Български  |  English

Достолепната артистка Надя Афеян

Няколко десетилетия изминаха, откакто Надя Афеян и слезе от сцената, и напусна България. Остана запечатано на лента и на плоча част от нейното изкуство - документ за таланта и приноса на артистката в българската музикална култура. Тя бе от генерацията, осъществила възхода на оперното дело у нас след Втората световна война и проправила пътя за европейската известност и авторитет на Националната ни опера. Юбилеите имат преди всичко възпоменателна функция, благодарение на което отдаваме дължимото на известни личности. Затова ще опитам да припомня за мецосопраното Надя Афеян. Жалко, че в 50-те 60-те години на ХХ век, когато тя е в разцвета на силите си, ги нямаше днешните високотехнологични звукозаписни възможности. Поради което това, което е съхранено и отразява моменти от изпълнителския й път, едва ли би ни дало достатъчно точна представа за нейното вокално и артистично дарование. Към скромния й архив принадлежи и книгата „Светлини и сенки“, публикувана през 1985 година. В нея Надя Афеян разказва за рода си, за кариерата си, за живота си. Спомен, който в голямата си част е късче и от историята на Софийската опера.

Днес все по-малко се знае/помни за онова блестящо поколение певци, които с изкуството си определят художествените мащаби на втория исторически важен период от развитието на българското оперно изкуство – от 50-те до края на 80-те години на миналия век.

Коя е Надя Афеян?

Потомка е на стар тревненски зографски род - баща й притежава първата издадена диплома (носеща №1) на Рисувалното училище в София. Майка й е завършила френски колеж във Варна, пее и свири хубаво на пиано. В това артистично семейство е коренът на нейния талант. Детството й преминава във Варна, а в София започва формирането на девойката като певица и актриса. Още в първите й самостоятелни житейски решения личи, че е смела, решителна, целенасочена и уверена в себе си. Макар да е приета в Музикалната академия, избира уроците на сцената пред академичното образование и започва кариерата си като хористка в Софийската опера (1936-37). При това, почти сезон работи без уредено заплащане, но пък в обкръжението на знаменитости, като певците Михаил Попов,Георги Хинчев,Петър Райчев, Любен Минчев, Михаил Люцканов, Сийка Петрова, Илка Попова, Надя Тодорова и много други, а хормайстор в епохата е бъдещият композитор-класик Любомир Пипков. Ето какво е любов към операта, към пеенето, към театъра. Явно бързо е забелязана, защото започват да й възлагат малки солови изяви. Първата е на индианката Уокли от „Момичето от Златния Запад“ на Пучини. Получава и една „особена“ задача - да представлява на сцената статуя в „Раймонда“, балетна постановка на първомайстора Анастас Петров. Разказва колко тежко е било за нея дългото неподвижно стоене на сцената, но и колко се е радвала, че е избрана именно тя. Връзката й с известния актьор от Народния театър Иван Кирчев я приобщава към драмата. Ще припомня, че в онези години, а и до построяването на сграда на Операта (1953г.), двата театъра изнасят представления и съжителстват в сградата на Народния театър, което е предпоставка за хубава творческа атмосфера между представителите на тези изкуства. И какво странно, че Надя Афеян се записва в Театралната школа на режисьора Николай Масалитинов, че дори е обладана от идеята да стане драматична актриса? Още повече, че по това време има проблеми с гласа, тъй като няма подходящ вокален педагог. Вече съпрузи, през 1941 година двамата заминават за Берлин, където тя учи пеене; после войната ги отвява към Виена. Тук, през 1945 г., се случва най-ужасното – при бомбардировките загиват съпругът й и няколкомесечното им детенце. Надя като по чудо се спасява и се завръща в София. Най-напред, за кратко, пее в оперетния театър Одеон, а след това е приета в Софийската опера, където започва пътят й на оперна певица редом с бъдещи звезди, като Лиляна Барева, Петър Петров, Никола Николов, Димитър Узунов, Катя Попова. Отново школовка в Студията на оперния режисьор Илия Иванов, където усвояват метода на Станиславски, а вокален педагог е забележителният Христо Бръмбаров. И… животът започва отново.

Първите големи роли са Азучена от „Трубадур“ и Ефросина от „Момчил“ на Любомир Пипков. В операта среща своя втори съпруг и баща на дъщеря й Наталия - Бохос Афеян. Деветнадесет години по-късно, когато Бохос Афеян е вече известен режисьор в Пловдивската опера, смъртта отново спохожда семейството. В началото на 1969 година той внезапно умира в разцвета на творческите си сили.

Повече от десетилетие Надя Афеян пее паралелно и в Софийската, и в Берлинската Щатсопер, където е със статут на постоянен гастрольор. За приноса си към немската култура получава високата титла Камерзенгерин. Тук, в Берлин (тогава Източен), се оформя една сериозна артистична българска групичка, която сезони наред въодушевява немската публика и бележи ярки художествени акценти в историята на големия берлински оперен театър. Между тях са Юлия Винер, Любомир Бодуров, Лили Барева, Мария Корели, Петър Гугалов, Николай Гаубич и др. И, разбира се, Надя Афеян.

Много са мецосопрановите партии, които е изпяла в Софийската опера, много са гастролите й по българските сцени и в чужбина, много са възторжените отзиви и аплодисменти за нейното изкуство. През 50-те години на ХХ век тя вече е една от основните фигури в българския оперен театър, неоспорима любимка на публиката.


Мои спомени за певицата

Когато постъпих като драматург в Софийската опера, Надя Афеян бе в зенита на славата си, почитана и предпочитана певица. Внушаваше уважение, респектираше с достойното си поведение, с осанката си и с особения си маниер на изговор – произнасяше думите винаги много отчетливо, с ясна дикция и някак малко забавено. Преднамерено, според мен, за да може слушащият я да вниква в смисъла на това, което казва. Впрочем, дикцията й винаги е била безупречна, шлифована още от времето на уроците при Масалитинов, при Полевицкая във Виена. Това бе характерен белег на всяко нейно сценично изпълнение. Често изтъкваше, че текстът е от изключително значение в операта. Впрочем, трябва да подчертая, че по времето, за което разказвам, в Софийската опера принципно всичко се пееше в превод, на български език. За жалост, после се наложи идеята оперите да се изпълняват на езика, на който са написани. Което постави тежка бариера между публиката и сцената и, убедена съм, доведе до отдалечаване на зрителя от това, което наричаме оперно действие.

Смятам за своя първа среща с Надя Афеян един спектакъл на „Ивайло“ от Марин Големинов. В онези години професорите ни държаха да присъстваме на техни изяви. А за нас, студентите, това бе знак на особено внимание. Получаваше се една творческа връзка между учители и ученици, за съжаление твърде загубена днес. Надя Афеян пееше Царица Мария, една майка, бореща се за трона на сина си. Драматична партия, която Марин Големинов казваше, че е писал за нея. По-късно я гледах във „Война и мир“ на Прокофиев. В ролята на Елен Безухова съм запомнила царствения й вид, големия, изразителен глас и елегантното сценично присъствие. Следват най-ярките ми впечатления от Надя Афеян – като артистка, колега и човек. Една от експортните ни опери бе „Хованщина“ на Мусоргски в редакцията на Дмитрий Шостакович. Надя Афеян много пъти изпя Марфа – и у нас, и в чужбина (Брюксел, Париж, Мадрид, Москва, Прага, Братислава, Атина...). Беше великолепна. Гласът й - тъмен и загадъчен в низините, политаше красиво нагоре, за да изрази поривите на една раздирана от противоречиви чувства жена. Любов и отчаяние, смирение и безумно упорство – това бе психологическият профил на влюбената, отхвърлената, преследваната и преследващата Марфа. Достигаща онази степен на фанатично отдаване на вярата, при която духа се освобождава чрез самоизгарянето в скита на староверците. Сцената на гаданието винаги й носеше аплодисменти, а големият, тежък финал тя превръщаше в апотеоз на любовта и на вярата. Имаше случаи, когато, нападната от ужасната си мигрена, певицата бе на ръба на невъзможността да довърши спектакъла. Виждала съм я бледа, изтерзана от болките, но щом чуеше „музиката си“, пъргаво изправяше снага и с вдигната глава изминаваше онези сантиметри, делящи сцената от „задкулисието“. И запяваше, потъваше в живота на героинята си, все едно не изпитва никакво физическо страдание. Така публиката никога не разбра какво се случва с нея, какво всъщност преодолява, за да продължи спектакъла. За Надя Афеян това бе въпрос на отговорност и на чест, на отношение към професията, към театъра.

Искам да припомня и Амнерис от „Аида“ – една от коронните партии на певицата. За нея получи званието Лауреат на Димитровска награда. А е само на 35 години! Тя бе не само великолепна певица, но и голяма актриса. Трагичка. Нейната Амнерис бе изтъкана от противоречията на влюбената и отхвърлената царска дъщеря. Особено ярки бяха превъплъщенията й в прочутия дует с Аида (Трета картина) и в драматичната сцена с осъждането на Радамес от жреците. „При нейната Амнерис е налице онази чувствена основа на образа, която превръща чаровната влюбена фараонска дъщеря в беснееща от ревност и обида фурия на отмъщението.“ – така я описва големият наш режисьор Михаил Хаджимишев. Наистина фурия на сцената. Гласът й извайваше и нежните, наситени с нега фрази, и зазвучаваше със стоманени отблясъци в конфликтните моменти с Рамфис и с Аида. Подобна богата палитра от цветове, майсторско използване на тембъра характеризираше и интерпретацията на принцеса Еболи от „Дон Карлос“ , на Азучена от ‛Трубадур“, на гадателката Улрика от „Бал с маски“. Исторически образци останаха и българските й роли - Ефросина от „Момчил“, Елена от „Юлска нощ“ на Парашкев Хаджиев, също повечето от изявите й на концертния подиум - в кантатно-ораториални и вокално-симфонични произведения от класиката и българската музика.

1975/76 година бе последният сезон на мецосопраното в Софийската опера. Тогава се направи нашумялата опера на Кирил Молчанов „Утрините тук са тихи“. Военен сюжет, разтърсваща трагедия. Постановка на Семьон Щейн, главен режисьор на Минската опера, и художника от Болшой театър Валери Левентал. Надя Афеян бе разпределена за Маря – обикновена руска жена, дарила с топлина и сърдечност капитан Васков. Никой още не знаеше, че това ще е последната й роля. А и тя репетираше спокойно, старателно, с опит и мъдрост. Както винаги. И както винаги – макар и в малка партия, постигна максимум въздействие, превърна образа в един от главните, доказвайки старата максима, че няма големи и малки роли – има големи и малки певци. Това бе нейният последен урок към по-младите колеги, с които репетираше. Последна демонстрация на стриктна творческа дисциплина, на преданост и отдаденост към изкуството. И на 1 септември се разнесе вестта, че Афеян напуска операта, слиза доброволно от сцената. Скача от върха. Бе пенсионирана и знаехме какво й струваше това. А можеше да отиде в ЦК, че и по-нагоре, и да заяви, че иска още да пее, да остане в Операта. Не го направи. Защото бе личност с много усет за чест и достойнство. Предпочете да остави красив спомена за себе си, за изкуството си, вместо да се унижава или да се спусне до точката, от която започва да се руши съграденото и публиката безжалостно развенчава доскорошния си кумир. Отиде си от театъра без тържества, достолепно, спокойно (тя си знае как!) и с високо вдигната глава. Артистка! После замина за Австралия, където живя до края на дните си. С дъщеря си, наследила таланта на майка си, и с внука си, когото обожаваше.

Тази година Надя Афеян щеше да е на 90. А в пантеона на българската музикална култура тя влезе още преди половин век. Когато с талант, труд, любов спечели признанието и обичта на хората, които изживяваха моменти на висша естетическа наслада от съприкосновението с голямото й изкуство.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”