Думи срещу думи ( литература), брой 27 (2466), 13 юли 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: Между Пруст и Путин
Български  |  English

Между Пруст и Путин

Умом Россию не понять...
Ф. И. Тютчев



По една случайност четох „Френското завещание“ в Сърбия, където Андрей Макин бил вторият най-четен чуждестранен автор след Орхан Памук. (Така поне ми казаха и предполагам, че класацията не включва Дан Браун, Гришам и сие). Удачно е обаче този роман да се чете в чужбина, защото проблематизира най-вече раздвоението между родно и чуждо, трудностите на националната идентичност и в крайна сметка относителността на произхода.

В малко, с нищо незабележително градче в прашната руска степ живее Шарлот – французойка, отдавна напуснала родината си. Нейният внук е Андрей Макин. Намираме го най-напред като дете, „облъчено“ от спомените на Шарлот – разказани и материални. Безпроблемното и очарователно пребиваване в пресъздаваната от Шарлот атмосфера на френската „бел епок“ постепенно и неумолимо влиза в конфликт и със суровата съветска реалност, и с историческото знание, преподавано в училище: образът на Николай II от посещението му в Шербург не може да съвпадне с онзи от Кървавата неделя. Конфликтът, естествено, се задълбочава с навлизането в пубертета, особено когато става ясно, че фамилната история далеч не се състои само от приятно-екзотични сцени... Съзряването на младия човек е вероятно една от литературните теми, които никога не омръзват – защото е близка всекиму.

„Френското завещание“ принципно е автобиографичен роман – и ако всичко, разказано в него, действително важи за самия Андрей Макин, то нищо чудно, че е станал писател. По-важни са обаче изключителното майсторство, с което е написан, пленителната сила на разказването, прустовското очарование, с което миналото изплува от съхранилите го вещи. И тъй като в литературата нищо не е случайно, самият Пруст, разбира се, присъства в спомените на Шарлот-Андрей като изтънчен денди.

Дали защото е много искрен или защото е много добре съчинен, но романът на Макин дублира раздвоението и съмнението на неговия собствен олитературен персонаж. Започвайки по френски, той става все по-руски – и, за да бъдем честни, влиза в течението на отколешните идеологеми и клишета за Русия и руската душа, постоянно произвеждани в самата Русия, изнасяни навън и после внасяни обратно. Русия може да бъде само огромна, необяснима, мистична, смайваща, могъща и необуздана в радостта и страданието си – и героят на Макин в крайна сметка с радост приема тази идентичност, която, разбира се, има и своето чисто политическо измерение. Залегналите във „Френското завещание“ политически послания се родеят с тези от филмите на Михалков: на великата руска душа съответстват консерватизмът и самодържавието. В този смисъл едва ли може да бъде учудващо, че Макин харесва режима на Путин – макар да живее не при него, а във Франция. (Доста по-учудващо е, че за Макин не съществува статия в руската „Уикипедия“, но пък и това вероятно е поредното противоречие...)

Но ако при Никита Михалков цялата тази идеологическа линия в един момент се превръща в православно-самодържавен кич, Макин явно е твърде голям майстор, за да се плъзне по тази плоскост. „Френското завещание“ наистина е много добро четиво (апропо, и хубаво преведено) и със сигурност отива много напред в личната ми класация за годината. И – тъй като проблематиката за националната идентичност е отколе възлюбена в България – романи като този показват, че на тази тема и днес може да се пише смислено, увлекателно и адекватно към съвременната чувствителност. Само че и за българщината да пишеш, пак акъл се иска...
още от автора


Андрей Макин. "Френското завещание". (Andreï Makine, "Le testament français", 1995). Превел от френски Георги Ангелов. ИК "Колибри", поредица "Съвременна европейска проза", 2007. Цена: 12 лв.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”