Четвъртък, 7 юни. На фона на редицата родни диригентски недоразумения е много приятно да си мислиш, че отвреме навреме ти е осигурен комфортът да общуваш с диригент, който си знае добре работата. С диригент, който не се отказва да търси редки пространства за работа, при това с непознати за него оркестри – какъвто бе и Софийската филхармония до срещата им за концерта, включен в рамките на фестивала. Поредната българска изява на руския диригент Марк Кадин и личната му първа изява с филхармониците ни мина най-вече под знака на посланията на Скрябин в неговата прочута (не и у нас) Трета симфония ‛Божествена поема“. Всъщност програмата бе открита от Шумановия концерт за виолончело, включил гастрола на 38-годишния австрийски челист от унгарски произход Тамаш Варга, който от 1998 г. е първи виолончелист на Виенската филхармония. Варга е известно име и сред организаторите на цикли с класическа и модерна музика на ХХ век. Той често участва в концертите на ансамбъла ‛Винер колаж“. Затова горчива изненада бе неговото лично фиаско с концерта на Шуман, една композиция, която зад романтичните си, запомнящи се теми крие подводните рифове на сериозните авторски претенции към инструментализма на солиста. Освен че имаше проблеми с интонацията (въпреки хубавия звук и хубавия инструмент), Варга правеше грешки и в музикалния текст, което далеч не стимулираше нито оркестъра, нито диригента да стигнат до прозренията, които публиката очакваше. Цялата конфузия, на която присъствахме, може да се определи и с хладнокръвното, но добронамерено изречение: ‛Не му беше ден.“

За сметка на това Марк Кадин както винаги ‛имаше ден“ и го доказа с поредния руски шедьовър, за който, както се видя, и той, и филхармонията бяха използвали добре времето на своите репетиции. Третата симфония на Скрябин е на малко повече от сто години. И от премиерата си през 1905 година под палката на Артур Никиш досега продължава да настройва съзнанието към философско-романтични дилеми, към идеите за божественото у човека, към метаприродата на дълбинните емоции. Това е симфонията, провокирала едва 13-годишния Борис Пастернак да напише първите си музикално-поетични наблюдения, слушайки съседа Скрябин да я композира в Переделкино. Думите му са: Боже, що за музика бе това! Симфонията непрекъснато се рушеше и сриваше, като град под артилерийски огън, и цялата се строеше и израстваше от отломки и разрушения. Цялата се преизпълваше от съдържание, разработено и ново до безумие... Тези думи не може да не се споменат, когато става дума за ‛Божествена поема“, за могъщото внушение на творбата, за която Скрябин е предписал четворен състав, за да има пълната, според него самия, свобода да строи своите могъщи звукови пластики и да ги обагря със своите цветове. Беше удоволствие да слушаш до каква степен музикантите са изпълнени с желанието да се включат в божествената изповед; беше откритие да се види как могат да ‛се втурват“ какво ли невиделите и понякога доста отегчени оркестранти и как с желание дебнат своя съинтерпретатор, но и господар, за да уловят исканията му и да му се подчинят. При това с онази инстинктивна музикантска жадност, която и на тях им се случва да проявят (макар и рядко), когато видят такъв един музикален ‛запалянко“, който знае прекрасно кои са ‛хитовете“ в съзнанието на повечето меломани, но въпреки това ги води към непознатото. Води ги, за да ги изтръгне от рутината, от инерцията на преживяването; води ги, за да ги хвърли, макар и за малко, в една звукова стихия, която излита до оргиастичното и се връща успокоена, притихнала, привидно замръзнала, за да те поеме отново.

Когато всичко е построено добре и е подчинено на работата, тогава се работи добре и диригентът е длъжен да осигурява такива положителни моменти. Този откъс от едно интервю на Кадин звучи доста прозаично. Делово. Малко бизнесменски. На пулта той изглежда също така делово, не е ефектният маестро, който ще ти вземе акъла с някоя ‛хватка“. Не примира, не затваря загадъчно очи, не вае образи – изобщо нямо нищо общо с величавата романтична фигура на човека с палката. Той делово гради структурата – фраза по фраза, дъх след дъх, тук – щрихи, там – баланс, тук звукът с тази динамика, там – групата... и така нататък. Резултатът е могъща, взимаща дъха музикална конструкция, която е ‛обсадила“ не само съзнанието на музикантите, тя превзема и залата – в ‛Борби“, ‛Наслади“ и в ‛Божествената игра“, които в такова изпълнение стопяват дължините си, защото всеки звук има цел и обем, и пространство, и мощ, и... Музиката се налага от само себе си – музиката на Скрябин, прочетена пълноценно, съвременно и мащабно от Кадин. Сигурна съм, че и в следващата си програма той пак ще озадачи и пробие рутинерството с поредна бляскава идея.