Когато от вестник „Култура“ ми се обадиха с молба да напиша текст за Снежана Карлуковска, не си дадох сметка, че това ще бъде най-трудно написаният текст в живота ми. Въпреки че ние, колегите и приятелите на Снежи знаехме, че тя е сериозно болна, новината за смъртта й ни завари неподготвени за раздялата, неподготвени толкова скоро да я превърнем в част от нашите спомени.

Познавам я от средата на седемдесетте години, от времето, когато учехме изкуствознание в един курс в Художествената академия. Тогава повечето от нас не бяха съвсем наясно в каква посока ще тръгнат след завършването си – към проучване на паметниците на античността, на средновековието или възраждането, към изследване на художествените процеси от началото на ХХ век или към изкуството, което се създаваше пред очите ни. Струва ми се, че Снежана Карлуковска винаги е знаела с какво ще се занимава. Тя харесваше живописта на българските художници, родени в края на ХІХ и началото на ХХ век, чието творчество достига зрялост и пластическа сила през 30-те и 40-те години и изцяло им посвети своите знания и енергия. Като уредник в НХГ и като куратор тя направи няколко много важни за историята на българското изкуство изложби – на Христо Берберов, Иван Ненов, на Вера Недкова, Илия Петров, Цанко Лавренов, Жорж Папазов, Давид Перец. За всяка изложба правеше дълги проучвания, изваждаше от депата на НХГ, СГХГ, на много от галериите в страната, от частни колекции и сбирки отдавна забравени творби, откриваше нови факти, често променяше първоначалните представи на публиката. Може би не всички „нейни“ изложби се възприемаха еднозначно, но във всеки случай тя не оставяше никого безразличен. Друга важна част от работата й като изкуствовед бяха експертизите на творби. Беше й любимо занимание. В него влагаше същата прецизност и изследователски хъс, с които работеше и върху изложбите.

Снежана Карлуковска има немалко научни публикации, текстове в каталозите към изложбите, на които беше куратор. Тя бе един от авторите на „Култура“, на „Проблеми на изкуството“, на списание „Ек“. Но най–често нейни статии можеха да се прочетат на страницата за култура на вестник „Дума“. Почти всеки ден, в продължение на години тя, заедно с други колеги отразяваше събитията в художествения ни живот. Пишеше не само за класиците ни, но и за съвсем млади художници, за гостуващи изложби, за галерии и форуми на изкуството. Писането на критика бе един от многото й таланти – тя имаше ясен поглед върху процесите, точна преценка и неподражаем начин, по който излагаше мисълта си. Беше доста пестелива на хвалебствия, но често обективната й критичност се възприемаше като похвала. Убедена съм, че ще се намери издател, който ще събере всичко написаното от нея в една книга. Убедена съм също така, че тази книга ще стане явление в българската художествена критика, която от доста време страда от дефицит на автори с оригинални идеи.

В края на миналата година Снежана Карлуковска спечели конкурса на СБХ за пребиваване в Cite International des Arts в Париж. Бях член на комисията и си спомням реакцията й когато й се обадих за да й съобщя новината. „Най-страхотният коледен подарък!“ – викаше тя по телефона. Уви, не успя да вземе този подарък, не успя да се потопи в атмосферата на Париж, да живее 2 месеца в града, където много преди това бяха живели любимите й художници. Дано там, където отиде, да е по-хубаво.