Български  |  English

Недко Солаков от Строго секретно до… Страхове

- documenta е най-голямата и най-престижната изложба за съвременно изкуство в света. Участието в нея е своеобразен връх в кариерата. И въпреки че тук има доста опити твоето присъствие в нея да се неглижира, безспорен факт е, че това участие от една страна е огромно твое лично постижение, а в същото време е успех и за България...

- Да, участието в documenta се приема за връх в кариерата, въпреки че има художници с по няколко „върхове‛, като например Саня Ивекович (Sanja Iveković), която е там вече за трети път. Разбира се, винаги съм мечтал да участвам в documenta. Първата видях през 1987 година. По стечение на обстоятелствата бяхме с Иван Русев и Любо Янев в Германия на откриването на една наша изложба във Вила Меркел в Еслинген. Там предишната година бяха показали част от колекцията Лудвиг (от българско изкуство) и благодарение на нея директорът на галерията беше решил да покани млад живописец, скулптор и график да направят изложба в пространството им наречено project room „Bahnwärterhaus‛. Случи се така, че когато пристигнахме за три дена в Германия, в същия ден, когато се откри нашата изложба, се откри и documenta. До тогава, честно казано, не бях чувал за нея. Някой ни каза „Знаете ли, че сега я има тази голяма изложба, която се открива ето тук‛ и ние с Иван Русев отидохме за един ден. Бях невероятно впечатлен. Тогава бяха показани огромните работи на Анселм Кийфър (Anselm Kiefer), прекрасното видео на Фишли енд Вайс (Fischli & Weiss) „Начинът, по който нещата се случват‛ („The Way Things Go‛). Невероятно беше. Оттогава съм виждал всички Документи. През 1992, по времето на Ян Хут (Jan Hoet) си казах – добре де, и аз мога да бъда тук. Макар че тогава физически кураторите бяха спрели някъде в Словакия, въобще не бяха слезли надолу към Балканите, за да видят какво се случва там. С Барт де Бар (Bart de Baere), който беше един от кураторите на documenta, вечеряхме през 1992 в Истанбул и тогава той видимо показа, че си е заслужавало да видят българските участници в Истанбулското биенале и преди това.

През 1997, когато Катрин Давид (Catherine David) беше куратор, също много ми се искаше да бъда в documenta, но пак нищо не стана. За documenta 11 със сигурност знам, че половината от кураторския екип на Окуи Енвезор (Okwui Enwezor) никак не хареса моето чувство за хумор. И сега накрая се стигна до тази покана.

Разбира се, Рогир Бюргел (Roger M. Buergel) и Рут Ноак (Ruth Noack) знаеха моите неща доста отдавна, но на тях не им допадаха работите ми с малките драсканици по стените, които са представяни и много харесвани в биеналетата напоследък, като например апартамента, който бях „издраскал‛ преди две години в Истанбулското биенале. За тях тези неща бяха прекалено spectacular (зрелищни), прекалено въздействащи визуално, прекалено харесвани от хората. Според тях аз съм много по-сериозен художник, за да използвам евтини трикове като рисувам по стените и карам хората да се навират по ъглите. Същевременно приемаха рисунките ми за страхотни, а освен това категорично искаха „Строго секретно‛.


- Как дойде поканата? Доколкото знам Рут Ноак беше миналата година за кратко в София за да изнесе лекция и да се огледа за участници.

- Да, тя беше за около 24 часа в София и имаше лекция в Гьоте институт. От Института за съвременно изкуство й беше показана възможно най-богата документация, и то не само на хора от Института. За тези, които не са много наясно с нещата, искам специално да подчертая, че винаги, когато някой идва в България и се интересува от съвременното ни изкуство, от Института се показва документация не само на неговите членове, а на всичко, което си заслужава. Вярно, това какво си заслужава, е субективно мнение..., но се показват дори работи на хора, които плюят срещу нас. Просто това го чувстваме като лоялен жест. Един вестник публикува доста опростеното разбиране, че е имало едва ли не българска квота и отново, както винаги, по подобие на началото на 1990-те, Солаков е сред тези 20 човека, които са били видяни, че той отново се е намърдал вътре, което просто е несериозно.

Поканата получих някъде в края на октомври (по това време бях на биеналето в Севиля, курирано от предишния куратор на documenta Окуи Енвезор), а същия ден дойде и тази от Робърт Стор (Robert Storr) за Венецианското биенале. Вестниците вече писаха, че формално това ми се случва за шести път, въпреки че, като големина и важност на работите, това е третото ми значимо участие в централната изложба. Първото беше през 1993 в Аперто, след това през 2001 с покойния Зееман (Harald Szeemann) с „Живот (Черно и Бяло)‛ и сега с „Дискусия (Собственост)‛.


- Имаш ли поглед върху двете изложби - documenta и биеналето във Венеция, можеш ли да говориш за тях като цяло или все още се чувстваш прекалено „вътре‛? Доколкото видях и на двете места беше „обсебен‛ от многобройната си публика...

- И във Венеция, и в Касел бях за кратко и нямах физическата възможност да разгледам всичко. С тази цел ще пътувам допълнително. Но човек може да си каже примерно (макар че аз не си го казвам) „Абе, май не можах да случа на documenta‛, защото в момента за изложбата има страшно много негативни статии, особено в британската преса. В The Guardian авторът беше цитирал негов познат, който му казал, че Aуе-павилион (Aue-pavillon), построен пред Оранжерията, прилича на българска търговска палата от 60-те години1. Да, това е истина. Но може много лесно да се разбере каква е причината. Все пак двамата куратори категорично обърнаха гръб на пазара и това не може да мине безболезнено. Никой няма да прости подобно нещо, още повече, че documenta беше открита на втория ден от Арт Базел и това накара галеристите да се чудят колекционерите при тях ли ще ходят или в Касел, дали ще отидат в Мюнстер след това...

- От няколко места чух, че има подчертано желание от страна на големите изложби да се противопоставят на пазара, на търговията с изкуство. Откъде идва то?

- Нормално е да имаш желание да се противопоставиш, защото, ако работиш предимно с акъла си или да речем си куратор и имаш някакви свои виждания, не можеш да си представиш какво ще се случи, ако се повлечеш по пазара. Това е една огромна армия, система от колекционери и предимно галеристи, които биха вложили значителни средства в теб и около теб за да можеш да вкараш техен художник, чиято пазарна стойност моментално се вдига от това, че е включен в тази мегаизложба. Понякога кураторите съвсем ясно и демонстративно показват, че искат да работят с този мейнстрийм от пазара, включително и с така наречените blue-chip художници. Такова, например, беше биеналето във Венеция преди две години, курирано от две прекрасни, по принцип, кураторки – Мария Корал и Роза Мартинес. Там, обаче, директно си беше показано, че „ние сме в пазара и пазарът е в нас‛. В сегашната изложба на Робърт Стор това е балансирано някъде по средата. Същевременно и във Венеция, и в Касел има огромно количество художници, за които трудно може да се каже, че са в пазара. Техният основен проблем е, че каквито и да са вътрешно, колкото и да са пълни с интелектуална енергия и да са нови и интересни за такива куратори, които не искат да работят с пазара, техните произведения просто не са визуално интересни. Това е огромният проблем, защото каквото и да кажеш и да направиш, при положение, че визуално не е интересна тази работа, много трудно можеш да убедиш някого, че чак толкова си заслужава тя да бъде излагана, гледана и оценявана в такава престижна изложба. От друга страна, страшно ми харесва, че Рогир Бюргел и Рут Ноак извадиха много малко познати художници от Азия, Африка и Латинска Америка и ги поставиха до техни колеги, които са били в много по-голяма видимост. Например, има една част от documenta, в началото на която има една голяма работа на Агнес Мартин и след това ти показват художници като Насрийн Мохамеди (Nasreen Mohamedi). Неща, правени в буквалния смисъл на думата в същата посока, дори малко по-рано от Агнес Мартин - прекрасни, страхотни работи. Та, този модернизъм, за който си мислим, че се случва само в Западна Европа, те успяват да докажат много убедително, че всъщност го има едва ли не навсякъде по света и то по не лош начин. Това, че не е видимо за мястото, където се смята, че е „Art world‛-а, не означава, че не се е случило.

Разбира се, всеки критикува Ауе-павилиона, но той си е за критика, въпреки че е било малшанс френските архитекти, които са го започнали, в един момент да кажат, че той повече не е тяхна работа и да го довърши друг екип. Беше очевидно, че нещо такова се е случило. Лично аз съм доволен от мястото, където съм експониран в Новата галерия (Neue Galerie) в Касел. Добре се е получило, че двете ми неща - „Строго секретно‛ и „Страховете‛ - се намират в съседни пространства. Тe са неголеми, но много интензивни, а тези две работи, съчетани с визуално въздействащата много голяма моя работа във Венеция, правят една добра тройка. Непрекъснато получавам отзиви от различни хора, от куратори, чета от вестниците, в интернет. Би трябвало тепърва да се появят отзиви и в списания.


- А мислиш ли, че има някаква разлика в българските реакции към „Строго секретно‛ от началото на 90-те и в момента? Струва ми се, че по тях може да се съди колко се е променило мисленето тук за тези 18 години.

- Мисленето при някои хора въобще не е напреднало, даже е станало по-зле. Имам предвид един материал излязъл в „Дневник.bg‛, който до момента е четен над 1200 пъти и има над 60 коментара, които са просто потресаващи. Човек не знае да се смее или да плаче като ги чете. И се вижда как 18 години след промените някои хора все още разсъждават по изключително странен начин, който, за съжаление, не се различава много от онзи през лятото на 1990-а година, когато върху мен се фокусираше огромна злоба и омраза. Тогава аз бях много по-млад и ми беше изключително тежко (коментирано е на страниците на „Култура‛). Но преди 18 години тези хора гледаха някак по-оптимистично на бъдещето, а в момента част от тях злобеят още повече, защото горе-долу знаят какво правя и каква ми е съдбата. През 1990-а те самодоволно си казваха, че „го навряха в кучи гъз Солаков като напусна Съюза‛ - основната дойна крава, от която можеш да ядеш – „и той се обърна нанякъде и си върши някакви авангарди, но нека се занимава, слава Богу, че ни се махна от главата‛... Само че за тях някак изненадващо се оказа, че изведнъж (а някои хора знаят през какви етапи всъщност съм минал през всичките тези години, за да стигна до тук) Солаков отново го размахва това „Строго секретно‛. И на всичкото отгоре не само го размахва, но го е и цопнал в тази изложба, която минава за най-престижна. И не само го е цопнал, ами се оказва, че той присъства във всевъзможни колекции, непрекъснато открива изложби и въобще какво намират хората в него, в този некадърник, който е ченге, доносник и т.н., че си е плащал и данъците на всичкото отгоре и тези пари, естествено, идват от КГБ... В един момент едва ли не ти става жал за тези хора, защото осъзнаваш, че хем са некадърници, хем са неудачници, дори по-точната дума е английската loser, която е много по-голяма и по-обхватна. Дожалява ти, защото се оказва, че това е единственият начин, по който те могат да съществуват в момента. В мое лице са си намерили изкупителна жертва и страшно се разтоварват като плюят абсолютно анонимно и пишат буквално доноси в тези форуми. Като не искаш да си напишеш името, това реално са си анонимни доноси. Той ще ми казва на мене, че съм бил еди-какъв си доносник при положение, че в момента пише точно донос. В един от тези форуми, нямам опит с форумите, някъде 13-то мнение беше мое – казах им „Здравейте - кьм всеки един! Аз съм Недко Солаков. Много ми е интересно колко от тези, които коментират работата ми, са в състояние да излязат с истинските си имена?‛. След което се нададе вой: „Пазете се форумци, какво иска той, и ЕГН-тата ни, пазете си семействата‛. Отново бих им казал, че не виждат по-далеко от носа си и не осъзнават какво означава да говориш срещу някой и да не си казваш името. Искам да припомня, че аз съм единственият, който си е казал името преди толкова години. Друг такъв шашав няма. Нито един от всички онези художници. Всъщност, реално погледнато, мен това вече въобще не ме интересува. Никога не съм искал да си видя досието, камо ли да търся кой и какво е приказвал срещу мене, защото, разбира се, са говорили и срещу мен. Иначе нямаше и двата пъти, когато през 1987 съм кандидатствал за държавна работа (като преподавател по рисуване в Художествената академия и в архитектурния факултет на ВИАС), и на двата конкурса (мисля, че читателите знаят как мога да рисувам) ме клъцнаха с някакви странни тройки. Е, ако бях свързан с Държавна сигурност, поне една държавна работа щях да си намеря тогава.

Същевременно ми се стопля сърцето от това, че много млади хора, които тогава са били съвсем малки деца, в момента виждат жеста абсолютно оголен, като художествено произведение, като човешки акт и го оценяват невероятно. Искрено съм благодарен на тези хора.

А останалите не ме изненадват – българинът непрекъснато си плюе и на него все някой друг му е виновен. Ужасяващото в случая е, че има и крайни реакции - един от пишещите на друго място, който все пак се е подписал с името си (става въпрос за Венцислав Занков), директно казва в своя арт блог, че иска физически да се разправи с такива като мен 2. В една правова държава заради това, което публикува, той трябва да отиде в затвора, защото директно подклажда към убийство.

Във форума на „Дневник‛ имаше, разбира се, няколко човека, може да е бил и само един, но под различни псевдоними, който ме защитаваше и показваше много разумна позиция. Той каза нещо много елементарно „Защо до сега нито един не се е оплакал, че е пострадал от Недко Солаков?‛.


- А как се възприема работата „Строго секретно‛ по света?

- За първи път тя беше показана още през лятото на 1995, когато Лора Хопман (Laura J Hoptman) (известен куратор, правила е Карнеги, в момента е един от уредниците на The New Museum в Ню Йорк) селекционираше художници за изложбата Beyond belief в Музея на съвременното изкуство в Чикаго. Тогава бях представен с три работи: голямата инсталация „Истината (Земята е плоска...)‛ (The Truth (The Earth is Plane, the World is Flat)), в момента собственост на музея в Люксембург; рисунките „Добре познати истории‛, показвани в България, и „Строго Секретно‛, която беше поставена под плексигласов капак. Съдържанието беше преведено на английски, както и статията от „Култура‛ от края на юни 1990-а, всичко това сложено в папка отстрани до сандъчето, която може да се разглежда. Сега кураторите на documenta искаха към работата да има 7-8 минутен филм, защото хората нямало да гледат по-дълго време. Само че аз като го направих си казах, че трябва да разгледам цялото сандъче и се видя накрая, че 40-те минути успешно задържаха хората – те стояха на земята и гледаха. Просто има някакъв смисъл в това тази „срамна тайна‛ (описана в етикета като част от съдържанието) да я поставиш в контекста на останалите работи и да чуеш моите коментари от днешна гледна точка.

След това тази работа беше показана във ICA-Филаделфия, както и в поне още два други музея в САЩ. Борис Гройс я е показвал през 2004 в Kunst-Werke, Белин, в изложбата „Приватизация‛. Тя беше и много сериозна част от моята ретроспектива "A 12 1/3 (and even more) Year Survey‛ в Rooseum, Малмьо, О.K. Centrum, Линц и Казино Люксембург (2003-2005). Беше показана и в изложбата ми „Остатъци - селекция на нещата, които не са били продадени от частните ми галерии‛ („Leftovers – a selection of my unsold pieces from the private galleries I work with‛) в Кунстхаус Цюрих, 2005. Работата е била коментирана на страниците на много списания, вестници и т.н. Разбира се, на Запад има много клишета. За да бъдат избегнати, в названието и обяснението към нея ясно и точно са посочени 3-4 пункта, за да могат хората да я вкарат в контекста на България. Така е и сега в documenta – написано е, че 18 години след промените досиетата като цяло все още са затворени, че до сега няма публично познати документи за моето сътрудничество, че съм си признал без да бъда заплашван, че съм сътрудничил като студент и войник до 1983, както и че съм го направил, защото съм вярвал в социализма и лев не съм взел никога за тази работа. Да, вярвал съм. Даже през 1983, когато прекъснах, пак вярвах в социализма, а тогава имаше две години до „перестройката‛, но никой не подозираше за нея. За да се осъзная след това и лека-полека да стигна до вътрешното си убеждение, че трябва да си призная ясно и открито, съм изминал много дълъг път - 5-6 години - и това е пряко свързано с работата ми. Започвайки да правя тези неща, които се приемаха за авангард за България или т. нар. „неконвенционални форми‛, аз всъщност ги мислех като политически акт. Постепенно, благодарение на тази „перестройка‛, много неща в съзнанието ми се отвориха и съм направил поне две работи преди 10-и ноември, базирани на това мое сътрудничество. Това са две картини - едната се казва „Покаяние‛, а другата „Гризящата ме съвест‛. Само че в тях нещата са казани по много иносказателен начин, защото, ако го бях казал ясно и точно, щях да вляза в затвора. Все пак това си беше държавна тайна. Едва след като дойде 10-и ноември и нямаше да бъде подсъдно започнах да правя „Строго секретно‛.


- А защо реши да направиш точно цикъл „Страхове‛ („Fears‛) към „Строго секретно‛?

- Когато кураторите на documenta се обърнаха към мен и казаха, че не желаят „зрелищни биенални работи‛, те подчертаха, че категорично искат, използвана беше думата must, работата „Строго секретно‛. Вече я познаваха, бяха чели за нея и т.н. След това започнахме да обсъждаме какви нови неща бих направил. Едно от първите, които предложих, беше голяма серия рисунки, още тогава ги фиксирах на 99, на тема „Страхове‛. Първата серия в този формат и горе-долу със същата техника беше направена през 1996 и се наричаше „Имало едно време‛ („Once Upon a Time‛) - 50 рисунки, които, за съжаление, не са събрани в една колекция, а са разпръснати на поне 7-8 места. След това през годините съм правил непрекъснато подобни рисунки с текстове на английски, но обикновено те са били в серии от 7, 9, 12, 15, 18. Най-голямата серия досега беше „Изходи‛ („Solutions‛) - за Севилското биенале – 72 на брой. И сега тези 99 ми беше много любопитно и интересно да ги правя, защото в тях можех да покажа страшно много нива и различни възможности на истории, както и чисто визуално да ги направя по различен начин, така че да бъде любопитно на хората. Мисля, че реакциите конкретно към тези страхове са изключително положителни. Замислях и трета работа, която много ми се искаше да направя, с работно заглавие „Some Nice Things to Enjoy When You Are Not Making a Living‛ („Някои хубави неща, на които да се насладиш, когато не си изкарваш прехраната‛). Това трябваше да бъде голяма пространствена инсталация от отделни части, от която хората да изпитват дори физическа наслада. Например, един от компонентите трябваше да бъде херметически затворено звукоизолирано и тапицирано отвътре пространство с размери от порядъка на 2х1.50х1.50 м, в което влизаш и врякаш колкото си искаш, изливаш всичко от себе си, а хората отвън не те чуват. Или пространство с диван, на който можеш да си полегнеш и точно под носа ти, на облегалката на дивана, има инкрустирано триизмерно пейзажче с много красива планинка, на която да се наслаждаваш. Или пък анимация, която показва на обърната вертикално плазма пропадащ (сриващ се) надолу бизнесмен. Тук, естествено, се будалкам с типично българските качества, които коментирах преди малко – страхотното удоволствие, което изпитваш, когато виждаш, че другите се сриват или пък беса, че някой се е качил там горе и вместо и ти да се опиташ да стигнеш до него, се стремиш да го смъкнеш.

Този проект стоя на stand by около два или три месеца. Накрая просто беше решено, че няма достатъчно пространство, но както се казва – всяко зло за добро, защото след като видях documenta реших, че тази работа нямаше да стои много добре там. Живот и здраве ще я направя в някоя от следващите си големи самостоятелни изложби извън България, за съжаление.

В момента съм доволен и от двете работи в изложбата, защото, дори и да са доста натегнати, в тях все пак се прокрадва оптимистичен лъч. Особено в „Страховете‛, а защо не и в „Строго секретно‛.


- Чудех се защо продължаваш да живееш в България сред крайния негативизъм, който те заобикаля, но явно ситуацията по някакъв начин те провокира.

- Все пак, не всеки е краен. Примерно статията в „Дневник‛ е четена над 1000 пъти, а мненията са 63, едно от които е моето, а има и 4-5 много умерени и лоялни. Надявам се, че голяма част от хората, които са я чели, не споделят това негативно мнение, а дори да го споделят, нямат наглостта да се явят по този начин. И както ти казах, наша колежка, съвсем младо момиче, беше изключително мила като говореше за това как и какво съм приказвал в сутрешния блок на bTV при Бареков, как той не е знаел какво да ми каже, защото вижда един екземпляр, който не се вмества в тази действителност. Смея да го кажа и е така - не се вмествам. Същевременно клишето, с което обяснявам какво правя в България, е, че целият този абсурд, включително и помията, която се хвърля около мене, просто ме амбицира и е част от моята работа. Сега започнах един малък цикъл рисунки, наречен „Магически истории‛, една от тях e посветена на тези реакции. Като го нарисувам, някак си ми минава, става ми безинтересно. И ако сега им кажа на тези форумци, че са ме провокирали да направя една рисунка, която след това ще продам за 4000 евро, те ще ревнат с цяло гърло.

Другото е, че просто си обичам България. При цялата тази каша има много свестни хора, все още има места, които са запазени като природа, само че ни управляват много страхливи политици и донякъде сме си виновни самите ние. Ето, и аз мърморя, но не гласувам. А иначе си плащам данъците. Може би съм единственият шашав, който ги плаща, но го правя, защото се съобразявам с институциите. Както едно време съм се съобразявал с институцията, която се е явила пред мен и е казала „Аз съм Държавна сигурност и искам да направиш нещо в името на благото на държавата‛, така в момента също се съобразявам с тази институция и си плащам данъците, въпреки че съзнавам, че всичките тези пари отиват в една корумпирана администрация. В интервюто при Бареков казах, че не знам какъв строй ще се смени след време и аз ще трябва да правя отново едно „Строго секретно‛, в което да обяснявам тягостното отношение и състоянието на душата си, което имам в момента. Давам огромно количество пари и вместо да се купят линейки, се купуват мерцедеси и беемвета. Отново върша нещо, което не трябва да върша. Голяма дилема ми е.


- Сега, като имах изключителната възможност да видя тези две грандиозни изложби, осъзнах, че всъщност много малко хора в България знаят какво в действително се случва по света. А тези, които претендират, че следят нещата, се държат и реагират малко странно. Не знам дали това незнание се дължи на образователната система и на средата като цяло, която не провокира кой знае какъв интерес към този тип изкуство, но има нещо сбъркано в цялата работа.

- Има, разбира се. Много хора не знаят, но стига да имат желание, стъпка по стъпка много лесно могат да влязат в нещата. Освен това има някакъв напредък – ти видя на Истанбулското биенале последния път колко хора бяха отишли. Доколкото знам, като посетители-чужденци, най-много там бяха българите. Това говори, че има интерес. Друг е въпросът как тези българи ще пишат и ще разсъждават след това, но важното е, че отиват и го виждат. Във Венеция сега също имаше страшно много българи, а това е важно и положително. Лошото е, че журналистите все още не могат да схванат колко е важно, че държавата е представена по някакъв начин и името й ще се чуе заради един или друг художник и те трябва да отидат там и да го отразят. Невежеството им достига до смехория - в един от тиражните вестници журналистката написа „Тази година "documenta" се провежда в Касел‛. Със същия успех може да напише, че тази година Венецианското биенале е във Венеция. И това е човек, командирован в Германия. И като видиш тази новина колко е адекватна, си представяш какви са всички останали новини. Имаме огромен път да изминем в това отношение, но лека-полека нещата би трябвало просто да се случат. Сега, покрай българското участие в този павилион, имаше много повече преса, отколкото през 1999, когато аз и Яра Бубнова представихме официално България във Венецианското биенале с работата „Важно съобщение‛, защото това си беше официално представяне. В момента това се неглижира по понятни причини, но истината е такава. Хубавото е, че постепенно нещата се задвижват. Изключително важно е в момента да се подготви следващо българско участие във Венецианското биенале. Тогава вече ще се наложи някакъв ритъм.

- Аз съм малко скептична към такова развитие на нещата.

- Аз също.

- Както с музея – знае се, че е важно да го има, говори се вече толкова време, но резултат никакъв.

- Ами ще се говори, защото никой не иска музея да го има. Отново се връщам към тези симпатяги от форума, защото те са част от хората, които пречат. Как те ще искат да правят музей, в който ще отиде „кликата на Института за съвременно изкуство‛... Ами ние ще бъдем, какво да направим. Ако има един музей и той трябва да бъде адекватен на това, което се случва в България и най-вече извън нея, ние ще бъдем вътре. Това е положението. И като не искат да има музей в България, ще ми накривят шапката. Работите ми ще излязат извън България, а и те са излезли вече. И един ден ще направя сам музей или фондация, където част от нещата ще останат, защото има и хора, които се интересуват от тях.

- Разбрах, че през есента в София се откриват няколко нови галерии за съвременно изкуство. Това все пак е обнадеждаващо.

- Едната галерия се казва ARC и е на Илияна Недкова и на мъжа й Крис. Отварянето й е много важно събитие, защото ще работи и с хора, които основно живеят на Запад и имат известна представа от пазар. Имаме нужда от такава галерия. Нашият институт за съвременно изкуство открива съвсем скоро ново пространство, което ще се казва „Клек-арт‛ на „Фритьоф Нансен‛, където непрекъснато ще се показват работи и човек ще трябва да клекне за да гледа през дупката на мазето какво се случва в него. Няма да има възможност да се взлиза вътре. Ще започнем с едно прекрасно видео на Петер Коглер. В момента работим и върху още едно пространство на Института, което ще бъде открито през есента и се намира на „Екзарх Йосиф‛ и „Васил Левски‛. Там ще има една малка галерия, както и офис на Института, където имаме намерение да продължим тази дейност, която в момента развиваме без пространство. Та наличието на тези галерии, както, надявам се, и други неща, които да се случат, са много важни. Особено що се отнася до пазара, който никакъв го няма в България, а в същото време има ужасно богати хора. Според мен те могат, както се казва на английски, overnight да си променят отношението и в даден момент да решат, че с нищо не са по-долу например от руските милионери, които отдавна са преминали стадия да правят галерии за съвременно изкуство за съпругите си и вече правят огромни частни музеи. С какво, наистина, са по-зле българските милионери например от гръцките. В Гърция има няколко невероятни огромни частни колекции. Най-голямата и престижна е Дакис Йоану (Dakis Joannou), разбира се. Турски колекции също има. Така че, рано или късно и тук това ще се случи, но то трябва да бъде хванато по някакъв начин и канализирано.

- Вероятно някъде се губи връзката или просто няма достатъчно близки контакти с тези среди. Убедена съм, че повечето от тези хора не са наясно за какво става въпрос. Може би като направите тези галерии, трябва да помислите и за образователни програми, които да бъдат много добре разгласени.

- Да, презентациите са нещо абсолютно задължително, но всъщност на една професионално работеща галерия точно това й е работата. За да продава произведения, тя трябва да обучи другата страна – тази, която има пари - и непрекъснато да й разказва и обяснява, като в повечето случаи това не означава да говориш колко са красиви цветовете. Един професионален галерист трябва да вкара всяко нещо в контекст и дори онзи отсреща да се чуди „какво е това сега‛, да му се обяснят маса други работи, след което той да реши, че очевидно „има нещо‛. Също така въпросното произведение, което за някой може въобще да не е изкуство, трябва да бъде подкрепено от информация, че неговият автор е участвал на това място, на това биенале, има самостоятелна изложба в еди-кой си музей. И си казваш, примерно, че ти ще бъдеш първият българин, който ще има нещо на такова ниво. На голяма част от тези колекционери трябва да се храни снобската жилка. Така е - снобария е повечето.

- За documenta чух, че една от най-важните програми тази година е образователната, защото съвременното изкуство вече толкова се е отдалечило от хората, че трябва да се обяснява. Но не просто дадено произведение да се разказва, а да се създаде възможност за дискусионни групи от зрители.

- Да, това е много важно и те го правят.

- Какви реакции има на работата ти във Венеция?

- Във Венеция направих най-дългата история, която съм писал до сега. Читателите може би помнят „El Bulgaro‛, която беше поместена на страниците на вестника. Тази е три пъти по-дълга от нея, като включих и допълнителните подистории. Имах големи притеснения дали хората ще я четат, но се постарах да я направя максимално атрактивна за четене. Текстът е написан със синьо, а ключови думи, като Русия, България, АК-47, АR (българският автомат), са изписани с червено. В даден момент има един червен ред, в който се казва: „Драги читателю, ако си стигнал до този момент, предполагам, че ще ти бъде интересно да прочетеш и по-нататък, ако направя буквите драстично по-малки. Обещавам ти punch line, тоест изводът накрая, да бъде с големи букви‛. И смъквам шрифта. Народът естествено чете, защото, независимо, че е по-малък, шрифтът е комфортен за четене. И накрая идва този punch line с киселото мляко и кирилицата.

Имаше много малко хора, които реагираха неадекватно. Като един художник, който ме пита „Коя беше твоята работа?‛ и когато му казах „Ами имаше един Калашник‛, той отговори „О, ние нищо не четохме, защото жена ми като види Калашник и си мисли разни неща...‛. За щастие, огромното количество други хора виждат, че дори и на пръв поглед да става въпрос за някакво оръжие, всъщност се говори за съвсем различни неща. И като „чукнеш‛ към автоматите и видеата вместо яйце това кисело мляко и му сложиш и кирилицата и го посипеш с глаголицата, ставаше една забавна каша и хората четяха и оценяваха. В момента има страшно много реакции и коментари в пресата на тази работа, както и на нещата в documenta. Има коментари в Neue Zürcher Zeitung, в Süddeutsche Zeitung, във Financial times... Всички големи издания кажи-речи. В хамбургското списание Art Magazin би трябвало да излязат 8 страници за мен през септември. Телевизията Arte точно на 15-и вечерта, преди откриването на documenta, излъчи 50-минутен филм за петима от художниците в изложбата и аз бях единия от тях. През март в София дойде цял екип, който снима в ателието ми за два дена. Снимаха също как се разхождам из улиците и си купувам разни неща от будките, които никога не ползвам, но много държаха да си купя нещо от такава будка.

Аз съм един от малкото, на които се случва да участват в две от трите големи събития във Венеция, Касел и Мюнстер. Мисля, че няма повече от 6-7 такива човека. Никой не успя да направи трите. Дори Брус Науман, който е във Венеция и в Мюнстер.


- Направи ми впечатление, че в тези събития се вкарват огромни пари. За documenta, например, са дадени над 19 милиона евро. Всъщност съвременният свят на изкуството е тясно обвързан с пазара. Тук обаче има много неясна представа за тази световна система, която обхваща етапите от създаването на дадено произведение през неговото показване в големи изложби и частни галерии до предлагането му на пазара.

- На мнозинството от хората тук действително не им е ясно как действа тази система, а тя е много добре функционираща. Това не означава, че в даден момент не забуксува, особено ако пазарът се срине. А ми се струва, че един ден това неминуемо ще стане, защото в момента пазарът е буквално полудял. Дават се десетки милиони, огромни количества пари, за произведения, които, ако успеят да запазят тази цена през следващите десет години, ще бъде цяло чудо. Примерно преди няколко месеца Питър Дойг (Peter Doig) беше продаден за 5.7 милиона паунда – за картина 2х2.43 м.

- И това за съвременен автор?!

- Който още не е навършил 50! Той е прекрасен художник, но чак до такава степен... Често виждаш живопис, която върви от порядъка на половин милион евро. Това е невероятно. И въобще не означава, че ако си поканен във Венецианското биенале или в documenta, продаваш най-много. Има страшно много художници, които са ‛hot‛ без да участват там. Деймиън Хърст (Damien Hirst) например, много рядко можеш да го видиш в големите изложби, но той продава за милиони. Той е милионер, а може и да е милиардер вече.

- А означава ли това, че трябва да минеш първо през големите изложби, за да достигнеш до този етап?

- Не съвсем. Много е важно с каква галерия работиш. Тоест, дали тази галерия съумява да ти показва нещата и да те предлага непрекъснато. Примерно, има една топ галерия - Bruno Bischofberger в Цюрих - ексклузивен представител на няколко художници, които също много трудно можеш да видиш по биеналета. Но те се продават за много пари и цените им си вървят нагоре. Разбира се, работите им са продаваеми в най-хубавия смисъл на думата. Това не са някакви шашави пространствени инсталации, които се чудиш какво да ги правиш (макар че едни от най-известните частни колекции, като Rubell или Cisneros, притежават огромни пространствени инсталации и знаят какво да ги правят). В повечето случаи това са двуизмерни работи, като живопис и т.н. Става въпрос за много значими автори, като Енцо Куки (Enzo Cucchi) или Иржи Георг Докупил (Jiri Georg Dokoupil), които никой не се сеща да покани в биеналетата. Но те си имат пазар.

В момента аз работя с четири галерии, които са на много високо ниво. Работех с доста повече, но преди няколко месеца започнах един доста болезнен процес по прекратяване на взаимоотношенията с поне 4 от тях. Нещо, което, ако някой ми го беше казал преди 10 години, щях да си помисля, че се будалка. Тогава си мечтаех да бъда в още галерии и не съм си и помислял, че ще дойде момент, когато ще искам да напусна дадена галерия просто защото вече не е на нивото ми или не се грижи достатъчно за моите работи.

В момента работя основно с галерията Arndt & Partner Берлин-Цюрих, която има офиси в Ню Йорк и Пекин, Continua от Сан Джиминяно, която също има голямо пространство в Пекин, с Massimo Minini от Бреша. В последните две галерии трябва да направя големи самостоятелни изложби този септември. В Continua се казва „Погрешен материал‛. В момента работя върху една голяма видеоинсталация, която се състои от седем прожекции и е базирана на неугасващата ми любов към киното. И тези седем прожекции ще покажат чисто емоционалното ми преклонение към седем от любимите ми филми. Разбира се, няма да има визуални цитати. Всичко е само цвят и тук-там текст, който разказва как съм се чувствал, когато съм гледал точно този момент от този филм. А за Massimo Minini в Бреша подготвям „Групова изложба‛, в която акцентирам върху визуалното разнообразие в моите работи. Тоест, в началото правя едно изявление, че понякога се чувствам като същество-контейнер, което обединява и разединява различни художници – художник а, б, в, г, д, и т.н. Би трябвало да има 12 работи, които, поне на първо визуално ниво, да смяташ, че са направени от различни художници. Нещо, което беше проблем за мен в началото на 90-те, защото много хора казваха: „Добре де, това сега от един човек ли е правено?‛. В момента визуално мога да правя каквото си искам, но отношението на Недко Солаков всеки го вижда.

Има и четвърта галерия, с която работя – Dvir gallery от Тел Авив. А тези галерии имат пространства на много различни места по света. Примерно Continua е една от най-известните и най-добрите галерии в Италия, международна галерия, която участва непрекъснато в основните панаири. Нейното простра


Разговор с Недко Солаков за тазгодишното му участие във Венецианското биенале и в documenta 12
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”