбнак. Но според мен ние, режисьорите, сме повече група близки приятели, не толкова киногрупа. Точно като хора имаме големи противоречия, спорове, конфликти – и мирогледни, и естетически. За съжаление, не сме нито като Новата френска вълна, нито като Младото немско кино или Чешкото чудо. Филмите ни може и да са явление в момента, но когато говорим за кинопроцес и кинообщност, трябва да не смесваме човешките и професионалните въпроси. Иначе ние, т. н. ‛клас на Дюлгеров‛, сме приятели от 30 години. Заедно сме отглеждали децата си, помагали сме си в много трудни моменти и, изглежда, никога няма да можем да разделим човешките и професионалните отношения. Би било добре, ако вие, критиците, го правите, когато анализирате филмите, проблемите и процесите. Като се смесват човешките отношения на нашия клас и проблемите на средата, в която всички виреем и работим, се получава хаос. Хаос в говоренето - както за проблемите, така и за постиженията. Няма реална преценка нито за общите ни проблеми, нито за отделните ни филми.

- Възможно е, но мен ме занимават преди всичко вашите филми, оценени или не.

- Да, обаче хората, направили тези филми, са болезнено и свързани, и разделени. И помежду ни всъщност е най-голямата конкуренция. Трудно е, когато един прави филм, друг – не; когато един е награден, друг – не... Естествено е да има и моменти на неприятно усещане. Това са нормални, човешки реакции, защото всеки харесва своя филм – защо би го направил, ако не смята, че е най-добрия?!. Така че би било хубаво да сме ‛гръбнак‛, това е податка от съдбата, но не успяваме да бъдем.

- Като качество на филми успявате.

- По-важно е като хора професионалисти да успяваме. Става дума за цялата среда, в която филмите се случват или не. И най-вече – законодателството и правилниците, според които се финансират филмите. Ние в тези неща ту участваме, ту не участваме. Не можем да прозрем общия интерес. Много често реагираме на неуредиците, когато не е минал новият ни проект. Търсим персонални вини, без да сме реагирали на неправдата преди това. В края на краищата се получава така, че е страшно трудно в България да правиш кино. Да се радваш на работата си, на съмишлениците си, на успеха си. В работата си над ‛Маймуни през зимата‛ Невена и аз наистина извършихме чудеса и се справихме с какви ли не трудности; след като филмът очевидно се получи и беше оценен, бяхме обвинен едва ли не в корупция...

- По-точно?

- Ето, в статията си за ‛Златната роза‛ ти написа, че ‛Маймуни през зимата‛ е спечелил по ‛подмолни, извънхудожествени мотиви‛ (вж. ‛Култура, бр. 30 от 2006, бел. ред.). Подобни съждения са не само неверни, но и вредни. Те са далеч от анализа и създават съвсем погрешна представа за процесите и критериите.

- Съжалявам, ако съм те засегнала. Имах предвид фестивалната среда и нездравата атмосфера... Що се отнася до филма ти, в същия текст съм си написала мнението за него.

- И аз съжалявам, но защо ни се прехвърлят такива обвинения? После и Славчо Спасов в разговора ви (вж. ‛Култура‛, бр. 7 от 2007, бел. ред.) говори за ‛тотално фаворизиране от институциите ‛ на ‛Маймуни през зимата‛. В какъв смисъл? Разбира се, всеки има мнение, но тук не става дума за филма, а за разчистване на лични отношения на наш гръб. Друг е въпросът, че за филма излязоха и много стойностни анализи. Но сега говорим за проблеми. Защото наистина имаше проблем в провеждането на фестивала ‛Златна роза‛ и той е в невъзможността на нас, филмовите хора, да си организираме нещата. Същото се отнася и за наградите на НФЦ. Защото още по-миналата година, когато се учреди празникът на българското кино, се събрахме Асоциацията на режисьорите броени дни преди 13 януари и си казахме: ‛Трябва да направим регламент‛. Не го направихме. Дойде тазгодишната церемония и се оказа, че пак нямаме регламент. И пак се изправихме един срещу друг. Толкова безсмислена енергия се хвърля за безсмислени неща! Клин искали да вбият между нас... Извинявай, и на Славчо му го казах, това е просто инфантилно разсъждение. Ние не сме някакви малоумници. Зрели хора сме. Кой може да ти вбие клин, ако сам не си си го вбил?... Твърде малко сме хората, които правим кино в България, и имаме общ интерес – да се създаде ясен регламент за всяка комисия и всеки конкурс, да има правила, съобразени с елементарната справедливост, да има отчетност на мненията в протокол, а не точкова система без аргумент, както е в правилника на комисия в НФЦ. Това е художествена комисия, критериите винаги ще бъдат субективни и точно за това трябва да има ясни регламенти. Ако трябва, ще се промени законът. Но ние всички просто не можем да си организираме общото живеене. И се занимаваме с лични борби, което е абсолютно безсмислено.

- Помисли си колко трудно е да се организира цялата тази общност и да се създаде общовалиден регламент.

- Защо да е трудно?

- Защото винаги има някой, който не иска да се случва честната игра.

- Да, но би трябвало да са повече тези, които искат да се случи честната игра, нали? Но ние се занимаваме с глупости. А знаеш как едвам оцелява човек да прави кино, вместо да продава бира или да се занимава с друг бизнес. И сега, когато всичко свърши и ‛Маймуни през зимата‛ тръгна по екраните, а аз - към следващия филм, искам непременно да кажа, че проблем има. Но той не е в конкретни хора, а в това, че в нашето законодателство няма защита за българския продукт, няма стратегия за развитието на кинопроцеса, за която Славчо Спасов отдавна говори. Откога предъвкваме темата за създаване на Фонд ‛Българско кино‛?!

- И приеха закона без фонд.

- Да, задължително е да има закон, но сега трябва да се обединим и да настояваме да бъде поправен, вместо да се разправяме кой на кого иска да вбие клин. Сега се направиха и данъчни промени и няма начин фондът да не стане при европейското ни вече законодателство. Нека да не си губим времето. Още повече, че е истински триумф, че на ‛Златна роза 2006‛ имаше 15 игрални филма. Празник!

- Но заради закона догодина ще бъдат по-малко.

- Не е заради закона, а заради това, че българското кино не е защитено. Трябва абсолютно ясно да се разбере, че докато държавата не защити законодателно българската култура и в частност киното, нещата са обречени. Българският филм не е защитен – нито като финансиране, нито като производство, нито като разпространение. А имаме публика, силно заинтересована от българския продукт.

- Къде я видя тази публика?

- Ами виждам я в театрите, на концерти или когато успее да отиде на български филм.

- Наясно ли си как мина ‛Маймуни през зимата‛ в мултиплексите?

- Вървя и в петте мултиплекса. Един месец. От разпространителя ‛Ван Крис‛ знам, че в София са го гледали 4000 души. Това е реалната картина. Разбрах също така, че трябва да си страшен наивник или мафиот, за да се заемеш с разпространяването на български филм. Положението е много жалко, защото няма кина. В големите градове има по едно кино. Къде да върви? По стените на сградите ли? Може би да почнем така да прожектираме филмите по левче билетът и кой каквото видял – видял. Филм, в който са хвърлени толкова средства и усилия, за да е качествен във всеки аспект, и после – няма къде да се показва. Срамота е, че по такъв вандалски начин се унищожи киномрежата.

- Онзи ден срещнах Ани Хорисян, която работеше в ‛София филм‛. Та тя предложи да изготвим петиция до Министерството на културата да си върнем поне ‛Модерен театър‛ (‛Цанко Церковски‛). Може и да е утопия, но трябва да опитаме.

- Разбира се. Но и това нещо някой трябва да го организира. И пак повтарям – държавата трябва да има стратегия за защита на българския продукт. Не да ми повтаря ‛Пиратството ограбва‛. Това е смешно. Случилото се с киносалоните е пиратство и вече сме ограбени. Всички. Говорим, говорим, а нищо не правим. Защо сме безсилни самите ние да се променим?

- Разкажи за новия проект.

- Казва се ‛Вътрешен глас‛. Още преди ‛Златна роза‛ ми се обади моят стар приятел Красимир Крумов-Грец и ми предложи да съм режисьор на един от многото сценарии, които написа за филми в БНТ. Смятам, че може да стане много интересен филм. Мина на комисия. Изпълнителен продуцент е Станимир Трифонов (Студия ‛Време‛). За първи в живота ми се случи някой да се обади и да ме покани да направя нещо. Още повече се радвам на факта, че Грец не беше гледал ‛Маймуни през зимата‛. Пък и не се случва често у нас да дебютираш и веднага да започнеш нов проект.

- Къде ще снимате?

- Сигурно в Ботевград. В София повече няма да снимам. Само, ако е от самолет. Много е хубаво, че тук има чужди продукции, но точно поради липса на защита на българския продукт нас ни таксуват като американска продукция. Даже много по-скъпо плаща един български продуцент от чуждия. Абсурд. ‛Бояна филм‛ имаше отстъпки, но и те бяха почти никакви. Сега не знам как ще бъде там. Но знам, че средностатистическият бюджет трябва да се вдигне двойно, за да насмогва на цените в София. Филмът в БНТ ще е с още по-нищожен бюджет. Хем се радвам, че ще работя, хем е предизвикателство да направиш 85-минутен филм с актьори и декори, макар и на видео, за никакви пари и време. После се чудим защо не струват телевизионните филми. Ами личи си, че са направени с недостатъчно пари. И продуцентът, и екипът неизменно са поставени в трудна ситуация. Но все пак мисля, че ако имаш ясна идея какво правиш, парите и сроковете не са проблем.

- Рали Ралчев ли ще го снима пак?

- Не, той е зает. Оператор ще е Иван Тонев.

- И кога почвате снимки?

- През юли, живот и здраве. Всъщност, когато отпуснат парите.

- Пишеш ли нещо твое?

- Да, мисля по текст на Мая Остоич, който се казва ‛Дневникът на Марта‛. Тя е 10-годишно момиченце, най-обикновено дете, което, като всяко дете, има страшна потребност да бъде обичано.

- Тоест ще бъде своеобразно продължение на заниманията ти с отношенията майки - деца в ‛Маймуни през зимата‛, където децата бяха жертва, но този път - от другата гледна точка?

- Да, все едно малката Лукреция. Мен този проблем много ме вълнува, защото съм убедена, че детството не е вълшебно, а е основата на живота, на това, какъв човек ще бъдеш.

- Много от филмите ни напоследък се занимават с нещастното детство като важен аспект от днешното българско живеене.

- Не че е нещастно, а много се разминава с това, от което едно дете наистина има нужда. То може да живее в бедност, може да живее и без един родител, но когато получава истинска любов, има шанс този човек, като порасне, да е способен да дава любов. Любовта е храната на живота и ми е интересно да чепкам тази тема. Но ‛Дневникът на Марта‛ е за кинопроект. Когато свърша ‛Вътрешен глас‛, ще се заема сериозно с него. Но ме ужасява мисълта, че пак трябва да се започва всичко от нулата.

Разговаря Геновева Димитрова

10 май 2007


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”