Чайковски като комбинация от блини и спагети
В музикалния свят Антонио Папано (1959) стана водещо име доста млад. Италианецът, роден в Лондон, застана начело на брюкселския театър ‛Ла Моне“ още когато беше 32-годишен. Днес той е шеф-диригент на ‛Ковънт Гардън“, както и на оркестъра на римската академия ‛Санта Чечилия“. Има ексклузивен договор с EMI и е сред най-ухажваните от критиката диригенти на днешния ден. Тъкмо затова беше много интересно да се чуе неговият прочит на трите симфонии на Чайковски.
Това не е първото посвещение на Папано на музиката на руския класик. Преди този албум от два компактдиска, той записа увертюри на Чайковски – отново с оркестъра на ‛Санта Чечилия“. Очевидно търговският успех е бил задоволителен, за да бъде продължена линията Чайковски, и то с трите най-известни симфонични опуса на композитора.
Оказва се, че в днешния свят изискванията за персонализация и автентичност при поредно изсвирване на най-популярна класическа музика изобщо не са задължителни. Най-напред, като прослушваш това издание, изобщо не разбираш защо е трябвало да се направят тези записи. В буклета е отбелязано, че те са документални. Явно е, че са изработени на принципа на комбинираната техника, когато основният материал е от концерта, а ако нещо не излезе както трябва (в смисъл на киксуване или на явен текстови гаф), тогава се взима откъс от записаната генерална репетиция, например. Този способ отдавна се предпочита от звукозаписните компании най-малкото по две причини. Едната е финансова – това им излиза много по-евтино. Тази, финансовата, много често се заменя с друга, художествена, а именно, че концертната спонтанност не може да се постигне в звукозаписното студио. Не че не е вярно за повечето артисти, но в случая, според мен, става дума за поредно манифактурно изделие на голямата фирма, която просто трябва да изпълни някакъв свой план. Дали точно е репертоарен, не знам, като имам предвид, че в каталога на EMI същите творби – заедно или поотделно – съществуват с Мравински,Челибидаке, Караян, Бийчъм, Литън, Плетньов и Джулини. Може би стремежът към актуалност – името на днешния ден да бъде регистрирано, е бил водещ. Но какъвто и да е бил мотивът, той в някаква степен се елиминира от художествения резултат.
Става дума за това, че един артист посяга към определена музика, защото има да каже нещо с нея. С прочита си на трите симфонии Папано не ми казва нищо за себе си. Това е ординерна интерпретация, и то в най-буквалния смисъл на понятието - дотолкова, доколкото творбата се изпълнява от индивид, но това далеч не означава, че изпълнението носи някаква индивидуалност. Или с други думи - поредно посягане към шедьовър с оркестър, който в никакъв случай не е най-добрият инструмент. Изпълнението действително е изключително ‛екстровертно“, както го определят в ‛Гардиън“, но това не означава, че е драматически плътно, че в него са потърсени звукови параметри, които могат да заинтригуват съвременния слушател. От време навреме ‛светва“ някакъв момент – като, да кажем, великолепното соло на валдхорната във втората част на Петата симфония, но като си чул преди това неумелите пицикати в съответната част на Четвъртата или по-късно фиаското – и техническо, и драматургично, в скерцото на Шестата, се питаш това ли е всичко. Чува се, че Папано иска да избяга от мелодраматизма, но това се оказва доста трудно. Най-напред, защото не се разбира какво предлага вместо него, и, после, много от личната му диригентска работа с оркестъра е останала недовършена. Тоест, към неясното негово мислене за тази музика се прибавя и не съвсем чистата артикулация на текста от страна на музикантите. Само ентусиазъм и ‛страсти“ не могат да запълнят празнините, които зейват в музикалното протичане.
Папано не е единственото голямо име днес, което предлага толкова суров, незавършен, несмислен ‛продукт“. Колкото и да е ‛ефектна, грабваща, въздействаща“ и ‛от раз“ приемана от меломана (все клишета от днешния и вчерашния ден), музиката на Чайковски никога не е била гаранция за успех сама по себе си. Дори една успешна матрица в изкуството изисква формулировка и осмислена риторика. И цел. Руски блини със спагети някак не вървят, точно както не върви да наложиш необикновена италианска страст върху надвисващото руско напрежение (Обзървър).
Това не е първото посвещение на Папано на музиката на руския класик. Преди този албум от два компактдиска, той записа увертюри на Чайковски – отново с оркестъра на ‛Санта Чечилия“. Очевидно търговският успех е бил задоволителен, за да бъде продължена линията Чайковски, и то с трите най-известни симфонични опуса на композитора.
Оказва се, че в днешния свят изискванията за персонализация и автентичност при поредно изсвирване на най-популярна класическа музика изобщо не са задължителни. Най-напред, като прослушваш това издание, изобщо не разбираш защо е трябвало да се направят тези записи. В буклета е отбелязано, че те са документални. Явно е, че са изработени на принципа на комбинираната техника, когато основният материал е от концерта, а ако нещо не излезе както трябва (в смисъл на киксуване или на явен текстови гаф), тогава се взима откъс от записаната генерална репетиция, например. Този способ отдавна се предпочита от звукозаписните компании най-малкото по две причини. Едната е финансова – това им излиза много по-евтино. Тази, финансовата, много често се заменя с друга, художествена, а именно, че концертната спонтанност не може да се постигне в звукозаписното студио. Не че не е вярно за повечето артисти, но в случая, според мен, става дума за поредно манифактурно изделие на голямата фирма, която просто трябва да изпълни някакъв свой план. Дали точно е репертоарен, не знам, като имам предвид, че в каталога на EMI същите творби – заедно или поотделно – съществуват с Мравински,Челибидаке, Караян, Бийчъм, Литън, Плетньов и Джулини. Може би стремежът към актуалност – името на днешния ден да бъде регистрирано, е бил водещ. Но какъвто и да е бил мотивът, той в някаква степен се елиминира от художествения резултат.
Става дума за това, че един артист посяга към определена музика, защото има да каже нещо с нея. С прочита си на трите симфонии Папано не ми казва нищо за себе си. Това е ординерна интерпретация, и то в най-буквалния смисъл на понятието - дотолкова, доколкото творбата се изпълнява от индивид, но това далеч не означава, че изпълнението носи някаква индивидуалност. Или с други думи - поредно посягане към шедьовър с оркестър, който в никакъв случай не е най-добрият инструмент. Изпълнението действително е изключително ‛екстровертно“, както го определят в ‛Гардиън“, но това не означава, че е драматически плътно, че в него са потърсени звукови параметри, които могат да заинтригуват съвременния слушател. От време навреме ‛светва“ някакъв момент – като, да кажем, великолепното соло на валдхорната във втората част на Петата симфония, но като си чул преди това неумелите пицикати в съответната част на Четвъртата или по-късно фиаското – и техническо, и драматургично, в скерцото на Шестата, се питаш това ли е всичко. Чува се, че Папано иска да избяга от мелодраматизма, но това се оказва доста трудно. Най-напред, защото не се разбира какво предлага вместо него, и, после, много от личната му диригентска работа с оркестъра е останала недовършена. Тоест, към неясното негово мислене за тази музика се прибавя и не съвсем чистата артикулация на текста от страна на музикантите. Само ентусиазъм и ‛страсти“ не могат да запълнят празнините, които зейват в музикалното протичане.
Папано не е единственото голямо име днес, което предлага толкова суров, незавършен, несмислен ‛продукт“. Колкото и да е ‛ефектна, грабваща, въздействаща“ и ‛от раз“ приемана от меломана (все клишета от днешния и вчерашния ден), музиката на Чайковски никога не е била гаранция за успех сама по себе си. Дори една успешна матрица в изкуството изисква формулировка и осмислена риторика. И цел. Руски блини със спагети някак не вървят, точно както не върви да наложиш необикновена италианска страст върху надвисващото руско напрежение (Обзървър).
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
