Цензурата вече е различна" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Пиотр Пиотровски: <i>Цензурата вече е различна</i>
Български  |  English

Пиотр Пиотровски: Цензурата вече е различна

Разговор в редакцията

Изкуство в квазидемократична система


Проф. Пиотр Пиотровски беше в България, за да изнесе лекцията Отвъд демокрацията – за посткомунистическата цензура в изкуството. Той гостува на Нов български университет на 3 май по покана на Ирина Генова в рамките на семинара Визуалният образ, ръководен от нея. Лекцията беше посрещната с интерес от магистри и докторанти от НБУ и от Софийския университет.



Диана Попова: Преди десет години вашите интереси бяха съсредоточени върху тоталитарното изкуство в Средна Европа. Включихте и България в своето изследване. А вчера лекцията ви в Новия български университет бе посветена на цензурата в съвременното посткомунистическо изкуство. Как преминахте от едната тема в другата?

Пиотр Пиотровски: За да опростя въпроса, ще кажа, че тогава работех в областта на историята - историята на изкуството в централна Европа в периода 1945-1989. Изследвах взаимовръзките между изкуството и тоталитарната държава. И търсех изкуство, което, макар и свързано с тази ситуация, да е същевременно в някакъв смисъл опозиция на държавата. Тоест, независимо изкуство, което създава свободно пространство вътре в тоталитарната система. Този проект беше тежък и широкообхватен, включваше целия регион на средна Европа заедно с Югославия, Румъния, България... След като го завърших и го публикувах преди две години в Полша, започнах да мисля за нов проект, свързан вече със съвременната ситуация в този регион. И установих, че дори и след падането на Берлинската стена, продължават да съществуват механизми, които се опитват да потискат изкуството, които се опитват да поставят ограничения на свободното изразяване. Най-просто казано, преди се интересувах от изкуството в нещо като квазитоталитарна система, а сега се интересувам от връзките между изкуството и квазидемократичната система. Част от причините да се заема с този проект са лични. Живея в Полша. А Полша след 1989 г. премина към демократичен начин на мислене и креативна нова система, но почти веднага, за съжаление, се появиха проблеми, свързани с властта на църквата. Църквата се възприемаше като най-властната институция: нейната идеология бе ключова в изграждането на новата демократична държава. Наблюдавах множество прояви, насочени срещу свободното изразяване – явяваше се нова цензура. Исках да я сравня с подобни явления в други посткомунистически страни. Да проуча дали там действат същите механизми при създаването на култура и изкуство. И дали те срещат подобни трудности в установяването на реална демокрация.

Диана Попова: Когато споменахте за властта на църквата в Полша, аз естествено започнах да мисля за ситуацията у нас, в България. Тук църквата стои много встрани от всичко, бих казала – не само от властта, но сякаш и от самия реален живот. Тя не е фактор, който може да налага толкова мощно цензура. Държавата също, впрочем, доколкото няма особен интерес към съвременното изкуство. Като се замисля, у нас като че ли има някакви не съвсем осъзнати форми на автоцензура по-скоро, отколкото на цензура. Как стои въпросът с автоцензурата в Полша?

Пиотр Пиотровски: Това е труден въпрос, трудно е да се намерят примери за автоцензура. Защото, ако хората се самоцензурират, ние не знаем това, те не го споделят... Определено мога да кажа обаче, че цензурата, институцията на цензурата, дори на скритата, не е същата, която беше във времето на комунизма. Тя е различна, създава нова ситуация – не е официална и безапелационна. Тя е скрит механизъм, при това много мек. Той предпазва например художниците да показват изложби на определени места, защото кураторите и директорите им се страхуват от последствията. Като пример ще посоча изложбата на Зофия Кулик, на която бях куратор през 1999. Тя беше озаглавена „Моят дом, моят музей“ и се състоеше от няколко произведения – нещо като обелиск с балюстрада, взети от нейната къща, а по стените имаше фотографии на класически голи скулптури, правени в Ермитажа в Санкт Петербург. Фотографиите бяха фокусирани върху мъжките гениталии, заснети отблизо. Директорът реши да не показва тази изложба, защото се страхуваше от реакция – преди всичко на политиците от червеното крило, а освен това в този момент и папата беше на посещение в Полша. Това беше вид цензура. И понеже зададохте въпроса за автоцензурата – да, има такова нещо. Но не толкова при художниците, колкото при кураторите и директорите на институции. Поне в Полша е така.

Диана Попова: Споменах за автоцензурата по-скоро във връзка с липсата на външен властови натиск върху художниците в България. В този смисъл те изглеждат много по-свободни. Но ми се струва, че действат някак превантивно – правят приятно, учтиво изкуство, което изначално отказва да скандализира публиката, да прави нормални съвременни провокации, така да се каже. И когато по някаква причина все пак стане скандал, художниците са първите, които се оказват изненадани...

Пиотр Пиотровски: Аз съм абсолютно убеден, че ситуацията в България и в Полша е различна в много отношения. И като роля на църквата, и като социална структура, и като обществени настроения. Но не вярвам, че няма горещи теми в тази страна, че няма въпроси, които са много чувствителни и дори са табу. Да кажем, дори само един такъв въпрос от универсален интерес за изкуството – гей-проблематиката. Доколкото знам, гей-поведението, гей-обществата не са много добре приети тук. Нима няма художници, които засягат тези проблеми по повече или по-малко радикален начин? И правейки това, нима не срещат на свой ред проблеми в обществото?

Диана Попова: Аз поне не се сещам за такъв художник.

Пиотр Пиотровски: Но все пак има гей-общества, нали? Ако има някакви напрежения между гей-обществата и социалния мейн-стрийм, защо изкуството не ги засяга, не ги анализира по някакъв начин? Автоцензурата е може би част от обяснението. Другата възможност е изкуството тук да не е чувствително към социалните проблеми така, както е в Полша.

Диана Попова: Да, така изглежда. Защото тук има гей-общности и проблемите, за които говорите, наистина съществуват. Но те някак си не са в центъра на вниманието – и на обществото като цяло, и на художниците. Дори когато самите художници са с различна сексуална ориентация, те работят в същите неутрални теми като останалите.

Светла Петкова: В това отношение съвременното българско изкуство е много праволинейно – върви в една посока, без да се отклонява.

Пиотр Пиотровски: Нима искате да кажете, че няма изкуство, което да е чувствително към социалните проблеми, към политическите проблеми?

Диана Попова: Има, но то не е значимо – понякога и само по себе си, но повече като отзвук в обществото. Ситуацията е твърде сложна, не може да се обобщи в няколко думи. Както знаете, в България няма Музей за съвременно изкуство, публиката няма изработени навици и рефлекс за него. Съответно и художниците губят интерес към тази публика, комуникацията се къса – изкуство и общество сякаш говорят на различни езици; малко са и местата, постоянните места, където могат да се срещнат... Трудно се осъществява елементарен контакт – дори на нивото на праволинейната хетеросексуалност, да не говорим за по-сложни социални, политически или други чувствителности.

Пиотр Пиотровски: Този въпрос много ме интересува. Миналата година бях в Латвия. Обществото там е много хетеросексуално и хомосексуалните общности срещат сериозни трудности. Питах жената, която ми помагаше да събирам материали, дали има гей-изкуство или въобще изкуство, което се занимава с тази проблематика; и тя каза – не, няма. Както ми казвате и вие. В Полша това е гореща тема, включително за правителството – то е едно глупаво дясно правителство, което говори агресивно за гей-движението и за други либерални движения. От друга страна, гей-общностите са доста силни, те се заявяват и се борят за правата си. И има изкуство, което се занимава с тези проблеми, дори прави изложби, специално посветени на тази тема. Например изложбата „Изкуство и демокрация“, курирана от мой приятел и колега в департамента – Павел Лешкович. Това действа като един вид мобилизация за изкуството и либералните общности срещу самото правителство. Ето ви две различни ситуации – в Латвия и в Полша; или в България и в Полша. Много ми е любопитно това, че художниците не засягат табуираните проблеми в обществото. Опитвам да си го обясня от друга гледна точка. Тук, в България, също както и в Латвия – а и не само там, има много подобни примери – по времето на комунизма няма силно независимо изкуство. Изкуството е много повече инфилтрирано от държавните институции и агенции, независимите общности са сравнително слаби. Така че може би липсата на традиция е това, което поражда колебания, нерешителност, страх да се засягат темите табу.

Диана Попова: Липсата на традиция, за която говорите, може би е причина и за нещо друго – твърде забавените реакции на обществото у нас. Например статия, публикувана във в. „Култура“ преди една година, сега се оказва в центъра на национален скандал. Впрочем той е свързан с картина на ваш съименик...

Пиотр Пиотровски: Да, чух за това – Антони Пиотровски. Но той е свързан с друг въпрос – за национализма.

Диана Попова: Така е, но го споменавам във връзка със забавянето. Защото това съвсем не е единственият пример за скандал, отекващ в обществото след цяла година време. Разбира се, причините са много по-дълбоки – както всеки път, когато става дума за национализъм.

Пиотр Пиотровски: Мисля - и може би трябва да направя такова изследване, за да съм сигурен - че тук, в югоизточните европейски страни, в така наречените глокални страни, въпросите за национализма и националната идентичност са много по-горещи от тези за сексуалната идентичност, характерни за други страни. Например в Чехия националната идентичност не поставя такива проблеми, хората не се интересуват толкова от нея. Тук обаче тя предизвиква много повече напрежения. В Полша тя също се явява, но по други причини. Като истинска католическа страна, в нея некатолиците са малцинство и са потискани не само от държавните институции, но и от социалните механизми – с едно такова меко потисничество. Но тук, на Балканите, където религията не играе толкова съществена роля, въпросът за националната идентичност става много по-важен.

Диана Попова: На мен ми изглежда като игра, като изкуствено предизвикана драма – едни хора измъкват отнякъде даден проблем, други се включват, ‛напомпват ‛ го. Но никой всъщност не търси решение, никой не се стреми дори да види реалните му измерения: просто създават проблема, премятат си го във въздуха, после той избледнява и изчезва - до следващия път.

Пиотр Пиотровски: Но все пак нещо определено витае във въздуха. Чух, че конференция, посветена на националната идентичност, е била отменена от БАН. Значи скандалът е предизвикал напрежение, след като е взето такова решение. Тоест има някакви социални и политически реакции, има дискусии.

Диана Попова: Да, но не мисля, че ще има значими промени като следствие от тях. Защото този тип скандали се създават по съвсем други причини - използват се, за да покрият нещо или да пренасочат вниманието, да създадат напрежение в обществото, което мигом изчезва, когато скандалът изпълни предназначението си. Това е механизъм, който постоянно се възпроизвежда – лесно предвидим и неприкрито манипулативен – през последните 17 години. Той нагнетява, разбира се, национализъм, но натрупването се проявява по-скоро като възраждане на консерватизъм – поне в периодите между два скандала.

Пиотр Пиотровски: Това е голям въпрос – възраждането на консерватизма. Преди всичко защото е част от общата ситуация. Включително и за Полша. Въпреки че не съм сигурен дали става дума за „възраждане“ – то е по-скоро призив към консерватизъм, предизвикване на консерватизъм. Защото не мисля, че обществото преди е било толкова консервативно, колкото е сега. Забавното е, че по времето на комунизма имаше много гъвкава игра с консерватизма. Комунистите по някакъв начин бяха също консерватори. От друга страна, консерваторите се възприемаха като противници, защото да си консерватор, означаваше да си против системата, против ценностите й и т.н. Но сега това, което наблюдаваме, е истински взрив на консерватизъм в Полша – по отношение обсебеностите на обществото, присъствието на религията, на т. нар. християнски и семейни ценности и т.н., които са главният дискурс на управляващите партии в момента. Затова мисля, че това е много по-генерален въпрос – как посткомунистическите страни се отнасят към консерватизма, как ситуацията спомага за появата на консервативни ценности. Може би с някои изключения, като в Чешката република например, останалите са изправени пред този проблем – консервативна вълна от един или друг вид. Това е може би общият бекграунд, върху който можем да дискутираме културната ситуация в тези страни...

Диана Попова: Може би. Но дали става дума за вълна – не съм много сигурна. Ако я имаше, тя би провокирала някакво противодействие, търсене на нещо ново и различно. А в България като че ли няма такива нагласи – поне не все още. Може би затова и поставих въпроса за автоцензурата, за неосъзнатото самоцензуриране на художниците: те се опитват да поставят себе си и произведенията си в рамките на консервативните ценности - така, както си ги представят.

Светла Петкова: В лекцията ви бяха много интересни примерите, които дадохте за прояви на цензура в Русия и в Полша...

Пиотр Пиотровски: Те показват как хора, които се занимават с визуални изследвания, са били съдени и осъдени. Изложбата в Русия е „Социална религия“, състояла се през 2003 в Москва в Центъра за човешки права. Директорът на центъра Юрий Самодуров е осъден да плати 100 000 рубли. Осъден е и кураторът на изложбата – Людмила Василовская. Заради богохулство и подигравателно отношение към църквата. Другият пример е от Полша, където Дорота Ниезналска е осъдена за шест месеца на т. нар. „ограничена свобода“, което значи безплатна обществена работа. Но това решение не е окончателно, тя обжалва – и така процесът си върви, и продължава... Тези примери показват как хора, които се занимават с визуална култура, са въвлечени в съдебни дела – и то по държавно обвинение: „държавата Полша срещу Ниезналска“ или „Русия срещу Самодуров“. Това е много важно. Защото ако са граждански дела, нямаше да има проблем – всеки може да отиде в съда и да се оплаче. Но тук въпросът е вече политически. И в двата случая обвинението е в богохулство. Става дума за две държави, в които ситуацията е плашеща именно заради това обвинение. Самите страни са различни: Полша е член на Европейския съюз, Русия е много повече автократична, може би полудемократична или дори не полу-. Но и двете са посткомунистически и са изправени пред един и същи проблем. Интересно е да се сравняват, защото сравнението показва много неща. Например как в Полша религията и иконографията са въвлечени в политиката – и е проблем това да бъде показано на публиката.

Диана Попова: Интересно е как държавата се аргументира, какви причини се изтъкват, когато тя се изправя срещу изкуството?

Пиотр Пиотровски: Причините са различни в Русия и в Полша. В Русия те са много по-четливи - Путин разиграва картата на църквата. И когато църквата се оплаче от дадена изложба, администрацията използва това, за да покаже колко силно подкрепя църквата. Там има ясен политически жест. В Полша е по-сложно, защото тя е много по-религиозна страна от Русия. Корените на оплакването от т.нар. оскърбление на религиозните чувства са много по-дълбоки. Разбира се, то също се използва за политически маневри и стратегии. Но в Полша църквата е уважавана дори в комунистическите времена – тя е толкова силна, че държавата се съобразява с нея. Като изключим годините между 1948-1954, от средата на 50-те и особено след 1989 всяка партия зачита църквата и нейната огромна власт. Разбира се, тя стана още по-силна с полския папа... Докато в Русия държавата може да има и друга политика спрямо ортодоксалната църква. Тоест бекграундът в двете страни е различен, но резултатите са много сходни. И на двете места наблюдаваме рестрикции на свободното слово.


4 май 2007


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”