"Първи клавирни концерти" – това е идеята на Павлина Доковска в поредния й много успешен компактдиск, който се слуша с голямо удоволствие. И тук моят отзив може спокойно да свърши. Но за да не го сбъркате с рекламата, продължавам с радост. Към ‛продуктите‛ на Доковска винаги посягам с доверие и интерес, защото знам, че там ме очаква светът на нестандартен, но и на стабилен музикант, на един професионалист, който няма да пропусне да ме ‛купи‛за своята гледна точка. В днешния пренаситен звукозаписен свят, особено на нови и нови версии на тези творби (да вземем само първия Лист-концерт), и Доковска, и ‛Гега Ню‛ поемат риска ‛да се включат, да се намесят в състезанието‛. Към него се прибавят единственият концерт на Скрябин и първият на Прокофиев – заедно с участието на българския радиоркестър. Дирижира Владимир Гяуров. С него Доковска прави чудесен, перспективен тандем в атмосфера на спокойно, но и атрактивно единомислие. Звучи музика, сътворена от хора, които много добре си знаят работата и са включили целия си талант и опит в личния прочит на тези три толкова различни музикални текста. Различни по отношение на романтичната идея във всеки един от тях, съхранили проявите на първи клавирно-концертен опит.

Павлина Доковска не страда от излишен романтичен патос, слава Богу. Тя подхожда към текста с трезва структурна целенасоченост, оценила великолепните възможности, който й се предлагат от само себе си, ако удържи формата чрез звука и, защо не, звука чрез формата. В тази насока на индивидуалната й музикантска същност с разбиране я допълва и подкрепя Владимир Гяуров – това взаимно усещане и разбиране ще бъдат сигурно сериозното основание и за бъдещи проекти между двамата.

Гяуров също чете текста през формата, като не се бои да подхожда самостоятелно в изграждането й при такива ‛хитови‛ композиции (специално Лист и Прокофиев-концерт). Прекрасно е, че абсолютно е ‛отнета думата‛ на банализиращия патетичен ‛ад либитум‛ възглед и в Скрябиновата творба. Пресяването на емоциите е довело до засилване на въздействието. Това не е парадокс, а логична ‛развръзка‛ на умен творчески подход към определена драматургия. Доковска и Гяуров го постигат без никакво усилие с красиво загатване на една дълбока емоционална подвижност. В изкуството си и двамата се развиват, като бягат от клишетата на ‛многозначителността и уникалността‛ и вървят гъвкаво към естествения, ведър музикален разказ, който днес привлича много силно.