Обикновено пишещият рецензия, ако е добросъвестен, се старае да бъде максимално обективен. А понякога не трябва. Пък и трудно е да се пише обективно и дистанцирано за роман като „Бийтълс“, който в никакъв случай не предполага дистанцирано четене, а тъкмо обратното – вживяване, отдаване, емоция. Съучастие, но не като довършване на литературния пъзел, а като (уж) старомодно директно навлизане във фикционалния свят. Няма да кажа, че този роман иска безизкусно четене, защото такова четене няма. Но иска припознаване на разказаното вътре като свое, иска читател, който е в някакъв рецептивен смисъл полубрат на разказвача.

Тази сериозна игра на идентификация дублира онази от самия роман – четири норвежки момчета се „правят“ на бийтълсите, копират прическите им, говорят си на Джон, Пол, Джордж и Ринго и мечтаят да създадат рокгрупа. Не става дума просто за фенство, а за здравата спойка на една момчешка дружба, която ще претърпява много промени с развитието на сюжета, но ще си остава и онзи организиращ център, около който се върти всичко в този сюжет. Съвсем простичко казано, „Бийтълс“ е роман за порастването и съзряването – процеси колкото универсални, толкова и специфични, и в опуса на Кристенсен между универсалното и специфичното има много точен баланс. Поне при мен ефектът беше следният: този роман почти успя да ме убеди, че съм изкарал пубертета си през 1960-те в Норвегия.

Има една изтъркана и по подразбиране мъглява фраза – zeitgeist, дух на времето. Но колкото и да е изтъркана и мъглява, ще си позволя да кажа, че втората голяма тема на „Бийтълс“ е именно духът на онова преломно, вихрено и крайно объркано време. Дори в изолираната и патриархална Норвегия (където всичко ново идва от Копенхаген) това е време на големи промени, които никак не минават безболезнено. В живота на всеки от четиримата норвежки „бийтълси“ проблемите и конфликтите, свързани с това уникално време, се наслагват върху проблемите и конфликтите на индивидуалното съзряване. Някак си дори напиването не е обикновено напиване, а има по-дълбок смисъл. Или поне така им се струва на тях. Твърде често и най-дребният жест се оказва натоварен с политическо значение: защото в Норвегия това е и време на силна лява и крайно лява активност, на дискусия за бъдещето на страната – във или извън Европейската общност.

Романът завършва с норвежкия референдум и отказа от присъединяване през 1972. Но докато се стигне до този финал, на четирите момчета са се случили страшно много неща, промените в тях са неизмерими, а бъдещето им – повече от несигурно.

И всъщност именно в съпричастно уловения „дух на времето“ се състои едно от двете големи достойнства на „Бийтълс“. Другото е невероятно увлекателното и ангажиращо разказване. Разказване, построено на контраста между светло и мрачно, между нормално и налудничаво, между ясно, простичко и целеустремено повествование и разюздан, изпълнен с халюцинации кошмар. Разказване, чиято „непосредственост“ е много внимателно премислена и майсторски постигната. Разказване, което прави дори 640 страници (в българското издание) малко.

Иначе – като става дума за българското издание – има си някакви елементарни правила на книгоиздаването, които си мисля, че би трябвало да се спазват. Например преди печат текстът да мине през редактор. Така че да няма на всяка втора страница очеизбождащи технически грешки. Не знам чия е вината, но знам, че да пуснеш книга в такъв вид е просто нелепо. Пък била тя и толкова великолепно четиво.