Само за миг в началото тя е сама в бялата стая на сцената, която изглежда сякаш не толкова бяла, колкото бледа с простите дървени столове върху нея. Красивото, стъклено синьо на погледа й излъчва непреодолимата, непроницаема загадъчност, която единствено Койна Русева дарява на жените, които е изиграла. Този път синият поглед уплашено среща влизащия в бледата стая мъж, облечен с черно палто, и не го разпознава. Малин Кръстев някак спокойно съобщава, че той е мъжът й и живеят заедно от години. Оттук нататък диалогът само поуплътнява тази черно-бяла картина, която представлението щрихира още в началото. Бялото на празната памет за другия се прорязва от черните линии, с които един за друг очертават образите си. Тя иска деца и научава, че вече ги има. Иска да е внимателна с тях и научава, че не е. Той иска да е музикант, но открива, че не може да изсвири и звук. Иска да живеят добре, но си спомня, че пие, че винаги са живели в мизерия. Открива в палтото си пари, които е откраднал.

Не е трудно да се разпознае зад пиесата на Головин дългата сянка на Бекет, който остави на поколения драматурзи откритието, че в пропаданията на човешката памет е стаен огромен театрален заряд. Пьотр Головин показва как двама души могат да живеят години и изведнъж да открият, че нямат памет за себе си и за другия, че са се разминали със собствения си живот, сякаш е живян от ‛другия човек“. Показва го в мига на срещата в самото начало и я повтаря до края. Анекдотичната ситуация на началото при това повторение би трябвало да се превръне в драматична. Но драма няма, въпреки двата трупа накрая.

Диалогът очертава графично образите. Идеята, че се разминаваме с живота си, е буквално апликирана в сюжета на семейната двойка и разчита сякаш повече на гледащия да я произведе, като ‛попълни“ скицата с цветовете на собствения си опит, както децата оцветяват книжка с картинки. Самият Головин (1962) е график, но не само - също и философ, историк, кино и театрален режисьор. Драматургичният диалог така и не е превърнат в завладяващо действие с вътрешна динамика. Режисьорът почтително го е следвал, опитвайки се да инплантира в него някакви психологически натрупвания и емоционална кулминация, но яростното обръщане на столовете не компенсира драматургичните липси. Дори толкова опитни актьори, като Малин Кръстев и Койна Русева (която като никой друг умее в миг да пропука видимия непукизъм на своите героини с изблик на невидима нежност или стаена страст), тук, колкото и да се стараят, не могат да произведат от интелектуалната графика на образите противоречиви и сложни хора, да я превърнат в драматичен живот.

Накрая простреляни, двете тела се свличат по стената в лявата част на сцената. Потича струйка бутафорна кръв от ъгълчета на устните. Финалът напомня анимационен филм, в който авторът смачква и изхвърля хартиените човечета, защото вече не са му нужни.