Български  |  English

Може ли Хаджийски да загуби актуалност?

По повод 100-годишнината на големия учен



Няколко от участниците в юбилейното честване на 100-годишнината на Иван Хаджийски, преминало под патронажа на г-жа Зорка Първанова, припомниха едни думи на проф. Димитър Михалчев. В интервю, дадено преди десетилетия, той заявява, че както Левски е знамето на Карлово, Ботев – на Калофер, или Вазов – на Сопот, така Хаджийски е знамето на Троян. Троян е бил особено щедър към българската духовна култура. Имената на Христо Радевски, проф. Никола Шипковенски, акад. Ангел Балевски, проф. Найден Чакъров, Минко Николов, Ламар говорят много. Но пресяващото време издига на челно място Иван Хаджийски. Градът го помни и почита с една тиха тържественост, която едва ли би била възможна във вечно бързащата, до невъзможност да се огледа в себе си, София.

Общината бе положила усилия да създаде организация на юбилея, която предизвикваше респект.

Нека първо спомена трите книги, отпечатани с нейна подкрепа. Пълната библиография на написаното от и за Хаджийски, съставена от Ваня Давидова, несъмнено ще улесни всички бъдещи изследвания. В нея читателят може да се натъкне на невероятно широк диапазон от автори и авторски позиции – от текстовете на Михалчев и Тодор Павлов през работите на Йордан Василев, Минчо Драганов, Ефрем Каранфилов, Нешо Давидов, Тончо Жечев, Величко Добриянов, Владимир Свинтила, Марко Семов, Мария Хаджийска, Цветозар Томов, Петя Кабакчиева, Петър-Емил Митев до полезните в редица отношения коментари на Тодор Живков, Пеко Таков, Милко Балев и Стоян Михайлов. Броят на публикациите по темата Хаджийски бележи устойчив ръст през годините. Разнообразява се обхватът на изданията – статии във вестници и списания, монографии, сборници от конференции, учебна литература, мемоарни книги, дори писма на видни личности. Множат се областите от познанието, в които учени съзират възможност да приложат анализите и методите на Хаджийски. Интердисциплинарността измества строгата специализация. Големият наш социолог не е пренебрегнат от научната общност. В подкрепа на това могат да се посочат и другите две книги – „Иван Хаджийски и Троян‛ на Мария Хаджийска, негова дъщеря и проникновен изследовател, и сборника „Минало и съвремие – 60 години след Иван Хаджийски‛, съдържащ докладите от неотдавна състояла се конференция. Направено е много. Същевременно може да се каже, че преоткриването на Хаджийски предстои. Общинският съвет връчи за четвърти път учредената от него преди години награда „Иван Хаджийски‛. Носител днес е Мария Хаджийска за огромния й принос по откриване, съхраняване, представяне и тълкуване на делото на нейния баща. Това, което прави Мария Хаджийска, което правят изследователите от Троян, е предизвикателство към новите поколения социолози, етнолози, психолози, културолози. Те има на какво да стъпят. Надеждата, изразявана многократно от различни участници в честването, е, че те ще има и какво да дадат.

Община Троян не само издаде трите книги, но даде солидно организационно и финансово рамо на всяко от мероприятията по честването. Помогна Музеят на народните художествени занаяти и приложни изкуства – Троян, в чието здание бяха показани изложбите „Иван Хаджийски и неговите съвременници-троянци в духовния живот на България‛ и „Графични етюди по текстове на Иван Хаджийски‛ на художника Милко Диков. Директорът на музея Елеонора Спасова бе подготвила със своя екип 40-минутна мултимедийна презентация за живота и делото на Иван Хаджийски. Изобилният снимков материал, интервютата с роднини и познати на големия социолог, компетентните тълкувания превърнаха презентацията в готов документален филм, който би правил чест на всяка телевизия.

Помогна Читалище „Наука‛-Троян, което домакинства тържественото събрание на 12 октомври и научната конференция на 13 октомври. Директорът на библиотеката на читалището Ваня Давидова от десетилетия се занимава с популяризиране на творчеството на Хаджийски и има решаващо участие в събирането и прецизирането на текстовете от и за него.

Помогна Основно училище „Иван Хаджийски‛-Троян, чиито ученици изнесоха пред участниците в тържествата впечатляваща музикална програма. Синхронът и дисциплината, на които децата бяха подчинили своя талант, обръщаха погледа към учителките им по музика. Нямаше стачка. Имаше представление, което сякаш спираше усещането за време. Не преувеличавам. Запитани колко са се подготвяли за спектакъла, двама по-малки ученици отговориха: „два-три дни‛. Една от учителките им конкретизира: „близо година‛. Календарът явно бе ненужна вещ във вълшебната троянска планина.

Помогна Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий‛, която предостави част от фондовете си, свързани с писменото наследство на големите троянци. Вторият етап от честванията продължи в София с изложба в сградата на библиотеката.

Помогна Българската национална телевизия, която не само отрази тържествата в централните си новинарски емисии, но и подготвя филм по проект на Института „Иван Хаджийски‛. Ако не му мине котка път, филмът следва да бъде завършен и представен пред публика през декември.

Помогна Българската социологическа асоциация, която присъстваше в лицето на своя заместник-председател доц. д-р Иван Чалъков. В речта си той избра международния сравнителен фокус, за да изтъкне ролята на Хаджийски не просто като самородно българско явление, а като име, достойно да се нареди сред забележителните социолози на модерността.

Помогна Институтът по социология на БАН. От негово име на тържественото събрание реч изнесе чл. кор. проф. Стоян Михайлов. В характерния си категоричен стил той изведе като акцент проблема за интерпретацията на делото на Хаджийски през годините. Михайлов обясни колко не е бил прав Тодор Павлов в своите оценки и контекстуализира дискусията в рамките на широкия дебат между заслепения сталинизъм (разбирай Тодор Павлов) и истинския марксизъм (разбирай Иван Хаджийски). В заключение ораторът спомена, че тази гледна точка той е застъпил още преди 20 години и оттогава няма основание тя да се променя. Проверих в библиографията. Прав беше. Наистина бе предложил решението още през 1987-88. Неговите колеги от Института по социология разшириха перспективата, като представиха на следващия ден своето изследване „Троян и светът на троянеца 100 години след Иван Хаджийски‛. Чл. кор. Атанас Атанасов, ст.н.с. І ст. Таня Неделчева, ст.н.с. І ст. Веска Кожухарова, ст.н.с. д-р Максим Молхов, н.с. І ст. д-р Емилия Ченгелова в докладите си осветиха различни страни от живота на хората на същото място днес, толкова години, след като оттук е тръгнал Иван Хаджийски. Слушателите можеха да се убедят по колко интригуващ и неочакван начин звучат наблюдения върху съвременното битие на града, което всички уж виждахме в своите разходки по улиците.

Помогна Институтът за социални ценности и структури „Иван Хаджийски‛. Изследването „Маршрутите на Иван Хаджийски‛, проведено от института през лятото, си бе поставило за задача да повтори едно от известните проучвания на социолога, предприети на велосипед по пътя Троян – Терзийско – Шипково – Рибарица - Тетевен. Оборудвани с велосипеди, сътрудниците на института бяха обиколили тези селища и събрали внушителен и все още не напълно обработен емпиричен материал. Атанас Матев разказа за цялата палитра от използвани качествени методики – дълбочинни интервюта, фокус-групи, наблюдения, биографични интервюта, асоциативни тестове. Проф. Петър-Емил Митев обобщи историческата динамика на българските добродетели от времето на Хаджийски до наши дни, илюстрирайки с примери и с извадки от количествени изследвания настъпващата промяна. Теодор Митев маркира с по няколко думи асоциативните автопортрети на анкетираните от него лица. Петко Христов се спря на популярната опозиция балканджии-полендаци, изучавайки я в контекста на съвременните размисли, нагласи и житейски пътища на населението от Троянско и Тетевенско. Таня Мангалакова разгледа битието на балканджиите откъм икономическия му аспект – какво работят хората, как се отнасят към успеха, какво е самочувствието и какви са възможностите, как се преплитат различните типове икономическо и социално мислене в собствената дейност.

Проф. Петър-Емил Митев изнесе и едно от встъпителните слова на тържественото събрание. Ракурсът надхвърляше замисъла на изследването. Вместо юбилейна приповдигнатост, прозвуча въпросът дали Хаджийски продължава да бъде актуален и днес. За историческото значение няма спор. Той е сред първопроходците, сред онези, които разкриват нови полета в познанието и самопознанието на българите. Митев припомни, че никой днес не цитира Паисий като достоверен източник на фактологична информация. Паисий е символ на историческото самосъзнание на българина, който е имал славно минало и комуто може да принадлежи славно бъдеще. Хаджийски бележи формирането на социологическо самосъзнание у българския народ, на разбирането за приемственост в микроструктурите на историята, в родовите връзки, в социалната тъкан. Мерено с макромащаб, България от 1907 е съвършено различна от България през 2007. Две балкански и две световни войни, две национални катастрофи, три напълно несводими обществени системи, три преврата, смяна на практически всички икономически механизми, урбанизация, индустриализация. Ако се работи по учебници, едва ли може да се открие пряко отношение (извън хронологичната последователност) между Царство България и Народна република България, от една страна, и между Народната република и Републиката, от друга. Хората обаче са си същите. Традициите се запазват под повърхността на едрите исторически блокове. Стереотипите и предразсъдъците имат периоди на разгаряне и тлеене, но не и на пълно изгасване. Дребнособственическият манталитет, така блестящо описан от Хаджийски, не остава в миналото. По думите на Митев: ние нямахме либерален капитализъм, а комунален капитализъм; нямахме държавен социализъм, а патерналистичен социализъм; нямахме неолиберален преход, а неопатерналистичен преход. Предмодерното тежи с цялата си сила на модерното и постмодерното. Първоначалният въпрос: Може ли Хаджийски да запази актуалност, се преформулира: Може ли Хаджийски да загуби актуалност?.

Китайското проклятие – да живееш в интересно време – сега дава не по-малки шансове на изследователите, отколкото при Хаджийски. Съжителството на различни епохи в едно общество, в един град, в една махала, в един дом, в едно семейство е още по-ясно изразено. Бит и душевност в европейска България е тема, която може да породи не по-малко интригуващи наблюдения и интерпретации от темата Бит и душевност преди или след Освобождението. Ако имаме учен и творец от ранга на Хаджийски.

1907 и 2007 са близки и различни. Свързва ги и още един безспорен факт. Българинът продължава да търси своя оптимизъм. Когато Иван Хаджийски представя своята „Оптимистична теория на нашия народ‛, се намира далеч от кухото самочувствие и шумно патриотарство на епохата. В същите години, в които неговият съгражданин Найден Шейтанов прокламира „балкано-българския титанизъм‛, той е проникнал достатъчно дълбоко в скритите движещи сили на българското общество, в материалната му култура, в психологическите му стимули и задръжки, за да храни илюзии относно някаква световноисторическа мисия. Трябва да си избродил до дъно бездните на пороците, недостатъците, ограничеността, затвореността, за да можеш да откриеш и пренесеш в писано слово автентичните фактори на българския потенциал за по-добро бъдеще. Трябва да си се спуснал с внимание и непредубеденост до корените на българския песимизъм, за да можеш да се издигнеш до висините на една оптимистична теория. Забележително е двусмислието, с което Хаджийски коментира текстовете, върху които работи: „така че в Троян добре да ме запомнят‛. Надеждата и иронията си оспорват място. Рационалността, посредством която се надмогва провинциалното мислене, се превръща във водеща ос на оптимизма. Хаджийски знае, че българинът заслужава повече – ако успее да разбере себе си по-добре.

Беглите, накъсани впечатления от кратката обиколка в Троянско не могат да се обединят в трайна представа. Но когато спреш за час-два в кафе-клуба „Иван Хаджийски‛ в Троян с винаги готовите да се произнесат по животрептущите проблеми на съвременността гости, посетиш кръчмата „ХVІІ век‛ в Терзийско, видиш хората по дългото протежение на комай единствената улица в Рибарица, чуеш точните и ясни, и ефектни до афористичност политически коментари на кафеджията в Шипково, разпиташ за политическия живот в хода на предизборната надпревара в Тетевен и получиш изчерпателни обяснения за делата и отношенията между кандидатите, се докосваш до само частица от онази българска в най-непосредствения смисъл атмосфера, която в София е захлупена от императивите на модата, предпазливостта, изолацията и политкоректността. Хубавото е, че още Хаджийски ни е предупредил: старото време е отминало и вече няма да се върне. Той се е надявал на бъдещето. На какво се надяваме ние, в повечето случаи сами не можем да определим.

Юбилеят на Иван Хаджийски и 70-ият рожден ден на Мария Хаджийска са повод да завърша с два много по-скромни юбилея. Навършват се 10 години от учредяването на Института „Иван Хаджийски‛ и 5 години от директорството на Петър-Емил Митев. Пътят продължава.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”