Български  |  English

Конспирация или литература

Понякога на човек му става неудобно, като прочете много слаб текст или присъства на неприятно слабо представление. До такава степен, че чак не му се ще да реагира, гледа да си тръгне по-бързо, да затвори вестника и да забрави. Това изпитах, прочитайки текста на Владимир Трендафилов Комуникативна теория на българската поезия във в. Култура, бр. 23 от 13 юни 2007. Този път обаче реших да отвърна с няколко думи, не на В.Тр. и не заради него, а заради вестника и заради хигиената, която си дължим. Разбирам, че това е обречена работа. С такъв тип текстове и автори дебат не става. Показателно е, че почти месец след тази „смела‛ публикация няма никакъв отзвук. Подобно писане забива още повече в блатото, защото е хаотично, повърхностно, популистко и атакаджийско. Все си мислех, че ще си спестим поне Волен Сидеров в българската литература. Но явно нямаше как да не се появи след толкова неудовлетвореност.

Най-напред, въпросната статия не е комуникативна, а конспиративна теория на българската литература. Доколкото изобщо е теория. Оставяме тривиалностите от типа „намираме се в преходен период‛, „живеем в нова медийна епоха – на компютъра и Интернет‛ и т.н. Този текст подвежда още в началните си обещания, че няма да класифицира и да се интересува „кой с кого си пие ракията‛. Но като една истинска българска теория се занимава точно с това. Да не говорим за табличката с класифицираните поети, за манипулативното омесване на автори с различно качество и поетика в един кюп1. Странно къде са определящи поезията на 90-те имена, като Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Миглена Николчина, Надежда Радулова... Въпрос на вкус. Впрочем, от каква позиция В. Тр. групира и прегрупира българската поезия години наред? От тази на несполучлив поет, на поет пред първа добра стихосбирка, ако го перифразираме. Хайде вече някой да му го каже. Да си поговорим малко и за литература.

Тъй като в този текст Трендафилов ми отрежда (уф, пак ли) специално място на „лошия‛, дължа няколко реда. Досега не съм отвръщал на неговите нападки от страниците на „Култура‛ и „Труд‛ (sic!). Всеки има право на своите персонални фиксации. Сега не мога да пропусна заради някои явни фактически грешки (демек лъжи) и заради начина, по който в 2007-а се мисли българското литературно живеене.

Трендафилов пише: Участието пък на Георги Господинов в Национален фонд "Култура", Фондация "Отворено общество" и др. е довело от години насам до системното му самопревеждане и саморазпространение по света. Извинявам се, че цитирам. С обърканата логика и граматика на това изречение няма да се занимавам. Само да кажа, че от 2002 до 2007 година, когато излизат преводите на книгите ми, не съм „участвал‛ нито в Национален фонд „Култура‛, нито в „Отворено общество‛.

По-нататък Трендафилов - пак на мой гръб - предлага да се въведе към Министерството на културата щатна длъжност „държавен таксидиот‛… Пак смесена метафора, аман. Намеци за близост с властта, Министерството на културата, а може би с министъра?2. Неудобно ми е да казвам, че имам достатъчно публични текстове, включително като седмичен колумнист във в. „Дневник‛ от седем години, които изразяват личната ми критическа позиция спрямо властта. Всички знаем, че има такива български интелектуалци, които пътуват на държавни разноски, обикалят по градове и села, посочват добрите кметове, стават съветници на президента или оглавяват културни центрове в чужбина. Дори Трендафилов знае, че моето име няма как да стои там. Но пробва, ако манипулацията мине.

Има нещо наистина важно. И тъжно. Текстът на Трендафилов ясно показва, че още не можем да си представим възможен пробив на българска книга навън без машинации, без заговори или поне без участие на министерството. Това е адски уморително и съсипващо мислене. Разбирам много добре, че то не иде от добро, то е сиромашко, социалистическо и локално българско. Когато няма конспирация и „връзки‛, а излиза българска книга навън, не знаем какво да правим. И се връщаме в интригите, в топлото на блатото. А бе, не може то така, тук издали, там писали, поканили го на фестивал… Има тук гръб някакъв, „бандерол‛ от държавата, номер, фокус. Най-тъжното е, драги Владо, че, като пътувал човек, си видял туй-онуй и сам знаеш, че така не стават тези неща в „капитализма‛. Знаеш, че там не подозират нито за фонда ти, нито за министъра ти, нито за невидимото политбюро, дето ти заседава в главата. Никой не може да нареди, както си мислиш, на едно чуждо издателство да издаде един, трима, петима български писатели. Е, това е аджамийско мислене с лек социалистически привкус. Там, както и тук, има издатели, които решават да предложат ли на един автор публикация, или не. И всеки свестен български автор, издаден навън, и, дай Боже, забелязан, получил отзиви, не е лошо събитие за българската литература. И няма нужда да го бием по главата за това, ако ще да носим гения на завистта под българската си мишница. Навън започнаха да излизат книги на Алек Попов, Теодора Димова, Емилия Дворянова, Владимир Зарев, Миглена Николчина, Кристин Димитрова, Мирела Иванова, Тома Марков… Не им се сърди, не ги ругай, радвай им се.

Български художници, театрали и кинаджии отдавна пътуват по света и никой не ги бие за това. Вече е позволено, стената падна, социализмът (уж) си отиде. Опитвам се да си представя Недко Солаков обвинен, че пътува прекалено много в чужбина и прави изложби там. Или Явор Гърдев, че пътува и поставя навън. За това ли ще се обвиняваме? И точно тук, във вестник ‛Култура‛? Това върви за други вестници и за други години.

---

За да е ясно, не заради Трендафилов, а заради свестните читатели на вестника – книгите ми излизат, защото няколко издателства по света са ги харесали. Не знам толкова езици, за да се „самопревеждам‛, нито имам толкова пари, за да се „саморазпространявам‛. Разбирам, че шестнайсет чужди издания за няколко години е факт, който не се прощава лесно. Но просто тази конспиративна теория с плащането и ползването на държавата в конкретния случай няма да мине. Ще трябва да се търси друго. Една забавна случка. След като „Естествен роман‛ излезе на английски (за атакаджиите – без българска стотинка) и получи първите си отзиви в ‛Ню Йоркър‛ и ‛Гардиън‛, една моя позната възторжено и наивно се обадила в самото Министерство на културата, за да съобщи хубавата новина, че има такова издание и пр. Секретарката, която вдигнала откъм Министерството, стреснато отвърнала с култовата реплика: „Ама ние нямаме нищо общо с това мероприятие.‛ Моля нейната реплика също да бъде взета под внимание. Те наистина нямат нищо общо. Не ги подозирайте напразно.

Да уточня – нямам нищо против Министерството на културата да помага в субсидирането на преводи, щом насреща има добро чуждо издателство, готово да инвестира в съответна публикация. Това е хубаво и нормално. Така се случи, че в случая с 16-те чужди издания на „Естествен роман‛ и „И други истории‛, само с едно изключение, минах без тази помощ. (Затова не мога да подмина лъжите на Трендафилов). И за да е пределно ясно и чисто, публикувам списък с пълните данни на всичките ми преводни издания. В скоби е отбелязано дали е ползвана помощ от Национален Фонд Култура (НФК), ‛Отворено общество‛, Джордж Сорос, министъра на културата и пр. Ако не друго, надявам се това да даде кураж на пишещите у нас, че е възможно техните книги да бъдат превеждани независимо от политическата власт в България. И защото все пак си дължим честността.

Моля Трендафилов да провери изнесеното по-долу, сетне да се самосезира морално и се извини на редакторите и читателите на вестник ‛Култура‛, че ги е излъгал.



Romanzo naturale, traduzione di Daniela Di Sora e Irina Stoilova, Voland, Roma, 2007 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

En Naturlig Roman, pa Dansk ved Helle Dalgaard, Husets Forlag, Arhus, 2006 (спечелен конкурс за превод от датската преводачка Хеле Далгор към НФК)

Natural Novel, translation by Zornitsa Hristova, Dalkey Archive Press, Normal, London, 2005 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

Naravni roman, prevedel Borut Omerzel, Beletrina, Ljubljana, 2005 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

Prirodni roman, prevele s bugarskog Tatjana Dunkova i Ksenija Marković, Profil, Zagreb, 2005 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

Přirozený román, přeložila Ivana Srbková, Nakladatelstvi Lidové Noviny, Praha, 2005 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

Природен роман, превод од бугарски Никола Маджиров, Темплум, Скопjе, 2003, 2004 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

Un roman naturel, traduit du bulgare par Marie Vrinat, Editions Phebus, Paris, 2002 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

Природни роман, превела са бугарског Мариjа-Jоанна Стоjадиновиħ, Геопоетика, Београд, 2001 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

И други приказни, превод од бугарски Никола Маджиров, Темплум, Скопjе, 2006 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

Gaustín oder Der Mensch mit den vielen Namen, Aus dem Bulgarischen von Alexander Sitzmann, Wieser Verlag, Wien, 2004 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

Gaustin neboli Clovek s mnoha jmeny, přeložila Ivana Srbková, Nakladatelstvi Lidové Noviny, Praha, 2004 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

L’alphabet des femmes, traduit du bulgare par Marie Vrinat, Arléa, Paris, 2003 (без субсидия от НФК, Министерството на културата и „Отворено общество‛)

Г. Г.


Весел P.S.

Понеже някои весели хора ще кажат, а бе не трябва да му се връзваш на Владо, той си е… такъв. Ето и лека версия.

Самопризнавам, че съм самопревел, самопубликувал и саморазпространил романа си на френски, английски, сръбски, чешки, хърватски, словенски, датски, македонски, италиански. Ползвал съм имената на Мари Врина, Зорница Христова, Александър Зицман, Хеле Далгор, Даниела ди Сора и др., които слагах под собствените си преводи, за повече авторитет. Нещо повече, къде с ходатайство, къде с пари, а къде с бой, принудих ‛Гардиън‛, ‛Ню Йоркър‛, ‛Ню Йорк таймс‛, ‛Лос Анжелис таймс‛, ‛Вилидж войс‛, ‛Лидове новини‛, ‛Нувел Обсерватьор‛ и прочее газети да публикуват редица положителни отзиви за несмаслените ми книги. Самопризнавам, а всъщност бях теоретически разконспириран от В. Тр., че аз съм Иван Гранитски, Божидар Димитров, Лъчезар Еленков, Лиляна Стефанова, Нешка Робева и Вежди Рашидов. Ползвам тези хетероними, а всъщност прибирам парите от таксидиотските обиколки и преджобвам червените, а тук-там и сини, кметове, представяйки се под горните имена и вънкашност.

---

Ами сега какво ще правим без конспирации. Все пак те бяха разрешение.




1. Разликата между Иван Методиев и Валери Станков е твърде голяма, за да ги натъпчеш наедно и да откроиш втория с дълъг цитат и с твърдението, че бил „хибрид между Борис Христов и Алън Гинзбърг‛ (?!).

2. Забележително е, че самата статия на Трендафилов е всъщност доклад, изнесен по покана от Министерство на културата.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”