Щеше ми се размяната на реплики между Райна Маркова и Ангел Игов (Култура, бр. 27) по повод написаното в нейната колонка Дигиталният анонист | профили (бр. 26) да надхвърля личните нападки и да постави по-общи въпроси…

Ано/псевдонимността в интернет е явление, което несъмнено бележи съвременния свят –достатъчно е да си представим десетките милиони, разговарящи и по обществени, и по интимни въпроси, скрити зад псевдоними (или разкриващи се чрез тях?). Явлението няма аналог в досегашната култура и със сигурност влияе дори върху условностите в нашето ‛извън-интернет общуване“. Така, както съкратеното писане на sms и в чатове оказва влияние върху способността при писане на по-дълъг текст да се разгръща той в логично-обусловена последователност.

С популяризирането на мрежата, съвсем естествено извън общите форуми - площадни пространства, се явиха и малки – стаи, кафенета, ресторанти, където групи по интереси обменят идеи, информация или просто общуват, точно както човек общува с приятели в кафенето. Разликата е, че разговорът на маса се чува по цялата планета. А и по всяко време при вас може да седне чужд човек, понякога той става приятел, друг път – не.

И понеже въпросният форум кон-текст събира предимно разговори върху литература, изкуства, хуманитаристика, няма как да не направя асоциация с едновремешните литуратурните кафенета, където са се събирали хора не само с общо литературни, а с определена насоченост литературни интереси. Не виждам нищо чудно, нищо лошо – напротив! – че в един форум са се събрали хора с определена чувствителност и близка култура.

Конфликтът идва, струва ми се, както се случва и в живия живот, от неволен жест, изтървана дума, кос поглед, които създават напрежение. Нормално. След това нещата започват да ескалират в стил: А ти кой си? Нормално.

Моите въпроси от тази история са два:

Първо. Дали изпуснатите реплики на маса (в псевдонимност) могат – дори да са много важни – да се обсъждат в другата, да я наречем невиртуална, публичност (ако вестникът е такава).

Второ. Дали не е време да признаем официално, че случващото се в интернет е културен медиен факт и като такъв заслужава нашата грижа да бъде запазено. В други страни вече действат правила, с които държавата/обществото съхраняват определени сайтове в медиатеките си. Също както книгите и вестниците – в библиотеките.