Петък, 8 юни. Concierto barroco е нарекъл пиесата си Георги Арнаудов, който обяснява: своего рода музикална мистерия, интерпретация на прочутата едноименна новела на Алехо Карпентиер. Композиторът обича да „пътува“ назад (действие, характерно за неговите неспирни търсения на нови инспирации посредством преоткриване на „стари/други“ времена, естетики, идеи), в миналото, където „среща“ видения, сенки, интонации, форми и т.н. Те го вдъхновяват, раздвижват фантазията му, чиято енергия неусетно започва да се трансформира в звукова материя. Музикалният барок, роден в лоното на Ренесанса, притежава способността да изприда дългата и красива нишка на мелодията, а сплитането на нишките изтъкава феноменални динамични форми като фугата. Барокът - като епоха, в която господстват още упоение от силата на ритъма, от красотата на неговата повторяемост, разбуждаща емоциите почти наравно с мелодията. Гeорги Арнаудов прониква именно тук, за да открие емоционален свят, рефлектиращ/пулсиращ в съвременното му съзнание. Със система от собствени модели-образи, родени от озвучените старинни образци, той изгражда трите части на своя Концерт. Споделя, че прави имагинерни колажи от тях, размествайки, варирайки ги. Разположени понякога симетрично, понякога мозаечно в пространството, те пресъздават една фантазна игра на наслагване и гонене. Господства принципът на остинатото – моторно-организиращ и поддържащ конструкцията. В безконечността на мелодията, която се разстила ту ветрилообразно, ту пък в отделните инструменти, се наслояват последователно модели или техни модификации, припознава се и основната характеристика на бароковата музика. В несекващото течение на музиката изпъкват цветовете – колоритът, тембърът на отделните групи струнни инструменти. И това е също майсторство. На места композиторът постига чрез струнните звукоподобие на духови инструменти. Това, което не отговаряше на представата ми от темповите обозначения на частите на Концерта в програмата, е реализираната от диригента еднаквост/сходност на темпата в трите части, пораждаща известна монотонност. Мисля също, че Португалският камерен оркестър Кашкайш-оейраш и диригентът Николай Лалов можеха да потърсят още тембри и нюанси, за да изразят пълноценно едно безвремие, населено с различни видения, витаещи някъде в пространството, скупчено между водите на Теночитлан, сребристите блясъци на Таско и безкрайните простори на Венецианските канали, простори и зали, галерии, гробища и малки улички, заселени с неизчерпаемата пъстрота на цветове, аромати, сенки и рими ... Трябваше. Още повече, че пиесата е създадена за този състав!