Български  |  English

Изличителят Бернхард

Четящите хора по света се делят на три групи. Първата признава само ранното творчество на Томас Бернхард (1931-1989). Според тези хора всичко, написано от него след романа Коректура от 1975 г., трябва да се разглежда само като вид забава. Втората група читатели цени късните му произведения. Според едни най-силен е романът му Да сечеш дърва (1984), а според други - пиесата му Площадът на героите (1988). Третата, най-незначителна по брой група обаче смята, че в световната литература има и много други по-добри писатели от него и той не заслужава специалното внимание, което му се отделя.

Вероятно подобна оценка идва от начина му на писане, което постоянно се самопоправя, нарушава линеарността на словото и се изразява в застъпване, заличаване на времето и заблуждаваща дисперсия на Аза. Защото, както писателят сам признава в автобиографията си, той никога не е пожелал да се занимава с определена професия, но винаги е искал да бъде Аз.

Когато човек реши да проследи развитието на Бернхард като писател, ще забележи, че той започва да пише действително съвсем конвенционално, макар че от самото начало в съдържанието на текстовете му се появяват катастрофи, няма идилично спокойствие, но всичко това е свързано с разказваческата традиция, която постепенно започва да се променя. В ранните си творби Бернхард дълго време търси формата, която може да поеме в себе си катастрофическото съдържание, а темите му продължават в цялото му творчество. Заради това той постепенно все повече радикализира своите безкрайни книги-монолози за болести, лудост, смърт и разпад, както и за наука и изкуство, но и за невъзможността да се достигне перфекционизма, към който човек се стреми. Заради това Бернхард прегрупира по всякакъв начин думите си, изхвърля ги, събира ги, променя перспективата на разказа. Заради това често се говори за много сложния път, който изминава от мощната литературно-историческа традиция в Австрия дори под влияние на любимия му дядо, писателя Йоханес Фроймбихлер, за да си създаде след упорита работа самокритично нов собствен език и с него да достигне до модерността.

Обяснението, което се дава в тези случаи, е в огромната му амбиция да се наложи като писател, различен от всичките му сънародници писатели. Потенциал за това Бернхард открива в света, от който идва и с който постоянно се занимава. В преработката на комплекса за произхода - както за семейството, така и за естетиката на дядото - той открива своя нов начин на писане. Тъкмо в тази преработка той завладява модерността като колебание, което бива вградено в разказа му и превръща книгите му в световна литература, макар самият той в началото със съмнение да приема подобни оценки.

Обикновено се подчертава, че всичките произведения на Бернхард са по своя характер до голяма степен автобиографични и този факт дори гневи някои от критиците му, защото така затварял читателя в кръговете на всичките си лични проблеми, без да го пусне навън, а тези кръгове не всички хора били склонни да оценят като общи.

Обикновено се подчертава, че Бернхард пише против Австрия и против австрийците и заради това творчеството му е съпроводено множество скандали, с много перипетии, свързани с постоянното му завръщане тъкмо към тази тема. Поради тази причина не е учудващо и завещанието му, в което налага пълна забрана върху отпечатването и представянето на творбите му в Австрия, което по-късно беше отменено от наследниците му. Приемът на творбите му от световната четяща публика обаче доказва, че всъщност текстовете му не се възприемат буквално, защото в тях център е отделната личност, съзнаваща точно мястото си в рамките на големия свят и на уж демократичните институции, която в своята безпомощност е склонна да критикува всичко и всички в защита на истинската култура и на аристократичността на духа.

На българския читател са познати няколко от романите на Бернхард, в които той вече е достигнал върха на майсторството си. Започна се през 2002 година с излизането на Племенникът на Витгенщайн (1982), една от най-превежданите му творби. Премина се през Старите майстори (1985) в превод на Владимир Теохаров и Крушенецът (1983), превод на Александър Андреев, а сега читателят вече държи и Изличаване. Едно разпадане (1986), преведен също от него.

Ако сравняваме тези книги на Бернхард, ще видим, че има доста голяма разлика между тях. Докато и „Племенникът на Витгенщайн“, и „Старите майстори“, и „Крушенецът“ имат за главни герои хора, „Изличаване“ е роман, от който оставаме с впечатление, че главният герой е едно място. Мястото, наречено Волфсег (каквото действително има близо до Залцбург), където сградите са може би по-важни от хората. (Всъщност, читателят познава това място от фрагмента „Италианецът“, написан от Бернхард близо двайсетина години по-рано.) Волфсег е място за живот или за липса на живот, едно огромно имение, разположено нависоко с импозантна главна и няколко допълнителни сгради, които я надминават със своето тайно значение. Чифлик, дом за ловците и гостите, параклис, оранжерия и, преди всичко, построената във флорентински стил Детска вила.

В никоя по-ранна книга на Бернхард детството не е представено така амбивалентно, както тук, с раните, причинени от най-близките хора, с унижението от властната майка и тъпия баща. Тук го има обаче и тайното щастие на детството, което се определя от пространството, тоест точно от вълшебната детска вила, построена преди двеста години действително за децата, в която Франц-Йозеф Мурау, разказвачът в този роман, е играл театър заедно с брат си и със сестрите си и в която преди е имало стотици театрални костюми за децата. Точно този детски рай обаче, този скъпоценен спомен е разрушен до основи от политическите събития и от своеобразното политическо поведение на родителите. Според диаболичното хрумване на автора точно в детската вила са се крили в годините след войната стари нацистки величия, за да избегнат преследването и отмъщението. Това прави особено впечатление: Бернхард избира политическата актуалност на годините, когато пише романа, за да я вкара в него, но все пак като я претвори художествено. Нито тогавашният федерален президент Валдхайм, нито тогавашният изгряващ политик Йорг Хайдер са имали повод да повдигнат обвинение срещу този роман, но той безспорно е замислен, за да ги възмути. Детството и политиката, дори и в респектиращия образ на детската вила, са се превърнали в романа в неразрушимо единство. Обвинението към Волфсег сякаш от само себе си се превръща, според Мурау, в обвинение към всичко австрийско, всичко немско, всичко централноевропейско. Гениалното в романа - метафората Волфсег, се състои в това, че колкото и да е парадоксално, той съдържа точно онова, което липсва на едно конкретно място. Липсва духовното. Защото във Волфсег има цели пет библиотеки, но те всичките са затворени. Подготвени от предците, които са обичали изкуството, те са заключени от сегашните собственици. Тук, в огромните господарски помещения, властва еснафският свят на селянина с цяла армия от готвачки, прислужници, ловци, градинари. И тъкмо от това семейство и от католицизма е нужно да се освободи героят Мурау.

Реалното време в романа „Изличаване“ обхваща непълни три дни. Първият половин ден (което е и първата част на романа) е свързан с Рим, след като Мурау получава съобщението за смъртта на роднините си. Другите два дена - пристигането на Мурау, подготовката за погребението във Волфсег и самото погребение - представляват втората част. Отделните части се преплитат много умело - от римската част се преминава напред към Волфсег, а от частта във Волфсег се разказва обратно за Рим. И тук Бернхард отново показва невероятно съзнание за структурата на своя разказ, което предполага толкова суверенно изкуство на композиране чрез неговото идентифициране с Мурау.

В рекламния текст към книгата издателство „Атлантис КЛ“ много сполучливо определя, че в романа са представени две основни категории - преувеличението и изличаването. Изключително респектиращо е умението, с което Бернхард пристъпва към преувеличението. За него то е „тайната на голямото произведение на изкуството“. Фундаменталният спор за преувеличението обаче е заложен в смеха на Мурау и неговия ученик Гамбети, а тезата за изкуството на преувеличението като най-духовна тайна изобщо се определя като „тази безспорно абсурдна мисъл, която трябва да се извлече като безспорно единствено правилната“.

Едва зад този смях, зад сложната игра със сериозните неща, сатирата и дълбокото значение, точно в гаснещата зееща пустота писането на Бернхард става по-тихо и по-бавно, по-въздържано и по-внимателно. Тогава се стига до интензивното приближаване до обекта на разказа като детството на Мурау или имението Волфсег. От този начин на разказване се получават и описаните с толкова симпатия портрети на покойния чичо Георг и на живеещата в Рим австрийска поетеса Мария (в чийто образ е представена Ингеборг Бахман).

В света на Бернхард, изпълнен с мъжки образи (което може да се разглежда като израз на уважението на родения незаконно, израснал без баща разказвач към дядото австрийски писател), тук за пръв път се появява фигурата на жена („моята голяма поетеса“), която, за разлика от много друго в романа, бива опазена от изличаването. Какво значение има тя за този роман показва дори фактът, че неговото заглавие се дължи на нея: „Ето че в главата ми отново се върти нещо. Изличаване ще се нарича навярно, мислех си, и чрез него ще се опитам да излича всичко, което ми хрумне, всичко, което е описано в това Изличаване, ще бъде изличено, казах си. Това заглавие ми беше допаднало, огромно привличане оказваше върху мен това заглавие. Вече не помня къде точно ми хрумна. Струва ми се, че е на Мария, която всъщност веднъж ме бе нарекла изличител. Бил съм нейният изличител, твърдеше. А онова, което описвам в ръкописите си, било изличеното.“

Когато през 2005 г. австрийската писателка Елфриде Йелинек, наричана често „Бернхард в пола“, получи Нобеловата награда за литература, голямото съжаление, което много от сънародниците й изказаха, беше, че Томас Бернхард не е жив, защото тъкмо той заслужавал това голямо отличие. Не можем да бъде сигурни обаче как би реагирал той, ако наистина беше получил тази материална награда, защото за него очевидно награда винаги е била преди всичко свободата да си каже всичко против всичко и всички и така да се почувства силен в своята ранимост.
още от автора


1 - 11.06.2012 17:11
От: Николай Узнов
Да, Бернхард е уникален, ако това е подходяща дума за описване на един новатор. Мога само да благодаря на А. Андреев, В. Мурдаров и доц. Теохаров за хубавите преводи!
Томас Бернхард. "Изличаване. Едно разпадане" Превод от немски Александър Андреев. Издателство "Атлатис – КЛ". София, 2007. Цена 12 лева.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”