Плъховете живеят незабележимо в света на хората. Предпочитат тъмнината и рядко се появяват на светло, тъй като им е несвойствено да се превръщат в обект на внимание. Много хора гледат с презрение онези, които живеят като тях – вечно в опозиция на красивото, добре миришещото и ‛нормалното‛. Не всеки би посмял да се шмугне под гигантската театрална декорация на града или още повече – да прегризе собствена дупка в нея. Да си плъх, означава мълчаливо да прикриваш познанието си за един паралелен, незабележим свят, представящ другата страна на нещата.

Ratts of the capital са явление в съвременния фотографски живот у нас. За тях фотографията все още крие тайна. Фотоапаратът е тъмна кутия, в която образите се раждат по чудесен начин, предизвиквайки най-очарователното усещане у зрителя – удивлението от това, че реалността се е самоудостоверила. Фотографията е все така ‛The Рencil of Nature‛, също както по времето на Талбот, преди 160 години. Съвременните цифрови технологии се опитват да се обявят за наследници на нещо, с което не са генетически свързани. Но истината е, че те никога няма да получат способността да вълнуват друго, освен нашия отегчен поглед. Работата с филми и благородни фотографски процеси носи отпечатъка на онова напрежение, породено от възможността за грешка. Човешката следа, трепетът на ръката, сладките, внезапни проявления на неочакваното дават живот на всяко истинско произведение на изкуството. Точността на компютъра няма как да имитира случайността.

Особените им вещи, странните разтвори, които крият в тъмната стая, представят Ratts като владеещи тайни и недостъпни за другите знания, като демиурзи, които с всяка нова стъпка повтарят акта на космогенезата и антропогенезата. Посветени във фундаменталното противопоставяне между скритото и явното, отсъствието и присъствието, небитието и битието, нищото и нещото, те познават онова, което е скрито, което се намира в потайностите и което ще бъде извадено наяве, на открито, про-из-ведено, ще се превърне в истина.

Ratts of the capital е не само интернет сайт – това е група от съмишленици, които имат потребността от споделяне. Заедно, те не правят опити да раз-гадават фотографското изображение, а напротив – все повече го за-гадават, мистифицират, опоетизират. Обект на тяхната фотография не е нищо друго освен самата фотография. Това благоговейно отстъпване пред естествената мощ на светлината и природата, явяващи се чрез фотографията, е до голяма степен несвойствено за съвременния свят, който се опитва да надделее, да подчини, да наложи на всяка цена своя отпечатък с помощта на апарати, лишени от тайни. Има нещо странно в това именно хората, занимаващи се с онези процеси, които представят истинската същност на фотографията, днес да бъдат сочени като ‛екзотично малцинство‛, група ‛странници‛ или ‛романтици‛. Но дали в суетата на ежедневната празнообразност някой изобщо забелязва абсурда на тази странност?

Третата изложба на Ratts of the capital ‛Неща № 3‛, подредена в галерия ‛Дебют‛, доказва с пълна сила, че с фотографията не бива да се воюва – най-естествено е отпускането в нейните собствени ръце. Изцяло ръчно създадените работи на всички участници (Александър Богданов, Велислава Стойчева, Венета Захариева, Владислав Лепоев, Иван Ненчев, Милен Станков, Михаил Лозанов, Петър Влахов, Радослав Важаров и Райна Власковска) изпълват пространството с увереността, че светът все още крие много тайни. И фотографията продължава да е една от тях. Не бих искала да омаловажавам това дело, използвайки по негов адрес просто думата ‛успех‛ (някога Елиас Канети беше нарекъл успеха ‛безсрамието на деня‛). Смятам, че по-подходящо е то да бъде определено като събитие, защото събитието, макар и случващо се в настоящето, има своето истинско основание в бъдещето. А аз все още продължавам да вярвам, че бъдещето принадлежи на истинските неща.