Три понятия за култура, три посоки на културна политика
Опит за разчленяване
Не съм специалист по конкретиката на културните политики – ще говоря, от една страна, като човек, който е работил върху политическите употреби на културата, от друга – като участник в различни европейски фестивали, конференции, проекти и пр. вече над двайсет години, който със съжаление вижда, че българската културна сцена днес е също толкова далеч от разбирането за култура в Европа, колкото беше по времето на късния Живков. Това, което казвам, не претендира за оригиналност – опитвам се само да разгранича значения с желанието да помогна. Защото един от проблемите е в тази неразчлененост, това двусмислие на понятия и съответно политики, които довеждат до нерадостното положение в българската култура днес, дори в сравнение със съседни страни, като Сърбия, Румъния и Турция (нека спомена само три имена: Марина Абрамович, Кристиан Мунгиу, Орхан Памук1).
У нас имаме, от една страна, сакрализация на културата, което е смешно в една съвременна европейска страна, от друга – сакрализираното някак свободно се трансформира в сувенир за чужденци или популистка разпродажба на дребно. Наблюдаваме едно непрекъснато инструментализиране на културата от политици, което е не само неадекватно, но и опасно – нека напомня за абсурдната предизборна ‛защита“ на Батак срещу една студентка, за така наречените леви интелектуалци, които ще ходят да оценяват кметове, за превръщането на Националния исторически музей в ресторант в знак на салтанат към г-н Буш.
И така, ще предложа тезата, че под думата ‛култура“ ние разбираме три различни неща – стока, локалност и идеал. Всяко едно от тези значения предполага различен тип културна политика, които, поне според мен, следва да се правят от независими едно от друго звена.
Културата като стока
Културната индустрия е една от най-бързо експанзиращите в съвременния свят – помислете само колко повече филми се гледат и музика се слуша днес в сравнение с преди половин век. При това ще сбъркаме, ако кажем, че културата е печеливш бизнес само когато се практикува от Холивуд или Амазон дот ком. И няма защо да ходим при бразилската теленовела на ‛Глобо“, за да търсим алтернатива на Америка. Спомнете си, че първите и най-успешни частни предприятия на ‛прехода“ бяха издателства и вестници, спомнете си битката за хартия, които водеха те.
Емблематичната културна индустрия днес е, разбира се, музиката и най-вече явлението, което в самодейния период носеше презрителното име ‛чалга“, а после се професионализира и се накичи със значително по-гордото ‛попфолк“. Заети да правим интелигентски ритуални гримаси на погнуса, ние не виждаме какъв е проблемът в това най-популярно българско изкуство днес. Проблемът не е, че попфолкът е по-просташки, да речем, от рапа или соц-естрадата; проблемът е в това, че той така и не роди своя Горан Брегович. Проблемът е, че този музикален стил всяка година произвежда десетки еднотипни хубавици, които нашумяват с по едно монотонно парче, с по един скандал и заминават. Че нещо пречи на появата на истински звезди. Твърде лесно се влиза на пазара – и когато отваряш университет, и когато създаваш попфолк певица. Резултатът и в двата случая е сходен – ниско качество, неконкурентоспособност.
Икономистите знаят, че във всяка индустрия има мерки, които привилегироват множенето на малки играчи, има и мерки, които работят за концентрация и окрупняване – в културната индустрия днес мисля, че трябва да се прилагат вторите. Само големият играч може да бъде конкурентоспособен на един глобален пазар (не забравяйте, че днес и вътрешният пазар е глобален!). Само той може да инвестира в дългосрочни проекти, в подготовка на кадри, в реклама и т. н. И като казваме ‛голям“ за България, какъв е той в Балкански, в европейски мащаб?
Неуместно е към стоката да се подхожда с твърде високи естетически критерии, с твърде много морализъм. Едни по-общи културни норми на приличието са достатъчни. Но трябва и ясно да се разграничи тази комерсиална дейност, тази индустрия, от другата култура, която сме решили да бъде обект на обществена грижа и финансиране. У нас няма граница между комерсиално и некомерсиално – едни се обиждат, когато ги наречеш комерсиални, други не искат да се лишат от междинното положение между пазара и субсидиите. Ако се обърнем към времето на социализма, ще видим и причината. Тогавашната идеология беше обсебена от идеята за монолитност и неделимост на културата и криминалните романи на един Андрей Гуляшки например задължително се обсъждаха наред с високата литература.
Културата като място
Съвсем друго значи ‛култура“, когато мислим за мястото, което човекът заема в глобалния свят - за онзи духовен контекст, която удържа идентичности и крепи социалната тъкан. Става дума за библиотеките, самодейните групи, местните инициативи, артистичните проекти на взаимодействие с местните хора, с една дума – културното обживяване на локалното. Разбира се, тук критерият за успешност и печалба е напълно неадекватен. В това си значение културата е право на гражданина, право да живее в свят, който отговаря на разбиранията му. Критерий за успешното функциониране на този тип култура е по-скоро нейното богатство – отразява ли тя многообразието на обитаващите мястото? Или читалищното настоятелство е овладяно от пенсионери, които нямат друга работа и наблягат най-вече на т. нар. ‛автентичен фолклор“? Има ли в библиотеката онези културни продукти, които съвременният гражданин търси, или там стоят вече разпадащите се томове с Авакум Захов? Участва ли някой в ателието, организирано от гостуващите артисти?
Този тип културна политика, на която наблягаше, макар и по своя идеологически начин, комунизмът, днес е в упадък. Първата причина, разбира се, е, че тя по определение е щедра, некомерсиална, а пари няма. Или по-скоро - има пари само за щатове, за поддържане на статуквото. Софийска община най-сетне се реши да създаде своя собствен фонд за култура, дано той стане основа за една такава местна културна политика. Не само в етатистка Франция, но и в либерална Америка в кварталната библиотека можете да вземете безплатно дискове с класическа музика, рисувани детски книжки, филми от златния фонд. У нас библиотека значи книги, а книги значи Иван Вазов, а това пък е училище, задължение. И наместо празничност и творческо участие, библиотеката излъчва смертелна сериозност и скука. Култура, сведена до ритуал, до едно перманентно поклонение пред кости, вечерни проверки и чувство на вина, е просто мъртва – гражданите в най-добрия случай отчитат присъствие, после взимат диска с Хари Потър или пускат компютъра.
Да кажем, че сега били отпуснали три милиона за читалищата, да си представим, че те ще закупят продукти, които хората наистина искат да потребяват. Но има един друг проблем в локалната културна политика, който ми се струва по-сериозен: тя по определение няма зададена цел, а критериите за оценка трудно се вместват в бюрократична схема. Трябва хората да участват, да се чувстват добре, да им е интересно и приятно – а това предполага едно в Пловдив, друго в село Крушари. А и нашата културна политика от последния век протича отгоре надолу – значи, ако оставят местните хора сами да решават какво да правят, рискът е да продължи онова, което и сега наблюдаваме – изпростяване, монотонност, навсякъде фолклор, кукери, попфолк, ‛арт“ (както днес наричат туристическия кич).
Рязкото децентрализиране на локалната културна политика носи риск – просто защото на място винаги ще взимат властта пенсионерите. Централната политика трябва да противостои на това, да насърчава появата на разнообразни културни субекти: обикновено говорим за подкрепа на малцинствата, но не етнически - нека ги наречем интелектуални малцинства. Да речем младежите, които се интересуват от компютърна графика, просто нямат организационен опит, досадно им е да учредяват дружества, да правят събрания и т.н. Може би някъде ще почнат да подпомагат група графити? Или такива, които практикуват фрий рън? Това ще скандализира старите читалищни дейци – нека, ами нали затова е културата, да изявява различията, да ги удържа в рамките на символичното, наместо да предизвикват конфликти в реалния живот.
Може би е хубаво да се разбият фондовете за финансиране на местни културни инициативи, да стане така, че всяка група, всяка потребност да може да намери спонсора си. Много източници от едната страна, много усвояващи звена от другата, като критерий за успешност на тази политика бъдат разнообразието на дейностите и представянето на цялата палитра на местната общност от друга. Подобна динамика е точно обратната на онази в комерсиалната култура, тя насърчава интелектуалните малцинства, личното развитие; процеса, не продукта. Основната фигура тук е диалогът – между ученика и учителя, между артиста и местната публика, между центровете и перифериите.
Културата като идеал
Накрая, най-трудният смисъл на думата култура – онзи, в който обикновено я употребяваме във всекидневието: ‛високата“ култура, т.е. съвкупността от произведенията на духа, мерени с универсални мерки, като майсторство, талант, съвършенство.
Защо е в упадък тази култура днес, или да го кажа иначе, защо не успява да създаде големи имена като по времето на Живков? Не защото няма таланти, а защото няма механизъм, който да центрира вниманието върху тях, да ги оцени, да ги направи важни. Най-простото, което всеки от нас е забелязал, е, че практически вече няма художествена критика – има реклама, има разнообразни лични саморазправи, но системно оценяване на продукцията – къде ти! Самото културно пространство напълно се е разпаднало – както отбеляза Михаил Неделчев, има две литератури, които не се четат и не се познават. Същото можем да кажем за изобразителното изкуство, за театъра. А дали изобщо пространството се е разпаднало само на две?
Струва ми се, че центрирането на високата култура вече не е възможно в рамките на националната държава – високата култура след 1989-а вече никога не може да бъде национална. В един отворен свят високото изкуство се мери с много по-високи мерки: то взима теми, чувствителности, първоначален тласък от националното, но ако не се реализира в един по-широк контекст, не може да изпълни ролята си. Дори петнайсет културни предавания да се финансират по държавните електронни медии, проблемът пак няма да се реши: той не е в средството на комуникация, а в субекта.
Преди критикът черпеше своята легитимност от двойнственото отношение към централизираната политическа власт – като неин говорител или опонент. Днес този ресурс го няма и критическият глас се загуби в джунглата на пазара. Новият център, преподреждането на йерархиите днес е възможен само в европейски, да не казвам световен контекст. В чисто материален план това е ясно всекиму - удивителните наши оперни певци няма да имат публика у нас, която да им позволи да живеят от изкуството си – те не могат да добият в тесния национален контекст онази популярност, която им дават световните сцени. Но тук говоря за по-важното, за мярката - защото основното за успеха, и не само в културата, не са парите, а условията на състезанието; просто така е устроено човешкото същество, има повече нужда от честно състезание, за да се мобилизира, отколкото от финалната награда.
Когато говорим за високата култура, става дума за начина, по който се гради и трупа престиж. Дилемата е кое ще тежи повече: национални звания от типа на ‛народен артист“, ордени, раздавани от местни политици, или международни форми на признание? Дали националното отличие ще се дава след и заради международното, или обратно - ще бъде компенсация за липсата на такова? По-общо казано: ще позволим ли да се задълбочава пукнатината между почвеници и западници, която беляза последните 17 години?
С една дума, смятам, че политиките в този трети смисъл на думата култура трябва да са насочени към включването на българските автори в големите европейски и световни мрежи, към експанзия, не към бранене на предполагаема самобитност, зад която обикновено стои едно шуробаджанашко взаимохваление. Подобно интегриране ще даде жизнено необходимия нов център на високата култура.
Дали българските експерти, чиновници, артисти са готови да се откажат частично от своя културен ‛суверенитет“, за да се впишат в едно по-широко пространство? И да не са, скоро ще им се наложи да го направят, тъй че най-добре да се приготвят отсега. Аргументът им ще е, че няма ясни критерии за йерархии в областта на високото изкуство, които да сме били принудени да приемем. Все пак мисля, че неминуемо ще почнат да олекват съвети, конкурси, фестивали, стипендии, в които не участват видни чужди колеги. Това, разбира се, предполага битка с популистките и невежи медии, които спекулират с това кое в Европа е престижно и кое не, кой експерт е важен и кой просто е познат на нашия чиновник. Нужна е не само просветителска подготовка, която да ни помогне да бъдем нащрек, когато представят свирилия в някакво баварско училище като ‛концертирал в Германия“. Установяването на ясни йерархии за оценка на високата култура предполага чуждите ни колеги да бъдат непосредствени участници в културния диалог, да се превърне българското публично пространство в част от европейското.
---
Ще оставя за един философски дебат това дали между трите значения на ‛култура“ има дълбока връзка – в този текст си поставих за цел да ги разчленя, да дефинирам критерии за успешност на всяка една от посоките, които те очертават. Ще оставя и конкретната практика на художествените дейци, които прескачат от едната към другата логика. Това, което подчертавам, е, че трите смисъла предполагат съвсем различни политики, подчинени на различни критерии. При комерсиалната култура става дума за печалба, пазари, стабилност, качество – както при всяка друга индустрия. Локалната култура трябва да оценяваме през участието, културната педагогика, през многообразната форма на диалог между артисти, самодейци, граждани. Що се отнася до високата, културата на усилието, таланта, съвършенството - тя е въпрос на престиж и постиженията в нея трябва да се откажем да оценяваме сами.
1. Не казвам, че у нас хората са по-малко талантливи. Но ако най-известният български художник Недко Солаков, когото познават във всички важни галерии и изложби в Европа, у нас е известен главно на специалисти, нещо в геометрията на културното пространство явно е сбъркано.
Не съм специалист по конкретиката на културните политики – ще говоря, от една страна, като човек, който е работил върху политическите употреби на културата, от друга – като участник в различни европейски фестивали, конференции, проекти и пр. вече над двайсет години, който със съжаление вижда, че българската културна сцена днес е също толкова далеч от разбирането за култура в Европа, колкото беше по времето на късния Живков. Това, което казвам, не претендира за оригиналност – опитвам се само да разгранича значения с желанието да помогна. Защото един от проблемите е в тази неразчлененост, това двусмислие на понятия и съответно политики, които довеждат до нерадостното положение в българската култура днес, дори в сравнение със съседни страни, като Сърбия, Румъния и Турция (нека спомена само три имена: Марина Абрамович, Кристиан Мунгиу, Орхан Памук1).
У нас имаме, от една страна, сакрализация на културата, което е смешно в една съвременна европейска страна, от друга – сакрализираното някак свободно се трансформира в сувенир за чужденци или популистка разпродажба на дребно. Наблюдаваме едно непрекъснато инструментализиране на културата от политици, което е не само неадекватно, но и опасно – нека напомня за абсурдната предизборна ‛защита“ на Батак срещу една студентка, за така наречените леви интелектуалци, които ще ходят да оценяват кметове, за превръщането на Националния исторически музей в ресторант в знак на салтанат към г-н Буш.
И така, ще предложа тезата, че под думата ‛култура“ ние разбираме три различни неща – стока, локалност и идеал. Всяко едно от тези значения предполага различен тип културна политика, които, поне според мен, следва да се правят от независими едно от друго звена.
Културата като стока
Културната индустрия е една от най-бързо експанзиращите в съвременния свят – помислете само колко повече филми се гледат и музика се слуша днес в сравнение с преди половин век. При това ще сбъркаме, ако кажем, че културата е печеливш бизнес само когато се практикува от Холивуд или Амазон дот ком. И няма защо да ходим при бразилската теленовела на ‛Глобо“, за да търсим алтернатива на Америка. Спомнете си, че първите и най-успешни частни предприятия на ‛прехода“ бяха издателства и вестници, спомнете си битката за хартия, които водеха те.
Емблематичната културна индустрия днес е, разбира се, музиката и най-вече явлението, което в самодейния период носеше презрителното име ‛чалга“, а после се професионализира и се накичи със значително по-гордото ‛попфолк“. Заети да правим интелигентски ритуални гримаси на погнуса, ние не виждаме какъв е проблемът в това най-популярно българско изкуство днес. Проблемът не е, че попфолкът е по-просташки, да речем, от рапа или соц-естрадата; проблемът е в това, че той така и не роди своя Горан Брегович. Проблемът е, че този музикален стил всяка година произвежда десетки еднотипни хубавици, които нашумяват с по едно монотонно парче, с по един скандал и заминават. Че нещо пречи на появата на истински звезди. Твърде лесно се влиза на пазара – и когато отваряш университет, и когато създаваш попфолк певица. Резултатът и в двата случая е сходен – ниско качество, неконкурентоспособност.
Икономистите знаят, че във всяка индустрия има мерки, които привилегироват множенето на малки играчи, има и мерки, които работят за концентрация и окрупняване – в културната индустрия днес мисля, че трябва да се прилагат вторите. Само големият играч може да бъде конкурентоспособен на един глобален пазар (не забравяйте, че днес и вътрешният пазар е глобален!). Само той може да инвестира в дългосрочни проекти, в подготовка на кадри, в реклама и т. н. И като казваме ‛голям“ за България, какъв е той в Балкански, в европейски мащаб?
Неуместно е към стоката да се подхожда с твърде високи естетически критерии, с твърде много морализъм. Едни по-общи културни норми на приличието са достатъчни. Но трябва и ясно да се разграничи тази комерсиална дейност, тази индустрия, от другата култура, която сме решили да бъде обект на обществена грижа и финансиране. У нас няма граница между комерсиално и некомерсиално – едни се обиждат, когато ги наречеш комерсиални, други не искат да се лишат от междинното положение между пазара и субсидиите. Ако се обърнем към времето на социализма, ще видим и причината. Тогавашната идеология беше обсебена от идеята за монолитност и неделимост на културата и криминалните романи на един Андрей Гуляшки например задължително се обсъждаха наред с високата литература.
Културата като място
Съвсем друго значи ‛култура“, когато мислим за мястото, което човекът заема в глобалния свят - за онзи духовен контекст, която удържа идентичности и крепи социалната тъкан. Става дума за библиотеките, самодейните групи, местните инициативи, артистичните проекти на взаимодействие с местните хора, с една дума – културното обживяване на локалното. Разбира се, тук критерият за успешност и печалба е напълно неадекватен. В това си значение културата е право на гражданина, право да живее в свят, който отговаря на разбиранията му. Критерий за успешното функциониране на този тип култура е по-скоро нейното богатство – отразява ли тя многообразието на обитаващите мястото? Или читалищното настоятелство е овладяно от пенсионери, които нямат друга работа и наблягат най-вече на т. нар. ‛автентичен фолклор“? Има ли в библиотеката онези културни продукти, които съвременният гражданин търси, или там стоят вече разпадащите се томове с Авакум Захов? Участва ли някой в ателието, организирано от гостуващите артисти?
Този тип културна политика, на която наблягаше, макар и по своя идеологически начин, комунизмът, днес е в упадък. Първата причина, разбира се, е, че тя по определение е щедра, некомерсиална, а пари няма. Или по-скоро - има пари само за щатове, за поддържане на статуквото. Софийска община най-сетне се реши да създаде своя собствен фонд за култура, дано той стане основа за една такава местна културна политика. Не само в етатистка Франция, но и в либерална Америка в кварталната библиотека можете да вземете безплатно дискове с класическа музика, рисувани детски книжки, филми от златния фонд. У нас библиотека значи книги, а книги значи Иван Вазов, а това пък е училище, задължение. И наместо празничност и творческо участие, библиотеката излъчва смертелна сериозност и скука. Култура, сведена до ритуал, до едно перманентно поклонение пред кости, вечерни проверки и чувство на вина, е просто мъртва – гражданите в най-добрия случай отчитат присъствие, после взимат диска с Хари Потър или пускат компютъра.
Да кажем, че сега били отпуснали три милиона за читалищата, да си представим, че те ще закупят продукти, които хората наистина искат да потребяват. Но има един друг проблем в локалната културна политика, който ми се струва по-сериозен: тя по определение няма зададена цел, а критериите за оценка трудно се вместват в бюрократична схема. Трябва хората да участват, да се чувстват добре, да им е интересно и приятно – а това предполага едно в Пловдив, друго в село Крушари. А и нашата културна политика от последния век протича отгоре надолу – значи, ако оставят местните хора сами да решават какво да правят, рискът е да продължи онова, което и сега наблюдаваме – изпростяване, монотонност, навсякъде фолклор, кукери, попфолк, ‛арт“ (както днес наричат туристическия кич).
Рязкото децентрализиране на локалната културна политика носи риск – просто защото на място винаги ще взимат властта пенсионерите. Централната политика трябва да противостои на това, да насърчава появата на разнообразни културни субекти: обикновено говорим за подкрепа на малцинствата, но не етнически - нека ги наречем интелектуални малцинства. Да речем младежите, които се интересуват от компютърна графика, просто нямат организационен опит, досадно им е да учредяват дружества, да правят събрания и т.н. Може би някъде ще почнат да подпомагат група графити? Или такива, които практикуват фрий рън? Това ще скандализира старите читалищни дейци – нека, ами нали затова е културата, да изявява различията, да ги удържа в рамките на символичното, наместо да предизвикват конфликти в реалния живот.
Може би е хубаво да се разбият фондовете за финансиране на местни културни инициативи, да стане така, че всяка група, всяка потребност да може да намери спонсора си. Много източници от едната страна, много усвояващи звена от другата, като критерий за успешност на тази политика бъдат разнообразието на дейностите и представянето на цялата палитра на местната общност от друга. Подобна динамика е точно обратната на онази в комерсиалната култура, тя насърчава интелектуалните малцинства, личното развитие; процеса, не продукта. Основната фигура тук е диалогът – между ученика и учителя, между артиста и местната публика, между центровете и перифериите.
Културата като идеал
Накрая, най-трудният смисъл на думата култура – онзи, в който обикновено я употребяваме във всекидневието: ‛високата“ култура, т.е. съвкупността от произведенията на духа, мерени с универсални мерки, като майсторство, талант, съвършенство.
Защо е в упадък тази култура днес, или да го кажа иначе, защо не успява да създаде големи имена като по времето на Живков? Не защото няма таланти, а защото няма механизъм, който да центрира вниманието върху тях, да ги оцени, да ги направи важни. Най-простото, което всеки от нас е забелязал, е, че практически вече няма художествена критика – има реклама, има разнообразни лични саморазправи, но системно оценяване на продукцията – къде ти! Самото културно пространство напълно се е разпаднало – както отбеляза Михаил Неделчев, има две литератури, които не се четат и не се познават. Същото можем да кажем за изобразителното изкуство, за театъра. А дали изобщо пространството се е разпаднало само на две?
Струва ми се, че центрирането на високата култура вече не е възможно в рамките на националната държава – високата култура след 1989-а вече никога не може да бъде национална. В един отворен свят високото изкуство се мери с много по-високи мерки: то взима теми, чувствителности, първоначален тласък от националното, но ако не се реализира в един по-широк контекст, не може да изпълни ролята си. Дори петнайсет културни предавания да се финансират по държавните електронни медии, проблемът пак няма да се реши: той не е в средството на комуникация, а в субекта.
Преди критикът черпеше своята легитимност от двойнственото отношение към централизираната политическа власт – като неин говорител или опонент. Днес този ресурс го няма и критическият глас се загуби в джунглата на пазара. Новият център, преподреждането на йерархиите днес е възможен само в европейски, да не казвам световен контекст. В чисто материален план това е ясно всекиму - удивителните наши оперни певци няма да имат публика у нас, която да им позволи да живеят от изкуството си – те не могат да добият в тесния национален контекст онази популярност, която им дават световните сцени. Но тук говоря за по-важното, за мярката - защото основното за успеха, и не само в културата, не са парите, а условията на състезанието; просто така е устроено човешкото същество, има повече нужда от честно състезание, за да се мобилизира, отколкото от финалната награда.
Когато говорим за високата култура, става дума за начина, по който се гради и трупа престиж. Дилемата е кое ще тежи повече: национални звания от типа на ‛народен артист“, ордени, раздавани от местни политици, или международни форми на признание? Дали националното отличие ще се дава след и заради международното, или обратно - ще бъде компенсация за липсата на такова? По-общо казано: ще позволим ли да се задълбочава пукнатината между почвеници и западници, която беляза последните 17 години?
С една дума, смятам, че политиките в този трети смисъл на думата култура трябва да са насочени към включването на българските автори в големите европейски и световни мрежи, към експанзия, не към бранене на предполагаема самобитност, зад която обикновено стои едно шуробаджанашко взаимохваление. Подобно интегриране ще даде жизнено необходимия нов център на високата култура.
Дали българските експерти, чиновници, артисти са готови да се откажат частично от своя културен ‛суверенитет“, за да се впишат в едно по-широко пространство? И да не са, скоро ще им се наложи да го направят, тъй че най-добре да се приготвят отсега. Аргументът им ще е, че няма ясни критерии за йерархии в областта на високото изкуство, които да сме били принудени да приемем. Все пак мисля, че неминуемо ще почнат да олекват съвети, конкурси, фестивали, стипендии, в които не участват видни чужди колеги. Това, разбира се, предполага битка с популистките и невежи медии, които спекулират с това кое в Европа е престижно и кое не, кой експерт е важен и кой просто е познат на нашия чиновник. Нужна е не само просветителска подготовка, която да ни помогне да бъдем нащрек, когато представят свирилия в някакво баварско училище като ‛концертирал в Германия“. Установяването на ясни йерархии за оценка на високата култура предполага чуждите ни колеги да бъдат непосредствени участници в културния диалог, да се превърне българското публично пространство в част от европейското.
---
Ще оставя за един философски дебат това дали между трите значения на ‛култура“ има дълбока връзка – в този текст си поставих за цел да ги разчленя, да дефинирам критерии за успешност на всяка една от посоките, които те очертават. Ще оставя и конкретната практика на художествените дейци, които прескачат от едната към другата логика. Това, което подчертавам, е, че трите смисъла предполагат съвсем различни политики, подчинени на различни критерии. При комерсиалната култура става дума за печалба, пазари, стабилност, качество – както при всяка друга индустрия. Локалната култура трябва да оценяваме през участието, културната педагогика, през многообразната форма на диалог между артисти, самодейци, граждани. Що се отнася до високата, културата на усилието, таланта, съвършенството - тя е въпрос на престиж и постиженията в нея трябва да се откажем да оценяваме сами.
1. Не казвам, че у нас хората са по-малко талантливи. Но ако най-известният български художник Недко Солаков, когото познават във всички важни галерии и изложби в Европа, у нас е известен главно на специалисти, нещо в геометрията на културното пространство явно е сбъркано.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
