Телевизията е ВВТ, предаването е ‛Черно на бяло“, денят е сряда, темата е протестите срещу решението на тричленка на Върховния административен съд да отмени статута на Национален парк на планината Странджа. ‛Черно на бяло“ е обявено като ‛блиц коментар по водеща тема от новините на деня“, така че изборът на зеления младежки протест е добре уцелен. Онова обаче, което никак не е уцелено, е журналистката, водеща предаването – в думите й личат повърхностност, баналност, пристрастност. Търсих името й – не успях да го открия. Което в някаква степен не е голяма загуба – като нея са легион местни труженички на втората най-древна професия, както я подрежда Юз Алешковски. Отсреща й стои адвокат, който в същото време е и участник в екомитингите. Говори спокойно, сдържано, аргументирано. Срещу него журналистката подскача, тресе се и се друса от вълнение – да го прекъсне, да не се изкаже докрай, да го засече. Толкова е нетърпелива да изрече една най-малкото спорна гледна точка – тази на инвеститорите на проекта ‛Златна перла“ край село Варвара. Като се топорчи срещу протеста с най-тривиалния аргумент: Кое дава право на участниците да блокират кръстовището на Орлов мост и да затрудняват движението по пътната артерия ‛Цариградско шосе“? Наивен до простоватост израз на не-съпричастие към гражданското общество: защо ни пречите, ние нямаме нищо общо нито с решението на съда, нито с вашите несъгласия. А също така и журналистическа семплост: дали протестът ще е на таксиметрови шофьори или на защитници на природата – ние едно и също ще ги питаме, за едно и също ще ги корим. Няма диференциация, няма разграничаване – тъй е било преди, тъй ще е и сега. Преписваческа журналистика – за това се хващаха медиите преди, значи за същото ще се хванем и сега. Но нахъсани, с плам и жар – какво тук значат някаква си природа и някакво си бъдеще? Ние сме тук и сега на екрана на телевизора – ах, колко е вълнуващо, ах, колко е впечатляващо, ах…

Подобни друсащи се журналисти-репортерки Александър Кьосев преди близо три години във в. ‛Сега“ описа така: От петнадесет години четвъртата власт в България се състои предимно от момиченца. Българските медии са наводнени от този типов персонаж: бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак... Журналистическото момиченце има манталитет на новопокръстен папарак. Съвсем до скоро то е било свенливо, днес да се вре му е природа и призвание (често пъти то е убедено, че тъкмо в това е цялото "журналистическо разследване").

Само че вече и те се изпедепцаха: от да се врът тук и там момиченцата преминаха към завъртане главите на хората, към реализирането на ‛редакционна политика“. Разбира се, такава, каквато им е наредил Big Boss-а. Вече ги наблюдаваме и в коментарни предавания, и да списват огромни страници: в неделния ‛Труд“ например две такива се бяха развихрили да бранят собствениците на земи в парка ‛Странджа“. Те нямат усет за справедливост; единственият им усет е за изпълнен добре поръчков материал. Убедени са, че няма друга истина освен онази, която представят медиите: вярват, че всичко, що се напише/покаже/изкаже, е истина. А ако се напише/покаже/изкаже с друсане, сиреч да се хване хем моментът на сензацията, хем тръпката на популизма – тогава сме идеални, the Best и № 1. Държим Господ за шлифера и Той ни влачи все по-нагоре.

Българската журналистика в лицето на тези свои друсащи се персонажки (а и персонажи, нека бъдем коректни) страда от хроничен недостиг на морал, честност, справедливост. Такива категории в тяхната система на ценности не съществува; съществува единствено да сме съответни на конюнктурата и на онова, което са ни задали като поръка. Ако гостът ни е в унисон с тази поръка, с него съм ‛бяла и добра“, ако не е – черна съм и лоша. Обаче тук единственото лошо е това правене на журналистика, нищо друго. Вече отдавна зрителят/слушателят/читателят е обръгнал на медийните сугестии, разсъждава с главата си и не им се поддава. А когато те са му поднесени от някакви дългокоси и дългокраки късоумни ‛момиченца“, хич не им лови вяра. Оставя ги да се разпилеят из пространството като комуникативен шум, който само замъглява същинската информация, ала никога не успява да й попречи да стигне до мястото, за което е предназначена.

Ех, момиченца/момченца, всуе си се друсате!...