Не бих се върнала към остарелия – от времето на ‛перестройката“ – дебат за взаимоотношението интелектуалец – власт, ако не ме беше провокирал Иван Гранитски по ‛Панорама“ – точно в петък, 13-то число на юли. Като истински Велик тамплиерски магистър, запътен към кладата, той сърцераздирателно оповести, че никой в обществото ни не разбира величавия жест на ‛групата интелектуалци“, номиниращи разни кметове (досега все в областни градове, впрочем) за втори, трети, n-ти мандат.

Не бих имала нищо против, ако г-н Гранитски – в лично качество, като изтъкнат интелектуалец – изрази предпочитанията си към този или онзи кмет. Смущава ме твърде много въпросът - кому е нужно интелектуалците да правят ‛група“, за да защитят някаква кауза?

Интелектуалецът, по принцип, е единак. Той не може (обикновено и не иска) да живее в глутница. В свободното демократично общество не се и нуждае от глутница. Обединяването, ‛групирането“ на интелектуалци е разбираемо единствено в тоталитарни общества, когато пресата на властта поне мъничко се затруднява да затисне ‛групи“, а индивидите твърде лесно смазва. Именно за тоталитаризмите е валиден любимият на българското общество ‛завет на Кубрат“ за снопа съчки, наричан в други общества ‛фашио“.

Времето на комунизма беше време на ‛групите интелектуалци“, време на подписките, когато беше твърде опасно да се изправиш срещу властта сам – не че някои не го правеха, но твърде рядко – в България… Подписвала съм всичко: от ‛невинните“ екологични искания за Рила и Места (така и не запомних какво точно се искаше – важното беше да не сме съгласни), през исканията за освобождаване на Петър Манолов и Вацлав Хавел от затвора, до писмата против ‛възродителния“ процес. След 1989 сметнах, че мога да казвам и да пиша, каквото си поискам, и спрях да участвам в подписки. Единственият случай, когато го направих, беше съвсем наскоро: подписах се под протестите на Центъра за академични изследвания и Катедрата по културология в СУ срещу истерията ‛Батак“. Тази истерия с твърде много неща ми напомни системи, производни от символа ‛фашио“… И, разбира се, комунизма.

В демократичното гражданско общество, в което се предполага да живеем, ‛групи интелектуалци“ са анахронизъм. Ако на едни или други интелектуалци им хрумне да произвеждат колектив, те биха могли да учредят инициативен комитет за издигане на кмет, гражданско сдружение или партия. Или да пледират за една или друга кауза от свое (достатъчно гръмко) име.

(Точно когато бях стигнала до това място от статията, се обадих в един многотиражен ежедневник с питане дали ще я публикуват. Отказаха ми. Запитах се дали пък съм права, че мога да казвам и да си пиша всичко… Все пак, реших да продължа.)

Гранитски не би трябвало да заема обидена поза, ако начинанието му среща недоумения. Дори, ако допуснем, че изживяваме някакъв ретро период на стагнация, когато за индивида е трудно да оцелее срещу пресата на властта, ‛групирането“ на точно тези интелектуалци пак буди недоумение, защото се извършва не срещу, а в полза на властта.

Нямам нищо против един или друг интелектуалец да харесва властта. Ролята на интелектуалеца като непрекъснато съпротивляващ се е също анахронизъм от времето на ‛перестройката“. Не разбирам само защо му е да харесва властта в ‛група“… Ако пък колективният уют му е толкова присърце, защо не си направи партия?

Не разбирам още защо Гранитски и съдружие се обиждат, ако декларираната им ‛независимост“ буди съмнение. Дори без да мислим някаква пряка зависимост от властта, би трябвало да се досетим, че самата колективност е вече зависимост, която намалява (без да изчезне напълно, разбира се) с обособяването на индивидуалността.

Затова предлагам – в случая ‛Гранитски и съдружие“ - да заменим индивидуалистичното понятие ‛интелектуалец“ с колективното ‛интелигенция“. Така необходимостта от ‛групиране“ на интелектуалците ще отпадне поради самата ‛груповост“ на понятието. И колективът на Гранитски ще може да се вмести в истинската си същност – да олицетвори възникналото в царска Русия и добило масовост в комунистическа понятие ‛интелигенция“: онази особена прослойка в домодерните общества, която – поради липса на средна класа – осъществява посредничеството между ‛народа“ и властта… Интелигенцията счита себе си призвана да говори от името на народа (тогава бива титулувана ‛демократична“) пред властта, или от името на властта (тогава бива характезирана с други, често обидни понятия) - пред народа. Поради твърде различния статус на съставляващите я индивиди (в царска Русия интелигенцията понякога е именувана ‛разночинска“ – съставена от хора с различен ранг – писатели, чиновници, чиновници-писатели и всякакви други), е трудно да се намери обединяващ образ на този колектив, освен вече споменатия – на посредник, говорител, изразител. Колективът ‛интелигенция“ говори от името на народ, власт или Бог. Ако някой от членовете на този колектив внезапно заговори от свое име, той става интелектуалец.

Това е разликата.

(Не зная дали ще намеря кой да публикува статията ми, но категорично заявявам, че – засега – няма да прибягвам до подписка.)