Богомил Райнов, поезия
Богомил Райнов (19 юни 1919 – 8 юни 2007) беше естетстващ циник, който се поставяше над времената. Но следваше, понякога с много талант, извивките на своите времена.
Ето как:
НАКЪДЕ ли ни води пътеката?
Ний сме с теб само двама сега,
ний сме с теб и вървиме полека,
и вървиме, не знам откога.
Слънчев лъч пада, в него повяхнал,
върху твоето рамо без срам.
Аз протягам ръка да го махна
и забравям ръката си там.
Гледам твоята мургава буза,
гледам твойта басмена пола
и коляното, малко охлузено
от зъбите на остра скала.
С тези дребни безценни съкровища
бих бил, вярвай, безкрайно щастлив
под прохладния мрак на боровете,
сред дъха на босилека див.
Но в очите ти тих се оглежда
само смърчът, от слънце облян,
и студено е тъй безнадеждно
твойто рамо под топлата длан.
Накъде ли ни води пътеката?
Бяхме двамата с теб досега.
Но в завоя усоен полека
ето, среща ме мойта тъга.
ДАЛИ ЩЕ ДОЙДЕ любовта при мен
с дъх люляков и тропот на капчуци
и в здрача, толкоз мек и тъй зелен,
сърцето ми ръждиво ще отключи?
Или ще взема някоя жена,
която нито любя, нито мразя,
за да не вика никой: ‛Остаря,
ала животът му все тъй е празен‛?
За да ми готви в кухнята, вмирисана
на груб сапун и изгоряло масло,
и стаята, приведена, да чисти
с коси разчорлени, с пола разпасана?
Или да ходи с мене по кантори
и да се храним в евтина гостилница
и вместо топло дружеско говорене
да си разменяме звънтеж на вилици?
Очите, помраченото чело
и устните й да ме отвращават
и само вечер в старото легло
с изтъркан навик да я пожелавам?
А тя да ме приема като дълг,
като тегло, престанало да тегли,
и пътят на живота да е дълъг,
като за биволи зажеглени?
Из стихосбирката Любовен календар, 1942 г.
Ето как:
НАКЪДЕ ли ни води пътеката?
Ний сме с теб само двама сега,
ний сме с теб и вървиме полека,
и вървиме, не знам откога.
Слънчев лъч пада, в него повяхнал,
върху твоето рамо без срам.
Аз протягам ръка да го махна
и забравям ръката си там.
Гледам твоята мургава буза,
гледам твойта басмена пола
и коляното, малко охлузено
от зъбите на остра скала.
С тези дребни безценни съкровища
бих бил, вярвай, безкрайно щастлив
под прохладния мрак на боровете,
сред дъха на босилека див.
Но в очите ти тих се оглежда
само смърчът, от слънце облян,
и студено е тъй безнадеждно
твойто рамо под топлата длан.
Накъде ли ни води пътеката?
Бяхме двамата с теб досега.
Но в завоя усоен полека
ето, среща ме мойта тъга.
ДАЛИ ЩЕ ДОЙДЕ любовта при мен
с дъх люляков и тропот на капчуци
и в здрача, толкоз мек и тъй зелен,
сърцето ми ръждиво ще отключи?
Или ще взема някоя жена,
която нито любя, нито мразя,
за да не вика никой: ‛Остаря,
ала животът му все тъй е празен‛?
За да ми готви в кухнята, вмирисана
на груб сапун и изгоряло масло,
и стаята, приведена, да чисти
с коси разчорлени, с пола разпасана?
Или да ходи с мене по кантори
и да се храним в евтина гостилница
и вместо топло дружеско говорене
да си разменяме звънтеж на вилици?
Очите, помраченото чело
и устните й да ме отвращават
и само вечер в старото легло
с изтъркан навик да я пожелавам?
А тя да ме приема като дълг,
като тегло, престанало да тегли,
и пътят на живота да е дълъг,
като за биволи зажеглени?
Из стихосбирката Любовен календар, 1942 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
