Името на украинския композитор Валентин Силвестров (1937) стана особено популярно в Западна Европа, а и отвъд, след като фирмата ECM започна периодично да издава творбите му. Този процес върви, не спира, за радост на почитателите на Силвестров, чиято музика най-накрая получава перманентна възможност да звучи не само в страните от бившия Съветския Съюз, където името му се свързваше с тези на Шнитке, Пярт, Губайдулина и Денисов. Самият той казва, че близки приятели и съмишленици са му Пярт и Канчели. Може би обичат да се слушат – всеки тишините на останалите.

Без съмнение е, че не само те обичат да се слушат. Иначе, колкото и естетиката на Силвестровата музика да е близка до вкуса и стилистиката на ECM или на основната фигура във фирмата Манфред Айхер, той не би издавал от 2001-а всяка година по един авторски компактдиск на Силвестров. Това са издания с най-различни по жанр негови композиции, събрали тревожното многообразие на едно забележително творчество. По пътя на неговото създаване Валентин Силвестров премина през различни етапи – от техниките на следвоенния авангард до музикалната метафора, до особения символизъм на езика, който ще го открои дори и сред „подобните‛, тонално обусловени, Пярт или Канчели. „Моето разбиране за музика е свързано с Платоновата философия: обекта, който разглеждаме, се намира извън обективния свят, той е чиста идея‛, ни подсказва в едно интервю този фантастичен майстор на простата наглед музикална фактура. Фактура, която може да прорасне до колосалните мащаби на голяма симфония, но може и да „скицира‛ пълноценния, уникален дъх на малката форма. Множество такива мигновения са записани в компактдиска, издаден в чест на 70-годишнината на композитора: от клавирната багатела, през валса и серенадата и типично силвестровската постлюдия. Тишината на тази музика приковава вниманието. Тя е още по-грабваща с лаконичната своя нежност в контекста на гръмогласната безвкусица, от която културният човек все повече се отдръпва, та чак се крие. Изумително е да слушаш как Силвестров свири своите багатели. Той чува момента, за да го изсвири. Сякаш пише своя много интимен дневник в звуци. Ненатрапчиво, скромно, в молитвено смирение. Не случайно една от най-верните му изследователки Таня Фрумкис пише, че слушателят получава усещането, че музиката става сега, в момента. Този феномен съществува, колкото и пъти да слушаш записите. Скромният свидетел и ловец на звуци (както се нарича композиторът) нежно се обръща към създаденото отпреди векове. Връща се към атмосферата на приятелския кръг, на малките общества. Създава тези общества: посветил е „Пратеникът‛(1996) за щрайх и пиано на съпругата си Лариса Бондаренко, Двата диалога с послеслов (2001/2002) са насочени към Арво Пярт, а Прощалната серенада(2003) е за Иван Карабиц, приятеля-композитор, който умира през 2001. Силвестров продължава тихия си, мелодичен разговор със скъпите хора от своя кръг. Не се натрапва. Просто те примамва в една звукова среда, която изпълва „заклинанието‛ на любимия му Манделщам: „Може би шепотът се е родил преди устните...‛ Една звукова среда, която вибрира, огъва се, става прозрачна, съвсем прозрачна. Музика, която „предпочита да те слуша, да отстъпи...И заедно с това да те приеме.‛ (Силвестров) Защото ти неминуемо тръгваш към нея. Не разбираш как, но с каквото и да се занимаваш, чуеш ли минута от нея, вече не си същият.