Никога едно общество не е прекалено богато


Деян Златешки: Идеята - най-после да се направи опит за културен и обективен прочит на градоустройството и архитектурата на един български град, който по много щастливи обстоятелства не сме съсипали през т.нар. преход – е много добра. И мисля, че такъв прочит трябва да направим за почти всички български селища, най-малко до ниво общински центрове. Наслушахме се и се нагледахме в последните години на еднопосочни оценки не само за градоустройство и архитектура, но и въобще за културата ни през последните 50-60 години; на мен ми е особено болно от това. Досега се правеха твърде удобни и затова твърде еднопосочни, посредствени оценки, уж срещу някакъв детерминиран предишен период, а те всъщност обслужваха определени еднопосочни нужди. Което показва, че не сме се измъкнали от това, което наричаме тоталитарен или авторитарен подход. Просто не виждам какво мога да добавя по увлекателно и много живо поднесената картина на градоустройството на Димитровград и на немалка част от строителните реализации. Въпросът е кой ще ни чуе – аз се присъединявам към тази, да я нарека интелектуална завера, в каквато се надявам да се превърне нашата среща.

Павел Попов: Да, няма много смисъл нещата да останат само в ‛хартиена‛ фаза.

Деян Златешки: Добре би било идеята да бъде чута от тия, от които зависи, да бъде чута от много хора. И понеже всички сме готови да кажем как да изменяме нормативна база, какви други чудеса трябва да се пишат, стратегии и т.н.– мисля, че в настоящата ситуация може веднага да се направи нещо прагматично - и няма нужда от нормативни, методически, организационни и всякакви промени. Според мен е нужно просто тези, от които зависи, да предприемат конкретни действия и, разбира се, ще има нужда от финанси. Не мисля, че има пречка и Министерство на културата, и НИПК да намерят начин градоустройствени реализации и строителни реализации в периода 1945-50-та, 1990-та година, да бъдат признати за паметници на градоустройството и архитектурата. За да получат охранен режим - нали това е една от целите – трябва ръководителите, от които зависи, да правят нещо по опазването; трябват финансови средства, но трябва и охранен режим. Аз мисля, че не може да не се намери решение.

Галя Стоянова: Като представител на НИПК изразявам не само моето мнение, но и мнението на моите колеги, че е наболял въпросът, може би и закъснял вече малко, за оценка точно на тези произведения на архитектурата, градоустройството, които са от най-ново време и които несъмнено имат нужда от защита. Но проблем съществува. Има наредба, която определя процедурата за поставяне на обектите на недвижимото културно-историческо наследство под защитата на Закона за паметниците на културата. В тази наредба има чл. 6, който регламентира периодите, към които паметниците на културата трябва да принадлежат. На практика определяме за паметници на културата обекти до 1944 г. Проблемът e със създаденото след това, поради тази причина в новия закон за културното наследство, който се работи в момента, е предложено да се промени периодизацията, да влезе най-новото време. Промяната в закона ще доведе до промяна в нормативната база. Това от една страна. От друга страна, съществува въпросът за оценката на наследството от период, който е много близко до нас, нямаме дистанцията все още. Липсва създадена база от критерии за оценка на това наследство - такава база, която да почива на фундаменталната наука. Ние потърсихме решение, когато възникна проблемът с комплекс ‛Яворов‛1. Всички знаем, че предложението за обявяване на комплекс ‛Яворов‛ като паметник на урбанизма беше гледано на заседание на Националния съвет за опазване на недвижимите паметници на културата към министъра на културата. Там беше отчетено, че този период трябва да се изследва, трябва да се направи оценка, за да могат обектите да получат статут на паметници. Тогава беше взето решение да се създаде критериална база за оценка на архитектурата и градоустройството от този период. Свързали сме се Центъра по архитектурознание към БАН, където сме предложили създаване на работна група и изобщо съвместна работа, за да може това наследство да получи своята достойна защита и опазване. Това е, което мога да кажа като служител на НИПК, иначе бих могла да говоря точно както арх. Златешки.

Христо Буцев: Според вас, колко време ще продължи работата върху критериите?

Галя Стоянова: Писмото до БАН е изпратено в началото на май и нямаме все още отговор.

Тодор Кръстев: Искам да поздравя арх. Попов за неговата чувствителност към точно този проблем и вестник ‛Култура‛ за това, че неговата реакция, както винаги, е адекватна. Случаят Димитровград събира в себе си проблеми въобще на българския исторически град и според мен е повод за един малко по-широк дебат. И на този фон, естествено, да се изясни какви са шансовете на Димитровград. Свидетели сме на известна деградация на българския исторически град, на българския пейзаж; отнемане на тяхната идентичност, на техните стойности. Появяват се някои удивително неадекватни решения за градове. Ще дам два примера само. Бургаската морска градина (която впрочем е паметник на културата) предоставя един много интересен, традиционен силует откъм морето, в който е великолепно вписано казиното от началото на миналия век - и други обекти. До ден днешен остава съхранена по чудо като цялост. Но в градината ще бъде издигнат небостъргач, който тотално ще промени пейзажа. Разбирам, че това е в ход, макар че България е ратифицирала европейската конвенция за пейзажа. Друг пример е Пловдив. Непосредствено до резервата ‛Старинен Пловдив‛ има проект за изграждане на 5-звезден хотел с 30-метрова асансьорна кула, от която с въздушен мост да се отива директно на върха на тепето... Във вестниците беше писано, че всички пловдивски интелектуалци били във възторг от тази идея, аз не съм сигурен. Има множество други примери, няма смисъл да ги коментираме. И в статията на арх. Попов става дума за нарушение на баланса между обществени и частни интереси. Има кметове, които казват: ‛Нищо не може да се направи тук, тъй като това е частен имот‛. Такова твърдение е дълбоко невярно и абсолютно дезориентиращо обществеността. Ако беше така, каква е тогава ролята на устройствените инструменти в един град? Тяхната роля е именно с устройствени правила да хармонизират обществените и частните интереси. Всъщност, съществува нежелание за правила. (Може би с това може да се обясни липсата, все още, на закон за паметниците на културата.) Губи се представата за общата идея на един град и устройственият план се разпада на частични планове, които като кръпки решават проблеми само на отделни места. А в Димитровград ценна е именно общата структура, която може да се съхранява и развива само на базата на обща устройствена идея, на един общ устройствен план. Поразяват се преди всичко публичните пространства и неслучайно арх. Попов обръща внимание, че точно те са обект на инвазия. Вижте например какво става с тротоарните площи на София, които са тъкмо публични пространства. Те се третират съобразно частните интереси на собствениците, които се намират прилежащо на тротоарите. А това нарушаване на обществения интерес има в основата си една несъвършена устройствена политика, т.е. несъвършено устройствено управление.

Що се отнася до конкретната проблематика на Димитровград и възможността да бъде съхранен като културно наследство, трябва да имаме предвид няколко, също не много благоприятни, обществени нагласи. Първо, липсва достатъчно изявен интерес към наследството на близкото минало. Посочената реакция на НИПК, който започва едва сега да третира тази проблематика, е твърде закъсняла. Още през 1994 г. в Берлин имаше международна среща на тема - до каква степен може да бъде съхранено наследството от този период (условно наречено ‛сталинистка архитектура‛). По това време вече там беше обявена за паметник на културата ‛Карл Маркс Алее‛, абсолютна еманация на социалистическото градоустройство и архитектура. Докато в България, както знаем, мавзолеят беше ликвидиран без всякакъв обществен дебат. Случаят с ‛Ропотамо‛ също е много характерен. Хотелите на Слънчев бряг на арх. Никола Николов... Т.е., ние не сме оценили все още паметниците от най-близката история. А е абсолютно необходимо те да бъдат оценени, тъй като това вече не е близка дистанция. Толкова големи са промените, които настъпиха, че всъщност те оттласнаха времето и това вече е просто минала епоха. В момента липсва достатъчно интерес към най-близката част от българското културно наследство, но всяко изоставане ще доведе до ликвидация на този пласт. Днес дори се ражда една такава теза, че България е твърде богата на културно наследство и че за да може да се развива по-нататък животът, необходимо е да бъде съкратен списъкът на паметниците на културата. Във в. ‛Арх&арт» срещнах следния цитат от директора на НИПК: «Предстои редакция на списъка на сградите, обявени за паметници на културата в София. Те ще бъдат сведени до минимум. Това ще намали средствата за тяхната поддръжка и ще даде на собствениците им право свободно да разполагат с тях». Не знам доколко е коректно цитирано, но теза, че сме прекалено богати, е абсурдна. Едно общество не може никога да бъде прекалено богато, но то може да бъде недостатъчно умно и мъдро да използва своето богатство. Друг важен момент е, че в България липсват достатъчно стабилни инструменти за юридическа защита на градски структури, които нямат непременно качествата на резерват или на групов паметник, но имат определени градоустройствени качества, определена градоустройствена памет. Във френското градоустройство например такива инструменти съществуват - има специфичен план, който се нарича Зона за защита на архитектурното, урбанистичното и пейзажното наследство (ZPPAUP). Без да повишава ранга на ценността до «защитена зона», този план създава условия тя да бъде съхранена, и то преди всичко с местни усилия. Ще добавя, че у нас има голямо разминаване между нормативната база за паметниците на културата и нормативната база за устройство на територията. Докато Законът за паметниците е замръзнал на датата 1969 г., Законът за устройство на територията се развива много бурно, той многократно се променя, допълва и т.н. Следователно, от една страна има една замръзнала, несъвършена нормативна база, а от друга – напълно развита нормативна база, с всички нейни подзаконови актове. Така се раждат не само противоречия, а и конфликти между двата закона. Сега, при този неблагоприятен контекст, нека да видим какво е възможно да се направи специално за Димитровград. Наредба № 5 от 1998 г. дефинира като специфичен вид недвижимо културно наследство обектите на градоустройството и културния пейзаж. При тях са важни структурните ценности, не толкова субстанцията и единичните обекти. В случая с Димитровград общата урбанистична структура на града представлява определена ценност и е редно тази ценност да бъде съхранена: улично-кварталната структура, мащабът, отношението между застроени и свободни площи, участието на природата в града, силуетът и т.н. Ако Димитровград получи статут на градоустройствен паметник на културата, това би дало възможност при общия устройствен план на този град да бъдат задължително съставени специфични правила и нормативи, т. е. правила за подход към тези ценности.

Галя Стоянова: Да поясня. Не става дума за редуциране на паметници на културата в София. Става дума за развитие на критериалната система, защото действително списъците с паметниците на културата са формирани от 50-те години. Много от тях не са претърпели актуализации, а някои даже просто физически не съществуват.

Петър Йокимов: Може ли да попитам – има ли свалени паметници на архитектурата по протежение на бул. «Мария Луиза»? От година и половина са свалени, ако не греша, близо 40 сгради.

Галя Стоянова: Има проведена дейност по актуализация на списъка за паметниците на културата, това е т.нар. зона Г-14...

Петър Йокимов: Е, да, това актуализиране е на практика сваляне на паметник.

Галя Стоянова: Прави се оценка на всеки един обект, разглеждат се стойностите в контекста на средата. Става дума за една абсолютно обективна оценка.

Деян Златешки: Нека разиграя една ситуация, която според мен е напълно реалистична, ако има истинско желание за действие. Имаме кмет донкихот и общински съвет донкихотовци, които наистина са сериозни, достатъчно интелигентни и милеят за устойчивото развитие на селището и на общината си, ценят историята му. Те имат право, по нашия закон2, да инициират и да финансират с техния бюджет изработване на нов подробен план за един квартал, за група квартали или за някаква територия. Те могат също, без да питат никого - да възлагат този план по съответния ред, да правят задание и да поставят изисквания за специфични правила и нормативи. Широко разпространено е мнението, че специфичните правила служат само за едно – да се товари повече територията. Смята се, че чрез тях ще постигаме плътност на застрояване, височина, интензивност, намаляване на разстояния, нали така? А специфичните правила са преди всичко с охранна роля. Чрез тях могат да се въвеждат режими, които да постановяват например: «Вътрешнокварталните пространства получават рестриктивен режим, стават недосегаеми, превръщат се в урегулирани имоти за широко обществено ползване». Това може да стане автоматично по закона. Според мен Подробен устройствен план със специфични правила и норми ще свърши работа в Димитровград, без да го квалифицираме като паметник на модерното изкуство. Сега, ако ме попитате вярвам ли си – аз си вярвам, но знам, че който ме чуе, ще ми се смее.

Тодор Кръстев: Всъщност специфичните правила и нормативи внасят ред. Те са свързани не само с опазването, а и с развитието на ценностите. Но ако градът получи статут на защитена територия като паметник на културата, това просто би било по-стабилна основа за такива специфични правила. Според мен трябва да се мине по този път. Ако НИПК откаже да се даде такъв статут, тогава трябва да се хвърлят всички усилия да се направи адекватен устройствен план, чиито специфични правила и нормативи да съхранят тези ценности.

Любинка Стоилова: Обществото не е узряло да очаква от кметовете такова поведение - законосъобразно по отношение Закона за устройство на територията; от друга страна пък, не е узряло самото то да бъде коректив на управлението. Тук за мен е много важен моментът на популяризирането силата на законите, в частност на Закона за паметниците на културата. Непрекъснато се говори, че законът няма механизмите да опази едно или друго. Аз категорично не съм съгласна (това становище не е само мое, а на още членове на ДОКОМОМО, изработено във връзка с желанието на обитателите на жилищния комплекс «Яворов» в София техният комплекс да бъде обявен за паметник на културата). Това предложение беше отхвърлено/отложено с обосновката, че липсват критерии в закона. Наредба № 5 към Закона за паметниците на културата, чл. 6, ал. 2, изброява определени критерии, по които се оценяват всички паметници на културата, там няма времеви категории. И тези критерии са четири: автентичност и степен на съхраненост, научна и художествена стойност, взаимодействие със средата, взаимодействие с обществото. Как тези критерии ще бъдат приложени, за да се обоснове необходимостта един обект да бъде предложен и одобрен за паметник на културата, е вече втори въпрос. Въпрос на подготовка на експерта или групата експерти, които ще изготвят такова предложение. И на групата експерти, които ще оценят това предложение. Но критерии има. ДОКОМОМО интернешънъл е организация, която се посвещава именно на паметниците на културата от - както в споменатата наредба е казано - Новото време. Новото време за България е следвъзрожденският период. И то няма времеви граници - до Първата, до Втората световна война. Всичко е въпрос на оценка, на обосновка на ценността на даден паметник, съобразно неговата автентичност и степен на съхраненост, художествена стойност, взаимодействие със средата и с обществото, т.е. неговата социална значимост. Аз няма конкретно да говоря за жилищен комплекс «Яворов», но по същите критерии и Димитровград може да бъде оценен и аз мисля, че арх. Попов го е направил в някаква степен. Въпросът е кой ще приеме тази обосновка за достатъчно стойностна, за да каже: «Да, по тези критерии този обект заслужава да бъде признат за паметник на културата». ДОКОМОМО интернешънъл е разработил свои критерии, към които в много случаи се обръщат ИКОМОС и Международният съюз на архитектите, когато се отнася до архитектурата на XX век. Те нямат по-голяма степен на конкретност от тази, която предлага българската Наредба № 5. И са следните: техническа оценка, социална оценка, естетическа оценка, сравнителна значимост – представлява ли обектът модел, който е следван, модел от местно, от национално или от международно ниво, т.е. степен на значимост и съотнасяне с предходни образци. Това са международните критерии, които се разработени от екип специалисти, и са достатъчни, за да бъдат селекционирани обекти на модерната архитектура, на модерното движение от всички територии на света. И трябва да кажа, че в страни като Англия и Франция регистрираните паметници от времето след Втората световна война са стотици. Просто тези общества вече са узрели да оценят ценността на своята култура, в частност архитектурата си, от този период. Изглежда, че ние все още не сме достатъчно издигнати, за да можем сами да отделим онова, което ще бъде ценностно и ще заслужава да бъде запазено за идните поколения. По-скоро рушим, наистина, отколкото пазим.

Петър Йокимов: Изготвянето на критерии тепърва (и администрирането на целия този проблем по изготвянето на критерии) ще отнеме три години минимум, като имам предвид горе-долу стила на работа на Центъра по архитектурознание. Това е абсолютно недопустимо при наличието не само на съществуващите критерии на ДОКОМОМО, но и на критериите, по които работи ЮНЕСКО: Да представлява шедьовър, да представлява важен обмен на човешки стойности, да носи уникалност, да бъде изключителен пример за тип сгради и ансамбъл, да бъде изключителен пример за традиционно човешко поселище - както е в конкретния случай, да бъде директно и заедно свързан със събития и живи традиции и т.н. Нещата са пределно ясни. Въпросът опира до добрата воля и до начина, по който тези неща биха могли да влязат като законово утвърдени и прилагани. Тук само ще се спра върху тази липса на интерес, за която говори проф. Кръстев. Според мен става дума за дирижирана липса на интерес. Както в случая с комплекс «Яворов». Липсата на интерес към «Яворов» се определя от един друг конкретен интерес там – да могат да бъдат усвоени територии, които да се превърнат в достатъчно полезни за корпоративни цели. Тази «липса на интерес» можем да видим във всеки от обектите, които са подложени на разрушаване. Липсата на интерес по отношение къщата на Яблански3 е ясна, тя трябва да рухне, за да се изгради 16-етажна офис сграда. Нещата са просто ясни. Ако «Яворов» няма шанс, то няма шанс и Димитровград. Още повече, че «Яворов» е по-силният от гледна точка на принципите на модерното движение пример за опазване, и по-ясен и интересен обект. Така че тези неща, според мен, са свързани. Димитровград има ясна, чисто градоустройствена модерна концепция. Но пък в «Яворов» са залегнали почти всички принципи на философията на модерното движение. Въпрос на...

Галя Стоянова: На интерпретация. Комплекс «Заимов» е в градинка, която е изградена по всички правила на градоустройството, защо комплекс «Заимов» трябва да е след, да не бъде преди «Яворов»? Ето това са нещата, които...

Петър Йокимов: А и всъщност периодът след 1944 г. не е толкова неясен, колкото се твърди. Има достатъчно много изследвания, проучвания и т.н., за да можем вече на базата на тях да имаме съвсем ясна представа какво бихме могли да правим.

Добромир Спасов: Искам да смекча малко нападките срещу кметовете – от практическа гледна точка повечето решения ги взема общинският съвет. Не бива да позволим точно общинският съвет и кметът да взимат всички решения по тия въпроси, на тях трябва да им се помогне по някакъв начин. Както за Първомай, така сигурно и за Димитровград ще се наложи или някаква намеса в общия устройствен план, или актуализация. Може би е възможно да се оформят с тия корекции или допълнения такива зони, които да придобият особен режим на защита и на съхранение. Защото когато общински съвет реши да продаде например една фабрика, която представлява архитектурна стойност и не е в охранен режим, нещата стават сложни. Ще се отърват от нея - има конкретни примери. За да защитим тия обекти, първо би следвало да знаем какво искаме да направим, но съхраняването на ценностите трябва по някакъв начин да бъде наложено и на кметовете, и на общинските съвети. Както има регулационен план, с който се съобразявам и провеждам регулацията, за да може наистина улиците да са във вида, в който трябва да са, така да може да защитим и някои сгради, които не е задължително да са паметници. Трябва да измислим механизъм да ги запазим, да ги съхраним тия неща.

Тодор Кръстев: Арх. Попов, каква е в момента устройствената политика в Димитровград. Има ли действащ общ устройствен план, има ли намерения за нов устройствен план?

Павел Попов: В момента от старите проекти от средата на XX век няма нищо. Няма нито в Министерството на регионалното развитие, нито в ДНСК, има известна надежда да се открият чертежи сред разрухата на Музея на архитектурата във Велико Търново. Много е важно да се види това, което градостроителите Петър Ташев и Любен Тонев са направили. Естествено, градът има действащ общ устройствен план. В момента тече козметично и ненужно преустройство на главния площад в полза на малко повече зеленина и промяна на фонтана. Възможно е да се направят сериозни проучвания, защото за тази година, която вече се преполови, местният общински съвет е гласувал 300 хил. лв. за проучване и проектиране на преустройството, които не са малко пари. Само че кметът в края на мандата си решил вероятно да не харчи тези пари и направил скромно проучване за 18 хил. лв., чийто резултат го устройва. Вероятно наесен ще има ново ръководство. В тези три-четири месеца, които остават, се надявам и ми се иска вашите мнения да стигнат до възможно най-широк кръг хора.

Разбира се, държавата трябва да помогне с правила, а местните лидери още сега, преди да са избрани в новия съвет, да поемат ангажименти. И смятам, че тактиката на гражданското движение трябва да се стикова с бившата власт или с бъдещата и с опозицията, да запознае с намеренията си хората, които могат да финансират инициативите - а това са бизнесмените, те ще направят изборите. Когато тези хора са наясно, че това, което се предлага, много ги устройва; че то им позволява градът да остане бисер по течението на Марица; те ще могат да стъпят на здрава основа и да претворят идеята в живота, доколкото и както могат.

Ние не можем със слабите сили на шепа интелектуалци да се противопоставим на стихията на парите. Но бихме могли попътно да насочим нещата, доколкото може, натам, където е добре за културата и за историята , и за бъдещето на хората. В Димитровград няма шедьовър, велика модерна архитектура, в който и да е период, сталински или европейски, също няма. Но за щастие има другото - има живот, който все още е хубав и който тече в ясно русло - устройствено, физическо, материално русло, което беше немотивирано отречено. Хубавите черти на модернизма си отидоха покрай лошите черти. Ние типично изхвърлихме ‛бебето с мръсната вода‛. Но това е поправимо - поне в Димитровград, съзнанието на хората, представите за това какво стана и защо стана могат да се променят. Смятам, че дори опозицията или кандидатите за власт в Димитровград да не оседлаят тази тема, ако техните избиратели бъдат запознати с нея, косвено ще повлияят на избраниците си на местна почва.

Веселина Пеневска: Всички, които говориха дотук, анализираха проблематиката отвътре, защото са експерти по един или друг аспект на тази проблематика. Аз мога да предложа поглед отвън, защото не съм експерт, и да се опитам да систематизирам това, което чух, в някакви по-големи блокове и да предложа някои мисли. Видях три основни въпроса, които се дискутираха, те са терминологически обвързани. Първият въпрос е трябва ли да се направи това, което предлага Павел, или казано по-прецизно: искаме ли ние, които сме тук, то да бъде направено. Това, което разбрах е, че да, искаме. Следващият въпрос е, може ли това да бъде направено. Разбрах, че трудно, но по принцип би могло. Тук се дискутираха някои вратички, някои проблеми, някои хватки, да ги наречем. Ако решим, че това може да бъде направено, независимо, че е трудно, третият въпрос е как да бъде направено. Затова мисля, независимо че задачата за Димитровград е трудна, тя не е неосъществима. Както в изкуството, така и в прагматичната, дори бизнес-литературата, има указания как това се прави. Създава се инициативен комитет, той изгражда някаква програма, в която влизат цели, средства, финансиране. След това създава лоби, PR-кампания и започва действие. Даже мислих какви са тези групи, които биха подкрепили такава дейност, кое е това лоби, което би помогнало на инициативен комитет. Тук се споменаха някои групи. Условно казано, прогресивно ориентираните интелектуалци, друг е въпросът какво е интелектуалец. Голяма част от архитекти и градостроители, които не са комерсиализирани, но мисля, че обитателите на Димитровград биха били една силна група в подкрепа. Журналистите могат да помогнат да се формулират тия послания по начин, който ще хване дикиш, защото въпросът как се позиционира проблемът в публичното пространство е много съществен. За бизнесмените стана дума – ако им се обясни каква е ползата за тях от някои действия, те също могат да ни подкрепят. Едно силно лоби биха били примерно чужди учени архитекти. Направи ми впечатление, че страхотен интерес предизвиква всичко, което е свързано със запазването или унищожаването или въобще оперирането с артефакти, които са свързани с периода на комунизма или социализма. Имам презентация, която сигурно съм показвала 15 пъти в чужбина на най-различни форуми - за визуални промени в постсоциалистическия град, динамиката на постсоциалистическия градски пейзаж. Тя започва с изчезването на символите на социализма и появявата на антисоциалистически символи, което е една много малка част в началото, а нататък са по-съществените неща. Всеки път аудиторията концентрира цялото си внимание върху тия първи пет минути, които аз слагам, защото трябва дежурно да са там. Останалите неща не ги вълнуват толкова много. Значи, ние бихме могли да привлечем, ние – вече се вкарах в този ... комитет? Могат да бъдат привлечени такива експерти, чужди фондации или институции, за които това е ценност. Ние сме преживели този период и за нас това не е ценност. А за тях това представлява изключителен интерес и си мисля, че можем да намерим контрагенти, който да подпомогнат тази инициатива отвън. Вероятно някъде в другите бивши социалистически страни този проблем стои и може да се направи мрежа за обмяна на информация. Сега почвам да мечтая… Това е третият въпрос, как да го направим…, мисля, че има как да се направи.

Христо Буцев: Тук се засегна и въпросът за (не)готовността на обществото да пази ценното. Бъдещето на Димитровград – дали ще бъде хуманен, зелен и здравословен град – освен от управленски решения, ще зависи и от волята на жителите му – искат ли те наистина да живеят в такъв град. Не знам дали трябва да обвиняваме за рушенето на къщата на Яблански в София само институциите. Може би софиянци също носят вина с апатията си.

Тодор Кръстев: Не бива усилията да бъдат концентрирани само в една посока. Не бива да подценяваме нормативните инструменти, с които може да се въздейства, и да насочваме вниманието само върху обществените или обратно. Статията на арх. Попов предлага на Димитровград да бъде даден културно-исторически статут на юридическа защита. Аз смятам, че има основание. Един изцяло нов, планиран град, който отразява представите за модерното градоустройство на времето си (‛чистите стойности на градската цивилизация‛ в смисъла на Хартата за историческите градове на ИКОМОС), е сериозно основание за такъв статут. Но НИПК е легитимната организация, която може да реши има ли или няма основание. Общественото мнение може също да помогне в това отношение, но Институтът за паметниците и Министерство на културата трябват да вземат своето окончателно решение. Но не бива да насочваме вниманието единствено само върху тази възможност. Втората, изключително важна насока, също свързана със създаването на легитимни инструменти за въздействие, това е общият устройствен план. Голямото въздействие, което може да бъде оказано от новото общинско ръководство, това е създаването на общ устройствен план със специфични правила и нормативи към него, които да съхранят посочените качества на Димитровград. Независимо от това дали градът има културно-исторически статут или не. Привличането на общественото мнение в самия Димитровград е изключително важна стъпка. Във всички тези посоки трябва да се действа, без да подценяваме обществения или нормативния начини на действие. И ако в. ‛Култура‛ има такава трайна линия за действие по-нататък, това би било много добре.

8 юни 2007

1. Преди няколко месеца за обществеността стана известно, че сградата на ресторант „Ропотамо‛ – емблематична за столицата и за архитектурата на 60-те години, ще бъде разрушена, за да отвори място за високо строителство. Имаше протести, „Ропотамо‛ бе разрушен. Високото строителство на това място компрометира целия комплекс „Яворов‛, един от най-успешните градостроителни проекти на онази епоха.(Бел. ред.)
2. Закон за устройство на територията. (Бел. ред.)
3. Един от изключително ценните паметници на културата в София, бившето „Китайско посолство‛


В разговора участват:

Арх. Деян Златешки

Арх. Галя Стоянова, началник отдел „Изучаване и регистрация‛ в Националния институт за паметниците на културата

Проф. Д-р Тодор Кръстев, дългогодишен директор на НИПК, преподавател в УАСГи председател (а в момента почетен председател) на БНК на ИКОМОС - България

Арх. Петър Йокимов, специалист по история на архитектурата (средата на ХІХ – ХХ в.),член-основател и първи председател на ДОКОМОМО – България и член БНК на ИКОМОС

Д-р арх. Любинка Стоилова, специалист по теория и история на архитектурата (ХІХ – ХХ в.), член-основател на ДОКОМОМО – България и на БНК на ИКОМОС

Арх. Добромир Спасов, главен архитект на гр. Първомай

Арх. Веселина Пеневска, преподавател по социология на града и градски изследвания в НБУ

Арх. Павел Попов, преподавател в катедра „История и теория на архитектурата‛ в УАСГ