Главата в ‛Братя Карамазови“, предшестваща ‛Великият инквизитор“, се казва ‛Бунтът“. Към края й Иван казва на Альоша: Знаеш ли, Альоша, няма да ми се смееш, аз веднъж съчиних поема, преди една година. Ако можеш да загубиш още десет минути с мене, бих ти я разказал. Брус Майерс ни ‛разказва“ тази прочута поема за около четиридесет и пет минути. Превръщайки я в истинска монодрама, в тревожен, гневен и развълнуван разговор с един-единствен слушател, който е носил винаги в себе си, с един-единствен глас, който е искал да чуе – Неговия. От поемата на Иван е отпаднал руският контекст – разсъжденията на Иван за апокрифа ‛Ходенето на Богородица по мъките“, когото той сравнява с Данте, напомнянето за житията и Тютчев. Вниманието е съсредоточено върху монолога на Инквизитора.

Представлението започва с нещо като ремарка, в която Майерс, облечен в черно, дълго, свободно падащо палто, напомнящо расо, обявява мястото и времето, когато се развива действието – ‛в Испания, в Севиля, в най-страшните времена на инквизицията“. Така ‛ремарката“ се превръща всъщност във въведение към монодрамата, въведение към срещата на Великия инквизитор в килията, когато сцената прекосява Йоахим Зубер и сяда с гръб към публиката. Оттук Майерс започва вътрешния двубой, който представлява спектакълът.

Актьор, работил дълги години с Питър Брук, той показва великолепно владеене на композицията на ролята. Истинско удоволствие за изкушения български театрал-зрител, отвикнал от подобно класическо театрално майсторство, е да наблюдава смислово-емоционалната крива в композирането на тематичните фокуси в монолога на инквизитора. Никаква видима ‛игра“, пестеливо ваене на образа чрез потъване в смисловите нива на текста и изтеглянето им в максимално чиста звуково-пластическа линия.

Майерс въвежда всяка тема от прочутата глава на великата философско-реторическа схватка в романа като отделни действия в драмата. Разработва всяка фраза и аргумент, откънтява всяка пауза, всяко заглъхване и повишаване на гласа в гневно-развълнуваната защитна реч за избрания път. Неговият инквизитор е интериоризан, доколкото актьорът показва великата философската схватка на ХХ век като интимен вътрешен диалог на съвременния човек с Него, като дълбоко вътрешно вълнение в търсене на истината за себе си, за свободата и властта, за силата и слабоста, за тежеста на знанието и непоносимата лекота в императива на вярата. Казано по друг начин, неговият инквизитор привлича, без да вдъхва страх и ужас, привлича зрителя в интимно-разсъждаваща прегръдка без никакъв патос и без състрадание - особено онзи, който добре познава Достоевски и този текст - и така цели да превърне философските дилеми в негов собствен вътрешен монолог. Дори когато с жест към залата казва: ‛ще видиш това послушно стадо“, това е не театрално отчуждаващ, а жест, театрално-вписваш зрителя в монолога му с въпроса: ‛Дали съм това послушно стадо?“.

Всъщност това е несъмнено и театралният жест на класическата монодрама, с който актьорът успява да въвлече гледащия и слушащия в затворения, но дълбоко конфликтен свят на представяната драма. Брус Майерс показа, че прекрасно владее тайните на нейното майсторство. Спектакълът му завъшва с епилога на прочутия отговор-целувка върху устните на Инквизитора, която после Альоша ‛плагиатства“ при раздялата с брат си малко преди края на тази знаменита глава от ‛Братя Карамазови“.

Колкото до Питър Брук, онези, които са гледали най-вече късни негови представления (от 90-те), са открили станалия театрална класика негов стил в дискретният чар на непоклатимата сценично-музикална партитура на представлението. Това въплъщение на неговото убеждение в живата сила на театъра може да включи дори само сетивно всеки зрител в смисловото движение на спектакъла. Онези, които се пребориха стоически с локвите и задръстванията по дъждовните софийски улици, сами се убедиха в правотата му.

Виолета Дечева