Български  |  English

Гражданското общество и културното наследство: възможности и предизвикателства

Памет, идентичност и материална култура. Нещата, за които се вълнуваме, са най-често от лично естество, свързани са със собствената ни идентичност, като скромната индонезийска статуетка от сандалово дърво на родителите ми, спомен от пребиваването им преди 1955-а в бившата холандска колония. Първоначално само лични, предметите от културното наследство често по-късно се превръщат бавно в почти публична собственост. Такъв е случаят с портрета на Ян Сикс, нарисуван през 1642-а от Рембранд, и до днес намиращ се в дома на семейство Сикс в Амстердам край Амстел. Забавен случай на донякъде лично, донякъде обществено притежание, защото картината е обявена за национално богатство и е под строг държавен контрол.

Много са начините, по които паметта се материализира.. Запазваш нещо за спомен, получаваш наследство, ставаш притежател на нечия плячка или трофей, просто съхраняваш семейните фотографии и истории като тема за разговор на чаша кафе. Може би дори издигаш паметник на някой твой предтеча, отзивчив кмет, герой от съпротивата. Понякога, дори без да разбираш от тези неща, намираш забравено със столетия съкровище, забравен музей, който се оказва капсула на времето. Така се случи с музея Тейлерс в холандския град Харлем, основан през 1783-а от група образовани господа, вярващи в Просвещението, и преоткрит точно преди пълното му изличаване през 80-те години на XX век. Сега музеят е смятан за неповторимо и ценно свидетелство за Просвещението в Нидерландия.

Физическите измерения на онова, което наричаме ‛предмет на културно наследство‛, са също твърде разнообразни. Може да са произведения на изкуството, но също и всекидневни предмети от далечното минало (Дейвид Льовентал предупреждава, че ‛миналото е чужда държава‛), които увеличават културната стойност на историческите сгради, на свой ред все повече разбирани и оценявани в ‛екологичната си ниша‛ с обграждащите ги градини и дори цели градски пейзажи. Най-накрая, това може да е и постоянно променливата, но различима и застрашена историческа среда.

Дори се случва тягостни следи от трагичното минало да се превърнат в неосъзнати знаци, в случайни мемориали. Така стана с рядко срещаните надгробни паметници на членове на холандската нацистка партия, които заради малкия си брой днес се смятат за неповторимо свидетелство от една вече почти изтрита памет. Или пък нежелани остатъци от още спорното минало, като предизвикалата силни разногласия бронзова статуя на Руския войн в Талин. Пример за превръщането на един травматичен период в ‛място на паметта‛, най-вече с образователна стойност, е музеят ‛Терор хаза‛ в Будапеща. Това е сградата на Гестапо, по-късно щабквартира на тайните служби, наскоро превърната в мемориален център, чрез който историята се преосмисля, вместо да се пренебрегва, отрича или дори изтрива. Можем да се запитаме дали тези примери са същински културни паметници. Отговорът е ‛да‛, стига хората да гледат на тези места или обекти като на част от идентичността – все едно дали положително, отрицателно или неутрално.

Форми на опазване на културното наследство. Съществуват толкова форми на ‛управление на културното наследство‛ или ‛опазване на културното наследство‛, колкото форми имат и самите културни паметници. От твърде консервативното опазване, реставрация и консервация до внимателното изучаване, научно или не; от възприемането на наследството като тема на вдъхновение до използването му като средство за образование; от културния паметник, представляващ празна фасада сред иначе напълно реставриран градски ансамбъл или пейзаж, до най-важен обект на международния масов туризъм. Подобен пример за свободно вдъхновение са типичните за Амстердам фронтони, станали сега типична черта на модерната градска среда из цялата страна. Подходът, който най-успешно обобщава всички подходи и усилия, като наред с това изразява определена духовна нагласа, е ‛промени, съпроводени с грижа‛, което означава самостоятелен процес на изменение, ангажимент, откровеност и почит, както и съвместна работа с други деятели.

Един от най-важните въпроси е: кой трябва да действа? Обичайно, обществените и частните деятели са ясно разграничени, всеки е подчинен на собствения си набор от различни правила. В областта на културното наследство обаче, в което става дума за стойности, неизразими само с икономически или финансови - нито със строго частни или лични - мерки, има едно интересно припокриване, което бих нарекъл ‛обща‛ област. В нея стойностите се измерват чрез истински задължения, каквито са любовта, приятелството, нечие хоби, доверието. Или поддържаш наследството, или то просто не съществува.

Друга, често пренебрегвана страна на обичайното мислене за културното наследство като публично или частно е, че с времето тези две сфери някак от само себе си все повече ще се припокрият. Нещо изключително старо, само заради неповторимостта си, ще изгуби индивидуалната си значимост, защото неповторимостта има смисъл единствено в колективна перспектива.

Трети важен момент в механизма на оценяване е приписването на стойност. Онова, което често бива забравяно, е, че основанията, мирогледът на наследниците, на второто поколение притежатели винаги се различават от тези на предшествениците, на завещателите. Получавам от родителите си носители на споделена памет, защото съм споделял живота им. Но внуците не са делили живота си с тях, затова смисълът, който те, третото поколение, придават на наследените предмети, се различава от този, който им придава моето. Бих препоръчал винаги да обръщаме внимание на тези механизми. Всяко поколение има ново отношение към остатъците от миналото, към времето, като заедно с това съотнася днешната ценностна система към тази на предшествениците си. Основанията да държим в музея определени експонати още ли са в сила? Ако да, защо? Ако не, какво се е променило, с какво ще ги подменим?

Разговор. Бих обобщил по следния начин: динамиката на културното наследство показва, че става дума за изменчив процес, тъй като обществото и ценностите му постоянно се развиват. Затова всеки свързан с проблема трябва да е непрекъснато и дейно зает, като често отчита връзката между променената си същност и културното наследство, за да е способен да прави правилни избори (‛Да, това ни принадлежи и ще се погрижим за него по най-добрия начин‛). Най-важното условие, струва ми се, е този процес да бъде съпроводен с разговор, в който постоянно се обсъждат ценностите на групата, те дори се утвърждават в самия разговор. Важна е също идеята за ‛ние‛: кого допускаме да се произнесе, да участва в процеса, да бъде чут гласът му?

Очарователна констелация археологически паркове в Италия. Ето два примера. Грижата за седем археологически, монументални и природни парка в централна Италия, около залива Пиомбино, в древните етруски земи, е поета от смесено обществено и частно сдружение, обхващащо пет общини, провинциалната администрация, няколко търговски камари, две асоциации на културни експерти и поне тридесет и три малки частни предприятия.

Последните извършват най-вече услуги, инфраструктурни и конструктивни работи. Подготовката и получаването на инвестиция от близо 20 милиона евро (повече от половината предоставена от Европейския съюз) им отне много време. Системата проработи през 1993-а и има шумен успех. Давам този пример, защото посетих един от парковете през лятото на 2005-а и съм очарован. Водещата идея е поразително съвременна: скромно, с много доброволци, с постоянство и интеграция на всички служби, свързани с посетителите. Има школа за археологически разкопки, център за посетители, красиво крайбрежие наблизо, грижа за околната среда, изключително високо квалифицирани, млади експерти за музейни гидове, с отношение към парка като към свой. Това е забележително, доколкото Италия, която за много културни институции в България служи като модел, дълго време беше отрицателно настроена към частното участие в националното наследство. Може би знаете, че в резултат на това културното наследство не беше използвано изобщо, дори, още по-лошо, истински занемарявано. Но дори италианските власти с времето осъзнаха, че тяхната администрация е не само неспособна да се грижи, но дори е нежелателно да влиза в роля, която обществото може да изпълни само, на място, в малък мащаб и с чувство на истинска отговорност.

Монументенвахт. Вторият ми пример е от моята страна, Кралство Нидерландия. От 1973 г. съществува непрекъснато развиваща се система от частни инициативи, които помагат на собствениците на паметници на културата, на обществени и частни собственици, да се грижат за собствеността си. Системата се нарича Монументенвахт (охрана на паметниците). Тази служба, събираща членски внос, извършва периодични инспекции, дава съвети и се грижи за поддръжката. Това е доброволна организация, никой собственик не е задължен да става неин член. Но собствениците на вписаните в регистъра на паметниците на културата сгради са, от друга страна, задължени да поддържат собствеността си в добро състояние. В противен случай подлежат на глоба. Добрата страна на службата Монументенвахт е, че тя действа на принципа на застраховката. На някои собственици им липсва време, на други - познания за висококачествени реставрационни или консервационни работи. Освен това дългосрочните разходи за реставрация могат да бъдат съществено занижени чрез постоянна и честа поддръжка. Днес 12 500 (28,5 процента) от регистрираните в страната паметници на културата се инспектират от тази частна служба. От няколко години се развиват два нови клона: един за археологически паметници, които в повечето случаи се нуждаят от същата степен на грижа като архитектурните паметници, и втори, специализиран в опазването на произведения на изкуството в градска среда (Кунствахт), обхващащ части от сгради с уникални архитектурни черти, но когато самите сгради не са паметници на архитектурата. И тук особеността е: малък мащаб, доброволни начала, вяра в необходимостта от включването на експерти от множество различни дисциплини.

Възможности и предизвикателства: гражданското общество. Не е изненадващо, че България, като току-що присъединила се към Европейския съюз страна, според мен, е на прага на множество вълнуващи нови възможности. Макар и това често да изглежда трудно постижимо, гражданското общество е единственият път в дългия процес на трайна грижа за културното наследство. Струва ми се, че България разполага със забележителни възможности: историческото, културното и природното наследство са огромни и все още до голяма степен непокътнати, и, което е още по-важно, относително непознати на света. Изоставането на страната заради политическата ситуация в десетилетията след Втората световна война може да се превърне в предимство. Можете да се възползвате от множество добри практики, до които другите са стигнали, лутайки се години наред, задавайки си въпроса кое е правилно, кое - не (и защо). Сигурен съм в това, още повече, че Европейският съюз е способен и има волята да подкрепи много инициативи в тази посока. В случай, че се предприемат цялостни – не широкомащабни! – подходи, обхващащи природата и културата, с мисъл и за опазването, и за използването им. Най-лошият начин да се опитваш да съхраниш нещо живо е да не го използваш.

Предизвикателствата, разбира се, са огледален образ на възможностите. Ето само някои: може да се окаже трудно да се устои на изкушението за съревнование с администрацията или частния бизнес, вместо всеки да работи в своята област. Бих казал, не се дръжте нито като политическа партия, нито като държавна организация, нито като бизнес предприятие. Ще изгубите битката и на трите фронта, ако забравите онова, което ви е присъщо: личната ви, безкористна ангажираност като гражданско общество, неповторимата ви роля на застъпници. Няма да е лесно да намерите общ език с останалите играчи, но ако не го сторите, никой няма да ви приеме за свой партньор. Най-добрите ви съюзници са може би някъде до вас: българските дружества, асоциации и фондации, свързани трайно с околната среда и природата. Може да се окаже полезно да се приеме подходът стъпка по стъпка да сближавате интересите си с тези на други, вече съществуващи инициативи, насочени към опазването на природата, или тези на "Отворено общество" и заедно да развиете вдъхновяваща, но и реалистична визия, която да споделите с всички заинтересовани. Колкото до мащабите: мое дълбоко убеждение е, че местните общности са съществени по отношение на културното наследство, защото наследството е преди всичко местно. Националният тръст би могъл да бъде най-добрата форма на подобна организация.


Превод от английски: Христина Иванова
още от автора
Д-р Риймер Кнооп ръководи културно-консултантска агенция в Амстердам - Gordion Cultureel Advies. През последните две години той е съветник и ключов участник в холандско-българския екип на проекта "Изграждане на компетентности за общото законодателство на
P.S.Този текстг-н Риймер Кнооп представи като свой принос в международния семинар "Европейските национални тръстове и успешната формула за съхранение на историческата градска среда в България", организиран през май 2007 г. в София от сдружение "Българско национално наследство - Фердинандеум".


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”