В този свят
аз мога да съм само маргинален.
Друга участ
би значела да променя самото си начало.

Най-сетне един поет иска да бъде маргинален. И още по-необичайно: един български поет иска да бъде маргинален. Посред толкова много гении – признати и непризнати. Наистина, тук не става въпрос за маргиналност като битово-социално явление, макар че едва ли има друг поет, толкова ненатраплив в своето поведение като Калин Михайлов. Става въпрос преди всичко за онази религиозна „маргиналност‛, която е съдба на всеки истински християнин, защото само Бог е център – „Всичко друго е периферия‛.

Малката книжка „Пролята за теб‛ - петдесетина страници, написани за десет години; неспонсорирани от никое министерство или фондация; нескопосано претоварена корица от неумел художник – представлява алтернативно присъствие в съвременната българска поезия. Тя задава един начин на лирическо чувстване, който е бил винаги нетрадиционен и, честно казано, непопулярен в родната ни традиция. Сред големите ни примери назад във времето си спомням най-вече късния Михайловски, към когото Михайлов изпитва безспорен афинитет и чиято религиозна поезия издаде през 90-те години.
Да бъдеш лирически маргинален е един особен вид устойчивост и нравствена упоритост. Българският поет, въвлечен в професията от Ботев, Яворов или поне Дебелянов и Далчев, няма усет към нея. Тя изисква радикален отказ от бунтовете, гордостта, мрачната поза, драматизма и отчаянието. Нещо повече – изисква отказ от името, символ на персонализма в творческото присъствие (... да изминеш пътя / от славата на името / до неговата смърт...). Съзнание за една съдба, в която човекът е принуден да сподиря – като улично псе – своето чуждо аз. Готовност да отърсиш като непотребна дреха „индивидуалните‛ качества. Но нека да си помогна с пример:

Не са за мене преките пътеки,
обичам бавно да пристъпвам –
да мога с поглед да обхвана
тялото на пътя,
контурите му в думи да вградя.

Не са за мене преките пътеки,
но Бог
- ако поиска –
може и за тях да ме роди.

Наистина ми трябва пример, защото трудно – и нима само аз? – бих успяла да кажа: „Господи, ако имам Твоя мир, имам всичко останало; ако имам всичко останало, но нямам Твоя мир, все едно, че нямам нищо‛. И още по-трудно ми е да кажа – а трябва ли тогава да пиша? –

Защо ми е Платон –
ако след него не идва Христос?
С Христос аз мога и без Платон.

Ала на мен ми е нужен Платон. Подозирам, че все пак е нужен и на Калин Михайлов, който преподава история на западноевропейската литература в Софийския университет. А пък съюзът между Христос и Платон би могъл да даде неочаквани прочити на поизтъркани от традицията литературни явления. Колко от нас, „българистите‛ например, сме се запитвали как може Вазовата ода „Защитата на Перущица‛, по-известна като „Кочо‛, да упреква бездействието на Бог в страшния сюжетен финал, след като нито един от героите на иначе дългия текст не се е обърнал към него с молитва?

„Пролята за теб‛ е добра поезия, която – ако не ни накара да повярваме сами – може поне да ни посочи стъпките на едно друго мислене.