Български  |  English

Вредителство или робство. Цензурата вече е различна

Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, коя го отлича като народ - дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той... и ще видите как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински?

Народът вчера, днес и утре
, Христо Ботев, в. "Дума на българските емигранти", 1871



След като с възмущение прочетох разговора с Пиотр Пиотровски за цензурата в пост-комунистическите страни, проведен на 4 май 2007, веднага ми дойде на ум пословицата, че това, което сам човек си направи, никой друг не може да му го направи.

В този разговор за най-голям срам Диана Попова и Светла Петкова казват, че в България няма социално изкуство и никакъв публичен отзвук на него, че обществото има „забавени реакции“, а художниците (без да се споменават имена) работят с неутрални теми:

Пиотр Пиотровски: Нима искате да кажете, че няма изкуство, което да е чувствително към социалните проблеми, към политическите проблеми?

Диана Попова: Има, но то не е значимо – понякога и само по себе си, но повече като отзвук в обществото... Както знаете, в България няма Музей за съвременно изкуство, публиката няма изработени навици и рефлекс за него. Съответно и художниците губят интерес към тази публика, комуникацията се къса – изкуство и общество сякаш говорят на различни езици; малко са и местата, постоянните места, където могат да се срещнат.


За сетен път се убеждавам, че българското изкуство (и най-вече художници) страдат от нарочното наговаряне от страна на пишещите критици и журналисти, че ние пак за нещо не сме дорасли, че сме посредствени и че не сме като другите народи. Както обикновено, в България нямало културна ситуация, нямало било дебат, нямало политическо изкуство, нямало ъндърграунд (това пък е голяма смешка) и много е трудно да се каже дали има политика и изкуство въобще. Назрява един въпрос: а има ли в България хора? Където има хора, не може да няма проблеми и не може да няма изкуство и културно-политическа ситуация. Нима България е една пустиня, охранявана от Диана Попова, Светла Петкова и други такива като тях, в която нищичко няма? Това, което вероятно явно все пак има в пустинята, са трима-четирима неоформени диваци, които някак си се осмеляват да прописукат от ъгъла, че и те били нещо като художници, особено ако са легитимирани от участието си в някое международно биенале, щото там други ги оценяват, не нашият миризлив и некадърен народ, който традиционно и хабер си няма от изкуство и с който „връзката е прекъсната“.

Въпреки уважението ми към Диана Попова, която, както всички знаем, е допринесла много, за да съществува българската художествена сцена в този си вид, аз смятам, че такова самоунизително и до голяма степен нарочно отношение е обидно както за всички, които работят в областта на изкуството в България, така и за публиката. Това отношение представлява една абсолютно лъжлива картина, която натиква и художници, и публика, а и самите критици и журналисти в дупката на ниското самочувствие и преклонение пред някакъв неидентифициран „външен“ авторитет, който може евентуално да ни легитимира и да определи „квалифицирано“ какво сме ние тук „успели“ да сътворим в нашата пустиня.

Първото, което искам да отбележа, е, че в България има социално изкуство и то провокира реакция. И тук няма въобще да говоря за Ултрафутуро, а за проекти, самоопределящи се като социални, между които Визуален семинар, Изкуство за последно и художници като Лъчезар Бояджиев, който разглежда икономическите колизии през архитектурата. Има също така и реакции от страна на така наречената „неприсъстваща“ публика. Един от примерите са рисунките на Недко Солаков, показани на изложбата Експорт/Импорт, 2003, в СГХГ, които бяха наречени от публиката богохулни. Или тези работи не са социални? Или пък „не са значимо изкуство“? Ами сигурно не са, след като не са се появили в колоната на 24 часа „скандално“ и не са предизвикали гвардията мързеливи журналисти да създадат дебат в пресата и обществото около проблемите, които повдигат. Или пък журналистите не пишат за тях, защото обществото „не го интересуват такива работи“ и вестникът им няма да се продаде? Или защото някой няма да им плати?

Не, съвсем не, това не е проблемът. Проблемът, според Диана Попова, е, че даже и да са значими „социалните“ произведения, никой не ги знае, защото сме нямали Музей 1за съвременно изкуство и други места за репрезентация, в които публиката да се запознае с тях.

Това е една от най-големите глупости, които съм чувала за последните месеци.

Първо, музеят не е институция, която да показва провокативни работи, а е проводник на официална държавна политика или на политиката на частния собственик, ако музеят е частен. Съответно тази институция по подразбиране е цензурираща, защото тя репрезентира политическа и икономическа власт и повдигането на опозиционен политически дебат от нея е по-скоро случайност, отколкото практика.

И второ, изкуството, особено това, което повдига политически или социални проблеми, няма обезателно нужда от легитимирано пространство за репрезентация. Необходимото пространство може да е и площада, пък даже и пустинята. Това, от което има нужда изкуството, е репрезентатор.

Така че музеят не е това, което къса връзката с публиката. Връзката я „къса“ репрезентаторът, медията. Лошо документираните пърформанси на американския художник Крис Бърден, от които нито един не е направен пред публика, нямаше да имат такъв отзвук в обществото и в историята, ако не бяха тиражирани от медиите и от неизброимо количество критици. И това, което тези критици са написали, не е, че Крис Бърден е направил някакви размазани видеа, от които нищо не се разбира (което си е истина), а че той прави революционни жестове и че той е героят на Американската демокрация.

Да повторя, че разговорът с Пиотр Пиотровски всъщност беше за цензурата (а не за Музея). Неговата теза е, че в пост-комунистическите страни се надига консервативна вълна, която създава по-различен тип цензура в сравнение с комунистическата цензура, която той също е изследвал:

Диана Попова: Може би. Но дали става дума за вълна – не съм много сигурна. Ако я имаше, тя би провокирала някакво противодействие, търсене на нещо ново и различно. А в България като че ли няма такива нагласи – поне не все още. Може би затова и поставих въпроса за автоцензурата, за неосъзнатото самоцензуриране на художниците: те се опитват да поставят себе си и произведенията си в рамките на консервативните ценности - така, както си ги представят.

Значи, тук се оказа, че няма консерватизъм в България. Всичко си е супер, всички мислим еднакво, нямаме никакви проблеми! И съответно, на това райско състояние няма никакви опозиционни реакции, или поне „все още не“. Това, както знаем, е защото „не сме дорасли все още“. Както винаги. Интересно ми е за какво аджеба сме дорасли? Обаче пък нашите художници (тези същите няколко дивака) успяват все пак да намерят начин да се ‛самоцензурират“, и то „неосъзнато“! Спрямо какво тези художници се самоцензурират, ако няма консервативна вълна? Или тези български художници са такива мухльовци, че предварително се предпазват от бъдещата цензура „така, както си я представят“? Или може би българските художници имат развинтена фантазия? Или пък българските художници са си просто едни родени „самоцензури“?

Ако нямаше консервативна вълна (която в някои други текстове се надявам да докажа, че никога не е преставала да съществува, а само се маскира), тогава нямаше критикът и журналистът Руен Руенов да крещи на презентацията на Ултрафутуро на 22.12..2005 в дискусионен клуб „На тясно“ (героически воден от друг социално ангажиран художник - Венцислав Занков), че Катя Дамянова била „тъпа селянка“, а Боряна Росса била „тъпа българка“, измамена от някакъв си руснак да се омъжи за него. Тогава нямаше той да пита заплашително не се ли страхуват Ултрафутуро, че някой ще ги обади в полицията за тяхната акция пред парламента „Нито война, нито мир“ 2005. Няма да споменавам тук обидите, които преди години той отправи към самата Диана Попова. И тук трябва да кажа, че Руен Руенов не е виновен. Той изразява своето мнение честно и праволинейно, за което „му свалям шапка“. Най-малкото вече знам какво мисли за мен. Виновна за такива изказвания е средата, която ги поражда и не реагира на тях. Това е синдром, това е обществено мнение, това не е лично мнение. За това виновни са всички тези, които мълчат и никога не правят проблем от такива изказвания, тези, които не са способни да ги анализират или не са достатъчно смели да ги дискутират в медиите на по-широка основа от личната обида. Затова и жените, и емигрантите ще бъдат наричани страхливци и ще заслужават жалката си съдба! И това в свободната и демократична Европа? В конгломерата от различни националности? За това ли се борихте(ме)? Айде бе! Няма да стане!

За мен едно от най-вредните звена в опростената верига художник-изкуство-публика в България е това, което се намира между художника и публиката. Това е звеното „критик и журналист“. Те са цензурът, цензурът не е художникът.

Защо обаче българските критици и журналисти се явяват фалшификатори на историята? Защо те казват, че няма изкуство, дебат и ъндърграунд, а публиката е тъпа? Защо казват, че художниците не са социално активни и смели? Защо всички говорят, че „нямало ситуация“? Това пак ли от нашето робско съзнание идва, дето сме били под османско иго 500 години? Ако някой все още иска да се оправдава с наследената си робска психика и с това, че България била „малка страна“, нека да си го пази за себе си и да не го приписва на всички останали. Нека да не натиква в миша дупка своето, че и бъдещите поколения. Нека да не потиска с комплексите си всички различни от него, които поради разни причини са избрали да живеят в България, и да не пречи на желанието им да направят нещо в тази и за тази страна.

Нека също да си върши работата като историк и писач, а не да заставя художниците да измислят всякакви репрезентативни тактики, за да пробият кордона от мълчалива преса, която предпочита да пише за мъртви художници, отколкото за живи, а после да обвинява живите, че се самоцензурирали.

В заключение ще повторя, че ние имаме и социално активни художници, и дебат, и даже ъндърграунд, и даже имаме такива художници, които се занимават с гей проблемите, макар че Диана Попова не може да си ги спомни, може би защото никога не се е интересувала. Ние имаме освен всичко останало и консервативна вълна, която Диана Попова не иска да забележи, може би защото тя самата „самоцензурира“2 мисълта за това, че такава вълна съществува. А може би защото самата тя (те - медиите) се намира(т) на гребена на същата тази консервативна вълна, а когато се намираш на гребена на вълната, ти не я виждаш. Това, което виждаш, е само равната морска повърхност. Ето това аз наричам фалшификация на историята.

Най-ефективният начин да цензурираш е да мълчиш. Така че специфичната Българска цензура, която професор Пиотровски вероятно би се заинтересувал да изследва, е мълчанието на медиите и ужасът на репрезентаторите да говорят, а не самоцензурирането на художниците!



1. И въобще трябва да престанем да мрънкаме пред всеки срещнат чужденец, че нямаме музей. Пиотровски със сигурност няма да си бръкне в джоба и да извади милион. Нямането на музей си е наш собствен срамен проблем. И липсата на пари изобщо не е причина, защото ако богатите хора в България или държавата искаха да го направят, те щяха да го направят вече, и Иван Мудов даже можеше да го е открил, ако толкова го интересуваше.

2. На тези, които четат пресата по-внимателно, може би ще направи впечатление, че изложбата „Внимание, религия!“, 2002 (‛Осторожно, религия!“), Музей на Сахаров, Москва, цитирана от професор Пиоторовски в неговата лекция в НБУ, е преведена в Култура с безсмисленото „Социална религия“. И това след излязлата обширна статия на Михаил Риклин в Алтера, 2006, „Музеят като Божие пространство“, в която той анализира обстоятелствата около изложбата. Случайност? Или нежелание да се обърне внимание на въпроси, намерили дори и минимален отзвук в нашата преса?
още от автора


Реакция на изказванията на Диана Попова в разговора с Пиотр Пиотровски "Изкуство в квазидемократична система$, Култура, бр. 23, 15 юни 2007 г.
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”