Ами комунистическите писания? Докога с тоя лицемерен принцип "за мъртвите добро или нищо"?

Интернет-мнение във форума на в. Дневник



Зная, че поемем риск да пиша във връзка с човек, който вече не е сред нас. Богомил Райнов си отиде от света и това, разбира се, не е добра новина. Но едва ли българските телевизии са се водили от всеизвестния принцип при нейното отразяване. Защото тя беше широко отразена: в края на емисията на ‛Календар“ по Нова Галя Щърбева изчете един цял опус, по Канал 1 в ‛По света и у нас“ също разгърнаха темата, като дори тя беше и първата новина. Само по ‛Новините“ на bTV Ани Салич се отнесе с необходимата доза двойственост към скръбната вест, описвайки не само панегерично във всички случаи противоречивата фигура на създателя на агента Емил Боев. От вестниците, между впрочем, единствен ‛Сега“ подходи по този начин, всички други бълваха дитирамби, сякаш Богомил Райнов няма биография, а само произведения. Но тъкмо биографията на писателя ме принуждава да мисля, че подобен поглед не е докрай честен - дори и към скъпия покойник. Всички ще умрем някой ден, но това не дава право на ‛родените по-късно“ да не помнят постъпките, с които никой човек не би се гордял. Например като да се откажеш от баща си в името на кариерата. Колкото и да скачаше преди време Атанас Славов в ‛Култура“ срещу Михаил Неделчев, вторият е прав, а не първият: писателят цитира стихотворенията на Богомил Райнов от периода преди 9.ІХ.1944-а, но колцина от живеещите днес го свързват с тях, а не с ‛Масовата култура“, ‛Против изкуството на империализма“, ‛Пътищата на ционизма“ – негови ‛научни“ трудове? Който е чел ‛Много лично“, книгата-изповед на Иван Ненов, анкетиран от Георги Каприев, знае, че той е един от най-мракобесните преследвачи на българските художници след ‛окончателната победа на комунизма“. Затова не бива да си затваряме очите и да оформяме единствено патоси без знание, дори когато насреща ни се е изпречила смъртта.

В това е обаче проблемът – знанието. Или по-скоро: в нерадостния факт, че много от българските журналисти по отношение на българската култура не са помръднали ни на йота от времето на ‛людмилието“, както изрича акад. Вера Мутафчиева. Или друго едно изричане, на Владимир Трендафилов: поназнайването от журналистите на априлски и предаприлски имена сочи заварената им компетентност при постъпването им в медията. Ха да питаме Галя Щърбева например кой е Палми Ранчев!? Или пък коя е Емилия Дворянова?! Облог правя с всеки, убеден съм, че ще мълчи като пукал! Но за Богомил Райнов или за Любомир Левчев, или за Антон Дончев – о, те са велики, те са върхът! Тази некомпетентност е дразнеща, но и потискаща – именно тя ражда мнения, че 90-те в българската култура, в частност литература, са черна дупка. За читателите на ‛Култура“ е напълно ясно, че това мнение не е вярно, ала какво да кажем за другите, които не четат ‛Култура“? Те ще са на равнището, на което са някои от водещите ни журналисти – там, при ‛людмилието“. Натрапващи разбирането, че българската култура свършва с изобразените на паното в зала 7 на НДК, след това е пепел и пустиня.

Българската история през целия ХХ век е противоречива история. И в тази противоречива история хора, еднозначни като талант, са имали пределно противоречиво поведение. За това не бива да се мълчи, за това трябва винаги да се говори. Политическата и всякоя друга коректност е не образ на света, а негова деформация. Изкривява картината на миналото, с което изкривява и картината на настоящето. И тази изкривена картина довежда до кривогледство нацията.